Ads 468x60px

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

неделя, 29 юни 2008 г.

Развод по италиански

Не че е тема, която си заслужава вниманието, все пак няма как да се въздържа от призива : съответните органи да си влязат във функциите и да помогнат на Яне Янев. Човекът има проблем. Клиниката е ярко изразена и освен, че очевидно страда от всички форми на маниакална шизофрения, е убеден, че в него се е преродил Яне Сандански. Сигурно, защото е родом от Сандански. Пази Боже!
Интересното е обаче, че политическата система унас има трайно установена ниша за откровено луди. Факт. За доказателство може да се преведе емблемата Жорж Ганчев. Пък и човека пребиваваше има-няма десет години в кулоарите. Че и на президентски избори беше с претенция за водеща позиция. Респективно бил е избран от народа, така да се каже. Е, това разбира се може да бъде обяснено и с представителността на депутатите. По пътя на логиката щом всеки 4-ти унас е с психически отклонения, както гласи статистиката, в НС трябва да има поне 60 луди. Добре, че не е спазена пропорцията.
Все по-често напоследък си спомням, че преди два или три парламента, депутатът Иво Атанасов беше внесъл законопроект за психичното здраве на народните представители. Кратичък такъв, но съвсем уместен. Е, естествено не беше приет, а трябваше. Пък и без това напомняне, мене не мине все ще му избият крехките баланси на съответния нестабилен психически и от само себе си ще се наложи да си припомняме Онзи законопроект.
Ето го сега и Лудото Яне, както е по-известен депутатът. Да се чуди човек дали да се смее до сълзи или да се разплаче от мъка.
Хич няма и да припомням последните шизофренични движения. Само ще кажа, че димката, дето Янето я метна в Пловдив преди години, беше пак срещу СДС. Тогава се наложи Лудото да прекара една нощ в ареста, а Надка Михайлова да я евакуират през прозореца на залата. Ето за този модел става въпрос. Някой от сините да обясни що дири Яне в тяхната коалиция до вчера. И то като зам.председател на парламентарната група. По-забавното е, че сега може да се настани и в групата на Костов, за да е сигурно, че ако там изобщо е останало нещо, Янето ще го дотърка. Може на галено да му викат и Целувката на смъртта. Така впрочем казваха на един известен в дясно политолог и анализатор, който където се е намесил, трева не е поникнала.
Една приятелка – психиатър каза, че било от времето. Слънце-жега-трясък. На мен лично не ми се вярва. Тъй като ако ще е циклофрения, трябваше да има и период на покой. Проверих – няма такъв. Позиви над митинг на БСП, царски имоти, медицински сестри-евродепутати, протести на всякакви производители, митници, мафия, купуване на гласове, теория на конпирацията и пр. и пр. Едно след друго събитията, организирани от този човек трещят средно по три дни. И така има-няма 5 години.
Успокоителното е, че от това нищо няма да последва. Просто поредния луд, който ще си тръгне с поредния парламент. За винаги. Както се казваше в онзи стар виц, в който двама евреи се срещнали и единия казал „Знаеш ли, че Моше станал педераст?”. „Защо бе, да не би да ти дължи пари”, попитал другият. „А, не, в добрия смисъл на думата”, уточнил първият.
Та и Янето така, в добрия смисъл на думата.

понеделник, 23 юни 2008 г.

Приказка за стълбата

Тъй като сме малка държава, съвсем логично сме и клюкарска такава. Както обобщаваше съпруг на една зам.главна редакторка във влиятелен вестник – тук всички или сме роднини, или сме приятели, или сме съученици или имаме общи такива. Т.е. клюките покълват и никнат като в нива на подпомогнат с европейска субсидия селянин. По три реколти на сезон. В случая сезонът е перманентен обаче.
Та донесе клюката как президент, генерал и група бизнесмени и интелектуалци (което в политически превод означава кандидати я за депутати, я за министри) разпределили роли и позиции за близката една година, като решили, че за това време ще има два кабинета. Един служебен и след него един редовен. Съвсем естествено определили бащата и майката на кабинетите(революционното е, че те се помещават в едно тяло), определили премиерите и министрите и начертали екшън-план.
Впрочем, предупреждавам, че тъй като това е тема не за мнозина, вероятно не е интересна за повечето. Не я четете, ако скучаете.
Всичко изглеждало добре измислено, но поради политическа дилетантщина или обикновена лакомия нещо си разритали колибите участниците.
Станало ясно, че онзи, дето уж щял да бъде премиер за малко, всъщност си пожелал да е за постоянно, така да се каже. Този пък, дето трябвало да е постоянният, адски се подтиснал и обидил. И, както си му е реда, наритал в ъгъла кучето, което, неблагодарно го залаяло и то още преди да го нахрани.
Бащата и майка се обидил страшно, че вместо да му се отчете родителската роля и да си изпълни функцията, явно се налагало да приеме мисълта за пенсия и да си измисли достойни за един дядо занимания. Наранил го и един дворцов скандал с придворна дама, която изключително ловко прескачала от дворец в дворец и плетяла интриги. Някъде тя оплитала монарха в дългите си женски пипала, другаде омагьосвала приближените на царя, а него просто излъгала. Ама ей така, откровено.
Когато разбрали, че няма да им се получат нещата, героите постъпили както се постъпва в такива случаи – всяка коза за свой крак.
Несбъднатия родител извадил показалката, несбъднатия премиер изтичал в Брюксел за да плаче на рамото на лидера на ЕНП (май не са го прегръщали достатъчно като малък), а част от министри и пр. мераклии драснали към Щатите, може би с надеждата, че там ще научат някакви специални мурафети. Не чух какво направил другия несбъднат премиер, но прочетох, че се е заклел, че няма да бъде такъв. Не си спомням някой да го е канил.
Придворната дама се притаила в скута на един от потърпевшите и зачакала да се размине бурята, докато всички нейни колеги се напреварваха да обясняват, че не са такива, каквито се опитват да ги изкарат. Без да разбирам как Те и Тя се оказаха в един занаят!?
Всичко това обаче са клюки, както казах в началото. На мен такива ми ги разказват. Може за други да са различни. Знае ли човек.

събота, 14 юни 2008 г.

Закуска за шампиони

Няма по-голямо изкушение от властта и няма по-тъжно нещо от политик, който работи, мотивиран от страха, че ще я загуби. Това не е постулат от известен философ, а извод, базиран на политическата практика в България. Емблематична в този смисъл е институцията президент, която има най-скромен опит в годините на демокрацията, но за сметка на това носи най-сериозен конфликт в себе си. И ако за непредубедения читател е необяснимо защо първия човек в държавата редува в неравни интервали бейбикисинг с размахване на показалец, то за тези, които познават апетита към власт и привикването към нея това поведение има своето логично обяснение.
Имало, твърдят, и още една добра страна в позицията на президента – умелото използване на неформалното му влияние за икономически цели. Това обаче е нещо, което нито ми е известно, нито ясно.
Пък и темата е друга. Ако трябва да се дефинира в прост, журналистически въпрос – Какво става тука бе, докторе!? Защо президентът се накара на премиера твърде унизително, като за разговор между политически лидери. Дали защото президента отрезня от радостта от преизбирането си и осъзна липсата на политическа перспектива, или защото изпадна в умозаключението, че „надсвирил Стоян баща си”. Който и да е мотива, след интервюто му остана лошия вкус от ничистите думи.
Апропо не приемам, че президента е баща или майка на тройната коалиция, но това е друг спор за друг разговор. Така или иначе изключвам родителския рефлекс. Мисля, че става дума за фикция от типа – искам да съм млад, богат и вечен политик на власт. Сиреч – да построи личния си комунизъм.
Освен това ми е абсолютно непонятно защо президента никога не успява да се поучи от грешките на предшественика си. Или поне да хвърли един поглед зад океана и да установи, че ако там не съществува понятието „бивш президент” , то това е основно благодарение на факта, че никой от бившите не се кандидатира после я за губернатор, я за сенатор. С други думи – никой от тях не си играе на политика на дребно.
Впрочем, не смятам, че трябва да се търси аналогия между „Боянските ливади” или пък „Иване, кажи си”, като аргументът е много прост. Коалицията, като такава има още една много симпатична, според мен, характеристика. Президентът, който и да е той няма как да е от трите й партии едновременно. Сиреч, колкото и да се скара на партията си, то тя винаги е една от всичките.
Преди години, когато и аз по някакво забавно стечение на обстоятелствата, обикалях коридорите на Дондуков 2 ми направиха впечатление думите на екс министъра на културата Елка Константинова, която поклати недоволно глава и каза „Много уютно си живеете тук. Разхождате се по меки, червени килими, мирише на хубаво кафе и парфюм и някак през дебелите стени не достигат истинските неща от живота навън”.
И наистина е така. Избран мажоритарно, президентът има 5 години (или 10 години в случая) тотален политически комфорт и уют, от висотата на които има възможност да избира как ще миксира бейбикисинга с показалеца. И да се чувства все по-значим и вездесъщ. Чудесен коктейл от липса на отговорност (за какво носи отговорност президента) и голяма политическа представителност. До какво води този вътрешен кофликт е ясно. Въпросът е как се разрешава той. Има два начина. И двата са свързани с промяна на конституцията. България е твърде нестабилна за да понесе един силен президент или президентска република. По-безболезнения начин е президента да се избира от парламента, което е в хармония с правомощията му. Връзваш попа и мирясва селото.

понеделник, 9 юни 2008 г.

Междузвездни войни

Няма нищо по-динамично от политическата система в младежка възраст. Процесите и тяхната демонстрация силно ми напомнят натрапчивото и пискливо оттекващо броене : едноооо, двеееееее, трииииии, .........дванайсеееее, ееееееееееееееееееееееее, което оглася от една седмица софийските улици. Както се пошегува една досадена не-абитуриентка „децата показаха, че са се научили да броят до 12”.
В същата досадна ситуация са и политическите тийнейджъри, които се напънаха възторжено за скока, който им предстои след една година. Вече по-така са нещата, а не както предишния път да изпаднем в броене два-три месеца преди кампанията. И с ентусиазма и очарователната глупост на младостта започнаха рано-рано да се надцакват в празни приказки. Голямо надлъгване пада. Може да се обмисли национален конкурс „Пинокио”. Патронът, така да се каже е известен с уникалната си особеност – носът му расте, когато лъже, но и не по-малко важното качество – че е марионетка.
В публичното пространство се прескачат и преплитат инициативи и декларации от вси страни на политическия спектър, които напомнят кадаиф. Няма начало, край или пък логика. Чисти ръце, афери с митници, ченгеджийски разработки, майчинство за бащите, рафтинг, скачане в чувал, каране на електрическа тротинетка. Сигурно пропускам доста. Великолепен коктейл от куц ПР и политически дебелизъм.
Костов иска „чисти ръце”. А мръсно минало, примерно!? Да не би пък неутронна бомба да е изтрепала всички съвременници на неговото. Не ми се вярва.
Хей така, от воле се сещам, че ми разказваха как в далечната 1997-ма година баш премиерът на държавата – И.К. (обещала съм си да не му пиша името повече от един път на колонка) завел цялото си министерско и партийно ръководство в ресторанта на един бивш кебабчия, който пък раздал на елита клубни карти с 10% отстъпка за храна в заведението. Бедни времена и гладен (за момента) елит.
Въпреки, че ако сравня И.К. с предшественика му Жан Виденов и се сетя как последния се беше регистрирал на борсата за безработни, година след като сдаде властта, не мога да преценя дали последния е бил тотален кръжочник или следващия е мега наглец.
Апропо, за да не издребнявам (въпреки, че банките и приватизацията едва ли са най-дребните камилчета в историята) ще обърна внимание на това, за което ме попита дъщеря ми – истински тийнейджър във времето си. „Кои в България са консерваторите, дали знаеш?”. Как се отговаря на това. С евъргрийн от рода на : благодаря ви, че ми зададохте този въпрос, или „това би трябвало да са десните, дето преди бяха СДС, пък сега, как да ти кажа, то пак ги има, но те се определиха като християндемократи и се разделиха на хиляда парчета и ...абе дълга и широка”. Но пък на кой му пука, от друга страна. Екшън да има, за да е интересно. Както примерно бизнес-анализатор прогнозира вече политически убийства и кървава кампания следващата година. Само така ще държи публиката за съспенса.
Но да не забравя за конкурса „Пинокио”. За химн може да се ползва песничката от старата българска екранизация:
„Аз съм малко, дървено човече
 

Sample text

Sample Text

Sample Text