Наистина сме европейци и в това вече няма никакво съмнение. Управлението да си управлява, докато дойде време да го избираме, опозицията да си протестира, до същия срок. Това в резюме бяха нагласите на мнозинството от хората, неучастващи в управление и протести по време на вота на недоверие. И тъй като в душите на участници и в двата процеса, както и на журналистите, ангажирани с това остана неясното чувство за несъстоялата се революция се запитах какво и защо собствено трябваше да се случи. Просто една обикновена парламентарна продедура и нищо повече. Всеки със своята роля. В т.ч. и мимансът и публиката. И един нюанс като бонус - тъга в очите на тези от опозицията, които пък изобщо не си откриха мястото.
Времето на площадните революции си е отишло, заедно с разбойническо-мениджърската приватизация на Костов, заедно с фалиралите банки на Виденов, заедно със скъпотията на салама при Димитър Попов и безвремието на Андрей Луканов.
В политиката, обаче, както не веднъж са откривали различни хора, две плюс две обикновено не прави четири. Причините за това са много. Може би на едно от първите места стои причината, че всяка партийна единица, колкото и да е вкарана в калъп, има собствен психологически профил, който остава мистерия за лидерите, които пък от своя страна имат също ярки индивидуалности. В случая толкова ярки, че направо се радвам, че не образуваха Големия взрив. Е, някои не толкова, но те пък отразиха чуждата светлина. Като Воеводата например.
Но думата е за партийните единици. “Ние сме от “Атака” и че атакуваме”, каза развълнувана възрастна жена, която призна, че понеже били бедна партия, им платили от ГЕРБ за да пристигнат от Дупница. Тя пък ми навя спомени от недалечното минало, когато други (вероятно червена) баба скандираше с пресипнал глас “аз няма да се бия за НАТО”. Не се и наложи, очевидно. Изобщо психологията на този тип маси не се е променила, но пък обемът им рязко намалява. Тъй като, за сравнение, ако преди 10-ина години една опозиционна партия можеше да изкара на площада 10 000 души, сега 9 партии докараха 4 000 (грубо пресметнато). И ако продължа с аритметиката ще се окаже, че на партия се падат по 444,4 в период. Симпатично, но безсмислено число. Като също толкова безсмисленото количество пазители на реда, които изразяваха едниствено комплекса от падане от власт, с който червените все още не успяват да се справят.
Т.е. оказа се, че предводителите на народния гняв (срещу каквото и да е) си вкараха кофти автогол. Ама да не бяха помпали мускули, както се казва. Тъй като след наситената реклама за предстоящата революция цялата им тактика напомни известната притча за врабчето, което решило да се разходи в най-лютата зима и паднало замръзнало на пътя. Минала крава (от онези, дето щяха да идват в София на протест, например), стоварила върху него окромна, димяща турта и отминала. Врабчето се затоплило, подало глава и весело зачуруликало. Видяла го лисицата, скочила и го изяла. И, като всяка притча и тази има извод, даже три. Първо – не всеки, който ти с... л...то ти мисли злото. Второ – не всеки, който те вади от него ти мисли доброто. И трето, най-важно – когато си до гушата в ....... не чуруликай.
неделя, 24 февруари 2008 г.
петък, 15 февруари 2008 г.
***
Някой протегна
ръка и изгаси
светлината.
В тъмното съм
объркана.
Търся изхода,
но намирам леглото.
Не това ми е
нужно.
***
Времето на
пречистването.
На зачертаните
мъже,
на отстранените
приятели,
на ампутираните
чувства,
на затръшнатите
врати.
За да се отвори място
на
новото
вписване.
***
Като ранена птица
замятам крило.
Планирах да съм орлица.
Оказа се много
по-трудно,
отколкото съм
допускала.
Врабче, лястовичка,
синигерче,
или просто квачка.
***
Стегнато и кратко.
По войнишни.
Трудно ми е
и
плача.
По момичешки.
***
Понякога силата е
в мен.
Понякога забравя
да ме открие
или
скита, мръсницата,
по чужди дши
и не пита за
нуждата,
блудната.
***
Полудях напълно.
Прописах.
Сто години закъснение...
ръка и изгаси
светлината.
В тъмното съм
объркана.
Търся изхода,
но намирам леглото.
Не това ми е
нужно.
***
Времето на
пречистването.
На зачертаните
мъже,
на отстранените
приятели,
на ампутираните
чувства,
на затръшнатите
врати.
За да се отвори място
на
новото
вписване.
***
Като ранена птица
замятам крило.
Планирах да съм орлица.
Оказа се много
по-трудно,
отколкото съм
допускала.
Врабче, лястовичка,
синигерче,
или просто квачка.
***
Стегнато и кратко.
По войнишни.
Трудно ми е
и
плача.
По момичешки.
***
Понякога силата е
в мен.
Понякога забравя
да ме открие
или
скита, мръсницата,
по чужди дши
и не пита за
нуждата,
блудната.
***
Полудях напълно.
Прописах.
Сто години закъснение...
Пич, къде ми е колата
Къде е границата на здравословната прозрачност и нечистото надничане през ключалката е въпрос, който си задавам не за първи път, естествено, но на който този път реших, че е време да си отговоря. Поводът дойде в Хисар, когато срещнах недоволните погледи и нескритото негодувание на журналистите, от това, че решенията, видите ли се взимали “на тъмно”. Интересът ми беше подкрепен и от многократните саркастични подмятания в стил “на мен там ми беше мястото, ама не знам защо нещо не ми се получи”, които колега, уважаван водещ на сутрешен блок, неуморно повтаря всяка сутрин от тогава с повод и без повод. “На тъмното” създаде за гилдията още една мистерия, която никой не иска да си обясни (не че неможе), а именно: “защо по дяволите, като написахме, че ще има ремонт на кабинета, такъв не се състоя по нашия сценарий”. Една колега дори проплака по повода. Мъка си е това.
Та въпросът е за интересът. Струваше ми се логично да е априори известно, че решенията се взимат, т.е. това е процес, лаборатория, процедура. В него публичния интерес е меко казано подранил, още повече, че лично аз се съмнявам, че публичния интерес и журналистическия в случая съвпадат. Да не говорим за ремонта, тъй като и той както е известно е въпрос на решение, а не на публикация или емисия. Т.е. някак не се поддават на планьорките и редакторските задачки тез неща.
Да ме прощават колегите, но тях, за разлика от политиците не са ги избирали, та да им е дадено да взимат решения от такъв характер. Виж, като ги изберат – това вече ще е друга бира. Дето се казва, тогава по-простите политици ще им драскат по вратите да питат за едно или друго. Но до тогава има време.
Тъй като нездравословното интимничене с властта може да роди единствено презрението на двете гилдии една към друга, съм длъжна да отбележа, че и изполинските усилия да повдигнат завесата се свеждат до обнародването на фундаментални новини за менюто на вечерята и хавлиите в банята. От това пък може да се заключи, че ако заседания от такъв характер станат открити, трябва да очакваме компетентно осветяване на тайните на спалното или, опазил Бог, другото бельо. Което пък си е важно, ако питаш някои...Няма да ги посочвам, щото те си се знаят. Пък и това не вярвам да интересува някого, освен самите тях.
И във връзка с горното, политиците пък се потискат и започват къде по-меко, къде не да размахват показалец. И така от дума на дума се ражда историята за виртуалната и реалната политика, в която се разказва за онзи, дето предложил на жена си да заработи 1000 долара с един много черен афро-американец (да не забравяме толерантността, като такава), на тъща си и тъст си също и за негов ужас те и тримата приели. От там пък лирическият герой си направил извода, че виртуално е станал притежател на 3 000 долара, но реално си живее с две курви и един гей. Да не кажа по-тежката дума.
И тъй като това е просто виц, дълбоко се надявам никой да не се припознае в него. Ако пък все пак някой реши, че 1000 долара са хиляда долара, това е само и единствено проблем на неговия морал и за щастие няма обществен характер.
Та въпросът е за интересът. Струваше ми се логично да е априори известно, че решенията се взимат, т.е. това е процес, лаборатория, процедура. В него публичния интерес е меко казано подранил, още повече, че лично аз се съмнявам, че публичния интерес и журналистическия в случая съвпадат. Да не говорим за ремонта, тъй като и той както е известно е въпрос на решение, а не на публикация или емисия. Т.е. някак не се поддават на планьорките и редакторските задачки тез неща.
Да ме прощават колегите, но тях, за разлика от политиците не са ги избирали, та да им е дадено да взимат решения от такъв характер. Виж, като ги изберат – това вече ще е друга бира. Дето се казва, тогава по-простите политици ще им драскат по вратите да питат за едно или друго. Но до тогава има време.
Тъй като нездравословното интимничене с властта може да роди единствено презрението на двете гилдии една към друга, съм длъжна да отбележа, че и изполинските усилия да повдигнат завесата се свеждат до обнародването на фундаментални новини за менюто на вечерята и хавлиите в банята. От това пък може да се заключи, че ако заседания от такъв характер станат открити, трябва да очакваме компетентно осветяване на тайните на спалното или, опазил Бог, другото бельо. Което пък си е важно, ако питаш някои...Няма да ги посочвам, щото те си се знаят. Пък и това не вярвам да интересува някого, освен самите тях.
И във връзка с горното, политиците пък се потискат и започват къде по-меко, къде не да размахват показалец. И така от дума на дума се ражда историята за виртуалната и реалната политика, в която се разказва за онзи, дето предложил на жена си да заработи 1000 долара с един много черен афро-американец (да не забравяме толерантността, като такава), на тъща си и тъст си също и за негов ужас те и тримата приели. От там пък лирическият герой си направил извода, че виртуално е станал притежател на 3 000 долара, но реално си живее с две курви и един гей. Да не кажа по-тежката дума.
И тъй като това е просто виц, дълбоко се надявам никой да не се припознае в него. Ако пък все пак някой реши, че 1000 долара са хиляда долара, това е само и единствено проблем на неговия морал и за щастие няма обществен характер.
Алхимия на любовта
Властта е най-мощният афродизиак, беше казал на времето феноменалният играч Кисинджър. Като във власт той обобщава естествено и тази над парите, и тази над хората.
Лощото на този афродизиак е единствено трайното пристрастяване, от което няма отърване. Справка – каквото си поискате и тук унас и по света навсякъде.
А що се отнася до родните примери – риболовецът и доскорошен шеф на пътищата Веселин Георгиев, който стана по-известен с привързаността си към семейните ценности е подходящ за рекламно лице на кампания от типа “После родината, най-обичам християнското семейство”. Пък и в случая за сестра не говорим.
С него обаче не се изчерпват примерите на тежко пристрастяване. Да вземем две идеи, които обикалят публичното пространство тези дни.
Тази за катаджиите, които да носят по десет лева на стотинки в джоба и митничарите, които (доста по-облагодетелствани) могат да притежадат джобни не повече от 50 лева на ден.
Става дума за мащабна превенция на корупцията, явно. Или за триумф на скодоумието. Не съм сигурна още.
Е, дори и да се приеме идеята, най-много да се затруднят в Монетния двор в отсичането на милиони стотинки и съпругите на катаджиите, които ще трябва да кърпят джобове до припадък.
Както каза една позната “душко, на тез момчета не им е лесно”. Ами така си е, видно отвсякъде.
Сакрози пък ( който ми е любим герой) не си губи времето да си ползва афродициака не по предназначение, ами се ожени за Бруни, осъди самолетна компания, че му продала снимките и сега сигурно е ред да поработи върху положителния прираст на французите.
В нашия случай нещата винаги са по-прозаични.
Лошото е, че освен банални изглеждат и пределно безсмислени. Като това със стотинките.
Ако се вярва на декларациите, които се сипят през ден, на определена категория от политиците властта им действа не като афродизиак, ами като диуретик. Да не кажа нещо по-така.
Снимка с Ален Делон например дойде да покаже мощната подкрепа на застарялата френска кино икона към родния политически чалга-хит в лицето на софийския кмет. Вярно, че е изсмукан от кутрето този ПР, но пък е с френски нюанс. Пък и щом го радва...
Това вече е въпрос на избор, не на власт.
По-забавното е поведението на събратята му по европартия, които пък тъкмо да се обединят в един десен юмрук опозиционен и решиха, че не щат предсрочни избори. Не се знаело кой кого или по-правилно кой какво след изборите. Отдавна трябваше да открият и те тази топла вода.
Рано или късно нещата се подреждат.
Или се доразбъркват.
Мисля, че това вече е достатъчно за да стане ясна формулата.
Лощото на този афродизиак е единствено трайното пристрастяване, от което няма отърване. Справка – каквото си поискате и тук унас и по света навсякъде.
А що се отнася до родните примери – риболовецът и доскорошен шеф на пътищата Веселин Георгиев, който стана по-известен с привързаността си към семейните ценности е подходящ за рекламно лице на кампания от типа “После родината, най-обичам християнското семейство”. Пък и в случая за сестра не говорим.
С него обаче не се изчерпват примерите на тежко пристрастяване. Да вземем две идеи, които обикалят публичното пространство тези дни.
Тази за катаджиите, които да носят по десет лева на стотинки в джоба и митничарите, които (доста по-облагодетелствани) могат да притежадат джобни не повече от 50 лева на ден.
Става дума за мащабна превенция на корупцията, явно. Или за триумф на скодоумието. Не съм сигурна още.
Е, дори и да се приеме идеята, най-много да се затруднят в Монетния двор в отсичането на милиони стотинки и съпругите на катаджиите, които ще трябва да кърпят джобове до припадък.
Както каза една позната “душко, на тез момчета не им е лесно”. Ами така си е, видно отвсякъде.
Сакрози пък ( който ми е любим герой) не си губи времето да си ползва афродициака не по предназначение, ами се ожени за Бруни, осъди самолетна компания, че му продала снимките и сега сигурно е ред да поработи върху положителния прираст на французите.
В нашия случай нещата винаги са по-прозаични.
Лошото е, че освен банални изглеждат и пределно безсмислени. Като това със стотинките.
Ако се вярва на декларациите, които се сипят през ден, на определена категория от политиците властта им действа не като афродизиак, ами като диуретик. Да не кажа нещо по-така.
Снимка с Ален Делон например дойде да покаже мощната подкрепа на застарялата френска кино икона към родния политически чалга-хит в лицето на софийския кмет. Вярно, че е изсмукан от кутрето този ПР, но пък е с френски нюанс. Пък и щом го радва...
Това вече е въпрос на избор, не на власт.
По-забавното е поведението на събратята му по европартия, които пък тъкмо да се обединят в един десен юмрук опозиционен и решиха, че не щат предсрочни избори. Не се знаело кой кого или по-правилно кой какво след изборите. Отдавна трябваше да открият и те тази топла вода.
Рано или късно нещата се подреждат.
Или се доразбъркват.
Мисля, че това вече е достатъчно за да стане ясна формулата.
събота, 2 февруари 2008 г.
Подземен свят : Еволюция
Имаше едно време един виц за група приятели, които отседнали в някакъв хотел и започнали да пийват ракия (действието се развива преди 1989 г) и да си разказват политически вицове. По едно време единия почукал по контакта на стената и казал “Другарю Полковник, може ли да ни сервират 4 кафета”. Всички много се посмели на остроумната шега, а по-късно, като привършило пиенето си легнали. Сутринта станал въпросния юнак и с почуда установил, че другарите му ги няма. Отърчал на рецепцията и попитал девойката там къде са. Тя му отговорила, че Службите ги арестували през нощта, тъй като си разказвали политически вицове, а когато нашият герой попитал него защо не са го прибрали, тя отговорила, че “Др. Полковник много харесал номера с кафетата”.
И ако се чудите, защо разказвам този овехтял виц, веднага обяснявам. Идеята може да бъде рефрешната в реално време днес и сега, с единственото уточнение, че кафетата вече не трябва да се поръчват по контакта, а по нета. С други думи контактът вече е олд скул положение. Нещо,прихванато в Скайпа, кю-то или някой от другите месинджъри е модерната слабост на тези, дето от 100 години им казваме Онези. Като думичката е придружена с изразително въртене на очите, потупване с два пръста по рамото и тайнствено повдигане на ревера. В смисъл – ченгетата. Каквото и да означава това.
И цялата тази тъпотия не защото някому се е приискало да рови в личните неща на гражданите, ами заради директивите на ЕС ( че какво друго оправдание да има полетът на управленската мисъл). Издал вътрешния министър още по-вътрешна наредба и от началото на идната година службите ще получават и съхраняват информация за всеки интернет потребител, неговите контакти, имейли и пр. комуникация в Интернет. Респектираща амбиция. Не стига това, ами и мобилните оператори щели да предават на Онези и пълна справка за разговорите на абонатите си. Нямало обаче да ги подслушват, разбираш ли. И ние четем и не вярваме на ушите си. Защото, освен всичко друго, това се прави за да ни пазят от тероризъм и пр. заплахи.
Изобщо няма да коментирам, че това е нарушение на конституционни права. Да му мислят адвокатите, които би трябвало да се занимаят с казуса. По-интересно ми е това, че или умопомрачението е тотално или някой си е въобразил, че ще се пенсионира като висш държавен служител. Не че е кофти, но е малко недалновидно, някак. Първо, но не по важност, защото колкото и да са малко процентно към днешна дата потребителите на Интернет в България, съпоставено с другите европейски държави, именно този сектор се развива най-бързо. Почти колкото бизнеса с младост и красота. Та ми е любопитно кой и как ще обработва и анализира цялата тази информация. И второ – което по същество е първо, ме вълнува въпроса кой и за какво ще я използва. Защото именно тук е заровено кучето, както може да се очаква, се сещам за друго. Любимия ми IT виц беше отговорът на въпроса “Кой е гледал най-много порно на света”, който естествено гласи : Internet Explorer. Та в тази връзка си представям как ще осиротее бизнесът с порно-сайтовете. Като луксозен магазин на “Витошка” в мандат на Бойко Борисов.
И ако се чудите, защо разказвам този овехтял виц, веднага обяснявам. Идеята може да бъде рефрешната в реално време днес и сега, с единственото уточнение, че кафетата вече не трябва да се поръчват по контакта, а по нета. С други думи контактът вече е олд скул положение. Нещо,прихванато в Скайпа, кю-то или някой от другите месинджъри е модерната слабост на тези, дето от 100 години им казваме Онези. Като думичката е придружена с изразително въртене на очите, потупване с два пръста по рамото и тайнствено повдигане на ревера. В смисъл – ченгетата. Каквото и да означава това.
И цялата тази тъпотия не защото някому се е приискало да рови в личните неща на гражданите, ами заради директивите на ЕС ( че какво друго оправдание да има полетът на управленската мисъл). Издал вътрешния министър още по-вътрешна наредба и от началото на идната година службите ще получават и съхраняват информация за всеки интернет потребител, неговите контакти, имейли и пр. комуникация в Интернет. Респектираща амбиция. Не стига това, ами и мобилните оператори щели да предават на Онези и пълна справка за разговорите на абонатите си. Нямало обаче да ги подслушват, разбираш ли. И ние четем и не вярваме на ушите си. Защото, освен всичко друго, това се прави за да ни пазят от тероризъм и пр. заплахи.
Изобщо няма да коментирам, че това е нарушение на конституционни права. Да му мислят адвокатите, които би трябвало да се занимаят с казуса. По-интересно ми е това, че или умопомрачението е тотално или някой си е въобразил, че ще се пенсионира като висш държавен служител. Не че е кофти, но е малко недалновидно, някак. Първо, но не по важност, защото колкото и да са малко процентно към днешна дата потребителите на Интернет в България, съпоставено с другите европейски държави, именно този сектор се развива най-бързо. Почти колкото бизнеса с младост и красота. Та ми е любопитно кой и как ще обработва и анализира цялата тази информация. И второ – което по същество е първо, ме вълнува въпроса кой и за какво ще я използва. Защото именно тук е заровено кучето, както може да се очаква, се сещам за друго. Любимия ми IT виц беше отговорът на въпроса “Кой е гледал най-много порно на света”, който естествено гласи : Internet Explorer. Та в тази връзка си представям как ще осиротее бизнесът с порно-сайтовете. Като луксозен магазин на “Витошка” в мандат на Бойко Борисов.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
