Ads 468x60px

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

събота, 24 ноември 2007 г.

Кой се страхува от Вирджиния Улф

Сръбски вестник изнесе компрометиращ материал срещу вероятния премиер на Косово, победителят на изборите и лидер на Демократическата партия, както и професионален революционер и пр. и пр. Хашим Тачи, с който се опита да затърка политическата му кариера, като я обясни с това, че бил любовник на бившия държавен секретар на САШ Мадлин Олбрайт. Тя го харесала, взела го под крилото си, изучила го на обноски и етикет и му дала пътя във висшето политическо общество. Той пък, от своя страна си изпълнявал мъжките ангажименти, каквото и да означава това.
Много тежък балкански сюжет. Щото за балканеца ако нещо е непоносимо и истински унижаващо – това е посегателството връз мъжкото достойнство. Представям си каква звънка плесница е била това в лицето на мъжкаря Тачи. Изключително неприятно. После да върви и да доказва, че няма сестра.
Но пък за нашите ширини подобен подход има почти 100% гарантиран ефект. Защото тук комплексарщината, която може да се обясни по много начини избива в политическите взаимоотношения като окровено интриганство и подобен род мърляви, унижаващи разкрития в кавички.
Изобщо емоциите са основната движеща сила на политиците на Балканите, за разлика от разума и прагмата, които мърдат фигурките по голямата шахматна дъска, както бе наречена арената на световната политика. Там хладен разум и финансова прагма, тук туптящо сърце и горещи страсти.
Е, за да не оставаме изключително в изкусителната тема за секса, може да се приложи още един емоционален двигател – страха. Като не се пропуска, че втория обикновено и производен на първия, по особен начин.
Та, ако дядо ми, царство му небесно, казваше, че на глада очите са големи, аз бих перифразирала, че на страха ушите са глухи. Щото едно се казва, второ се чува, а пък какво се разбира вече е въпрос на интерпретация, необходимости и лични комплекси. Казва Доган явление, чуло се било практика и ето ти обрасъл с толкова празни призки и тълкования дебат, че свят да ти се завие. И то защо!? От единия прост страх. И после върви му търси и началото, че и края. Няма такъв филм. Непочтени съпартийци се страхуват от Георги Първанов, пък гонен от личните си страхове за това, че завинаги е изпаднал от кариеристичния влак (за да не се бърка със сексуалното основание – този влак е без тунел в случая), хвърля дума интелектуалец.
Или пък друга случка – чета, че Станишев искал да си сътрудничи с Хилари Клинтън. Примерът с Тачи ме накара леко да повдигна вежди недоумяващо. После се оказа, че това била интерпретация на колега, журналист. На Балканите сме. Кара-вара, или до секса или до маскаренето ще я докараме на контекст информацията. Нямам идея защо така се получава. Но ако трябва да се обобщи – каквото и да се случва или ще е от страх, или ще е от секс.
От друга страна пък съм абсолютно сигурна, че политика и журналистика (още един – два занаята също, но няма да ги изброявам, защото не са нужни за целите на настоящия текст) по полов път не се предават. Пробвано е, вярно. Без резултат. Но пък опитите продължават.

неделя, 18 ноември 2007 г.

Когато Хари срещна Сали

Ако някой не е бил на ясно защо на един обикновен човечец може да му се прище да стане народен представител и от там, да не е известно какво прави един случайно получил се депутат в парламентарната си битност – Владо Кузов тези дни отговори на всички въпроси с едно законодателно действие. Всъщност, точно това би трябвало да работи депутата – да законотвори. Та Кузов внесе законопроект, който в най-общи линии може да се нарече “за охрана за сексуалното здраве” (моля, да не се бърка със сексуалните предпочитания). И промяната не е къде да е, а именно в Наказателния кодекс. Затвор, глоба и обществено порицание грозят онези, които са болни и се сношат с други, които към момента на сношаването са били здрави и после и последните също стават болни.
Така де, каква друга заплаха срещу тез, дето разбират секса като оръжие за мъст. Отдавна не съм се веселила толкова на парламентарна новина. И това е повод да си припомня, че преди години един друг депутат беше внесъл законопроект за психичното здраве на народните представители. Чудя се къде потъна този проект и защо ли не стигна до гласуване в зала...Но пък всяко зло за добро. Ако онзи закон беше станал факт, щяхме да се лишим от толкова знайни и незнайни звезди.
Без изобщо да е ясно дали Кузов е направил онези неща, в които го обвиняват с малките момченца, сигурно е друго – а именно, че той не си губи времето в Народното събрание, а си осигурява правилно бъдеще и протекция чрез закон. Като не става с друго...
И после някой седнал да ми обяснява, че сексът и властта нямали нищо общо. Нямали, друг път. Е това е само едно от доказателствата. Но явно не всички сме дорасли до този цивилизационен културен скок. Нищо де, и на него времето ще дойде. Пасейки, пасейки. А докато узреем можем единствено да констатираме фактите. Например, че за вота на жителите на един от големите градове не е необходим политологичен анализ. Един бърз прочит по Фройд е далеч по-полезен и ефективен за да се коментират предпочитанията. Но при едничтото условие, че и Фройд не го четем както дявола евангелието, щото е неморално. Пък и масата май е с претенциите, че ако не от друго – то от морал всички разбират. Както от футбол и политика. Народопсихология, така да се каже.
От друга страна пък, цялата тази логическа верига може да се продължи и по друг начин. След като Това може да бъде мотив за всякакви активности от поведенчески тип, тогава мнозинството страда от какво!? От един конкретен дефицит...Лошо, Седларов. Щото пък резултатът от подобна мотивация едва ли гарантира на мнозинството нещо повече от това винаги да бъде от към страната на булката.

четвъртък, 15 ноември 2007 г.

Забравена мелодия за флейта

Страшно срамно и скандално една репортерка втресе българския парламент с неприлично предложение към Иван Костов. Репликата била кавърверсия на лафа на един познат “а свирка в пет”. Не знам тази жена как я мисли работата, ама това на нищо не прилича. Ей, този парламент в бардак се превърна, май. Въпреки, че като се замисля в институцията са се чували далече по-мръсни и срамни думи, въпреки, че не се водят нецензурни по дефиниция. В конкретния случай не е интересен фактът, нито това, че охраната е “почистила” кулоарите от въпросната дама и (това вече е само досещане) Костов е отърчал към Драгалевци да се оплаче на жена си. Думата е за думите. Защото двойните стандарти по отношение на думите ще ни изядат главите. И поради тоталната си партийна оцветеност ще попитам почти наивно кои думи да верните – дали тези, които благодарствено отправяха партньорите от БСП към лидерът на ДПС преди две години и половина, когато получиха властта с мандата на ДПС.? Или тежките думи, които се изсипаха срещу турците и депесарите по време на предизборната кампания? Познавам хората, които ги провокираха и натрапваха в главите на избирателите, а и май всички ги познаваме. Не е новина това, че те са свикнали да вземат и вият като койоти на пълнолуние, ако им се наложи да дават. Но това е единствено и само техен, екзистенциален проблем, с който би било любезно да се справят сами. Харесва им да стъпят върху предложеното партньорство като върху стъпало и да тичат нагоре без да поглеждат назад. А не си спомнят нито приказката за стълбата, нито задължителното за добрия играч правило за подготовката на оттеглянето. Защото в техните представи добрият партньор е този, който стои в ъгъла и се появява единствено при нужда, който няма собствен ход и действия и, естествено, никога не се конкурира с тях. Да да, обаче не. Няма такъв филм. Въпреки, че тази новина още не е достигнала до дъното на червените редици. Знам, спомням си, че рибата се вмирисва от главата. Да си огледат рибата, другарите. Защото, когато някого наричат страхливец в политиката това е равносилно на провален. Независимо от това, дали е станал такъв поради конюнктурата (да не може да се справи с прилежащите му заместници, комисари или каквито и да са) или поради естествените си качества.
Когато политическите аргументи бъдат изместени от етнически или каквито и да са други, равносилно е на предизвестена политическа смърт. Защото нито ръстът, нито цветът, нито дори полът имат значение. Тъй като управлението на държавата не е конкурс за красота. Все пак. Пък и преобразуването на партийните комплекси в исторически и още повече, изваждането им като скелети от гардероба е израз на висша политическа неадекватност.
Защото от само себе си се налага естественият въпрос – след като сте на власт, след като и вие не знаете кои сте и какво сте, особено вътре в себе си, след като всеки е свободен да води политическата си игра както намери за добре, след като излизате на война, като на война, какво още се очаква? Свирка в пет!?
Публикувано във в. “Експрес” на 10 ноември 2007 г.

вторник, 6 ноември 2007 г.

Слонът, моят приятел

Чудно чудо е народната любов. Нито можеш да предвидиш кога и за какво ще те огрее, нито, кога ще залезе. Единственото правилно отношение към подобни избуяли чувства е да черпиш с пълни шепи от благините и радостите. Ето например България с гордост се окичи с приза най-красиво дупе в света. Де го чукаш, де се пука. Е, разбира се това по никакъв начин не означава, че ние сме най-големите задници в света, а напротив – признаха на наша сънародничка световното първенство в категорията за красиви задни части. Новината като мълния обиколи обедните и вечерните емисии на медиите и издигна рязко авторитета на държавата, раждала и пак ще ражда такива дивни красоти. Не е лошо. Напротив. Гордост е да принадлежиш към такава нация. Ако с друго не можем да се похвалим – поне това. Но кой ти гледа. Вместо всенародни тържества по темата, ние сме се превърнали в остров на изкушението да оцеляваме и то в изборна ситуация. Поне така изглеждат нещата от малкия екран. Впрочем и това сравнение е old school, тъй като екраните отдавна нито са малки, нито сини...
Но пък темата беше за народната любов и световният обмен ежедневно ни дава примери за нейната преходност. Ето например лицето на култовия сериал “Сексът и градът” Кари Брадшоу беше обявена от критиците за най-несексапилната жена на света. Нищо свято не остана. Въпреки, че е ясно, че за установяване на доминиращото предпочитание може да се използва само един начин – допитване до мнозинството. Под каквато и да е форма. Не че разбирам нещо от женския сексапил. Просто си разсъждавам на глас.
Каза ми вчера в подобна връзка един политик, че принципът на избор бил много прост. В смисъл, че когато това, което се предлага е пределно ограничено или пределно малко по-лесно се избира. Ако изпратиш в дън гори тилилейски десет мъже и една жена, обясни той, на третия ден всички ще я ухажват, а на десетия всички ще са влюбени в нея безнадеждно. Т.е. казано по народному – като няма риба и ракът е риба. Да де, ама това е извадена от контекст ситуация. Нужно ли е да си представяме, че изборът ни се е изчерпал с един, предлаган ни субект. Мъжка му работа е това разсъждение, мисля.
Сигурно спадналия интерес към учителската стачка се дължи на факта, че има огромно предлагане на женски образи, поради тоталната феминизация на професията. Сигурно.
Което пък от само себе си довежда до обобщаване на разсъжденията в стария, класически виц за сърбите, които се разхождали из Манхатън и се дивели на небостъргачите, когато от един от тях полетяло човешко тяло и след минути в краката им се размазал трупът на жена. С традиционната си балканска разсъдливост единият от сърбите изкоментирал ситуацията с култовата фраза : ово е стандарт, ебеш и хвърляш!
Публикувано във в. “Експрес” на 3 ноември 2007 г.
 

Sample text

Sample Text

Sample Text