Ads 468x60px

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

Featured Posts

вторник, 16 август 2016 г.

За новините, гьобелсовия принцип на информационното време и още нещо

Легитимирането на несъществуващи новини и факти, тяхното разпространение и взаимната верификация (за непосветените ще кажа, че това е ситуацията, в която една анонимна и невярна информация, която бива публикувана в каквото и да е интернет издание, блог, фейсбук и т.н., но бъде преповторена от друга, още повече национална телевизия, след което бива цитирана тази телевизия от други сайтове, от там във вестници и отново в телевизията в коментарно предаване примерно) – това е модерния гьобелсов принцип, това е гьобелсовият принцип на информационното време. Защото още на второто й цитиране драгият зрител, читател вече е загубил критерия си за това що е достоверност и възприема всичко казано му и го приема за истина. А подмяната на истината с неистина има още едно име, когато става дума за политика – това е манипулация, която много лесно се превръща в пропаганда. Със сигурност в нечия полза...

Коментирахме тези дни с хора от IT – сектора, че най-големият проблем на (на практика) неограничения достъп до информация е нейната достоверност. В смисъла на политиката, в смисъла на държавата още повече, този проблем се умножава по безкрайност. Защото, движейки се по тънкия лед на непроверената, недоказана, несъществуваща информация, медиите много лесно се оказват в качествено друга роля – на съучастници, на съпричастни, на манипулатори. А това освен безотговорно, това може да бъде много опасно.

Внимателно проследихме развитието на поредната т.нар. “новина”, за която ме информираха колеги от Нова тв. За да не ставаме още един път част от информационната спирала на подмяна и пропаганда, няма да я цитирам отново и тук.

Движението за права и свободи, уважаеми колеги журналисти, отново ще бъде на висотата на отговорността, която пое преди 26 години, и няма да се подведе в една толкова усложнена ситуация да обслужи интересите на която и да е медия за привличане (най-малкото) на зрителското внимание. Защото основните ценности, които са и първопричината за възникването на ДПС са защитата на свободата и отстояването на гражданските права.

Единственото, което настоятелно и последователно ще ви припомняме е постулата, който прокламира, че коментарът е позволен, но фактите – свещени.


четвъртък, 24 март 2016 г.

Докато ти спеше или какво се случи?

След  26 години демокрация, някак неусетно осъмнахме с подменена парадигма. Някой открадна морала, написа си нотариалния акт за неговата собственост  и го превърна в оръжие срещу всеки, позволил си несъгласие с него. И тъй като всичко на себе си прилича, този някой е абстракция, така както моралът е абстрактно понятие.

За чистота на анализа този някой ще отнесем към Десницата. Защото, ако не друго (идеологически това нещо има само декларативна близост с дясната политическа философия), там са фигурите и организациите, които осъществиха кражбата на Морал в особено големи размери. 

Десницата заложи на мозаечната демокрация (изразът е на Алвин Тофлър) , практикувана чрез множество малки партии, малки (като тежест) коалиции от партии, граждански движения, групи за натиск, неправителствени организации.

Но независимо от това, че прилагат мозаечния принцип, всички те бият в една точка – т.е. имат почти един и същи личен състав, атакуват една таргет група, за тях гласуват едни и същи избиратели.

Най-дразнещото ги определение е “претенциозното, пренебрежимо малцинство”.

Но, за сметка на това, всички тези елементи вече са достатъчно устойчиви и укрепнали  , за да се очаква да се разпаднат при излизането им от управлението, в което битуват с цената на всичко в момента. Освен това манифестират такова последователно дебелоочие, което обезмисля дори разсъжденията в хипотезата за излизане от властта.

И все пак - успяха да се превърнат в ментори на политическия морал, така, щото всеки, който не споделя тяхната позиция е комунист, сътрудник на ДС, русофил  и т.н., поради което една много голяма обществена група – журналистическата гилдия е вкарана в този капан, и с присъщата си суета и желание да изглеждат “умни и красиви” (израз, роден пред лятото на 2013 г.), дори и да не споделят вижданията на въпросните, старателно притаяват различието. Смята се за непрестижно да не мислиш като тях, ако искаш да си истински демократ и ала-бала. 

Как се случиха

Случването им е вече около 15 годишен процес на изграждане и структуриране, който се прояви в силата си през 2013 г. , от който се пръкна нещо като морален елит или елит на морала.  

В началото случването им започна от европейските партийни фондации , основно – “Конрад Аденауер” и около бизнесите на приватизаторите, измислени и реализирани от Иван Костов -  основно Иво Прокопиев. Насетне случването им стана възможно главно с помощта на “Отворено общество”, после “Америка за България” и всякакви донорски организации, но и огромен процент от ресурсите на предприсъединителните фондове и ОП на ЕС за устойчиво гражданско общество и пр. бяха усвоени от тях, както и се ползват с подкрепата на различни немалки бизнеси (КРИБ), а и произвеждат бизнес-модели, насочени към младите предприемачи и модерните технологии (лидирани от Саша Безуханова).

Видовете организации:

Политическите партии : целия спектър от център-дясно е вплетен в мозайката.

Неправителствените организации с цел
-       развитие на гражданското общество, правосъдие и законодателство; тук трябва да се добавят и академичните структури – НБУ, СУ (в някаква част, например правния факултет);
-       културни организации (театър, кино, фестивали, музика, книгоиздателства, медии);
-       защита на природа - екологичните организации;
-       бизнес-организации - работодателски организации, коуркинг плейсове, стартъпи, техпаркове и пр.

Т.е. една сериозна администрация на морала, която произвежда принадена стойност – власт, която никога не е печелила в избори.

Към нея трябва да се калкулират Ad hoc групи за натиск, които се организират по повод определена кауза : ски-пистите в Банско, защита на дивото къмпиране,  защита на съдийката Мирослава Тодорова, срещу избора на Слави Бинев за председател на комисията по култура в НС, в подкрепа на изказването на Лозан Панов и пр. Това далеч не е изчерпателен списък с ивентите, които организират, единствено цели да илюстрира огромната палитра от теми и поводи за организацията им.

Комуникационните канали са главно Интернет и Социалните мрежи (Фейсбук, Туитър) и телевизиите – новини и сутрешни блокове в двете частни телевизии БТВ и Нова тв и до голяма степен БНТ и БНР. Всички останали канали за комуникация са вторични, спрямо цялото (поради ограничения таргет, за който стана дума по-горе и поради залагането на медийната природа за мултиплициране на новините).

Враговете им генерално са :  задкулисието, мафията, ДПС, БСП, ГЕРБ, комунистите, ДС, ченгетата, КГБ, Русия, корумпираните, политиците (!?), депутатите (!?), едрия бизнес, мутрите, чалгата.

Интересно е да се обърне внимание на факта, че самите категории подлежат на двойствено разбиране – политиците въобще (без техните политици), депутатите въобще (без техните депутати, независимо от това, че колкото и да са малко в НС, те са депутати).

Другото интересно е да се наблюдава как остават аристократично индеферентни по социални проблеми и теми, които засягат голяма част от населението на страната – бедността, проблемите в здравеопазването, секторните политики, битовата пристъпност и др.

И още нещо важно - столица на Моралните е София. И то София на жълтите павета.  Изключени са квартали като “Люлин” и “Надежда” така, както са изключени социалните теми от дневния им ред.

Но благодарение на това структуриране и една много старателно разработена с активно съдействие на външни фактори кампания през 2013 г.,  срещу избора на Делян Пеевски за председател на ДАНС  - те родиха не митологема, а идеологема, бранд, обяснение и отговор за всичко лошо и нередно, което СЕ, но и МОЖЕ да се случи, синоним на задкулисието – Моделът КОЙ.

Впрочем, класическа илюстрация на биполярното им поведение по повод властта, партиите, парламента, корупцията и пр. е персонално лидерът на ДСБ Радан Кънев и номинално Реформаторския блок.

Резултатът – демаркационни линии, абсолютен и безусловен отказ от диалог. Нещо повече – априори терминиран всеки опит за диалог, за който те не са издали изключителна индулгенция.

Фундаментът им е  тоталното отрицание “Ти нямаш право да Бъдеш” (а не – аз не съм съгласен с теб), изведено до абсолют. Пеевски няма право да бъде избран за председател на ДАНС; Слави Бинев няма право да бъде председател на Комисията по Култура в НС; Орешарски няма право да бъде министър-председател; избирателите нямат право да са избрали тези партии в парламента и т.н.  Като това отрицание е пренесено до битовото общуване – опозицията “ние-вие” е сведена до личните срещи (представител на моралните няма право да се среща с представител на лошите), до заведенията в София (все пак тук е сцената на този социално-политически абсурд) и до социалните медии.

Всички тези елементи заедно (и по отделно) проповядват едно и също антисистемно послание – или/или – няма място за градеж, за диалог или развитие. Всички (врагове) вън, разграждане на модела Кой, взривяване на политическата система.

Те вече имат натрупан опит и с институционалната подкрепа и консумацията на власт. Първото чрез Президента (през 2013 г.) – няма друг държавен глава, който да си е позволявал да вземе активна страна в политически процеси в страната, в нарушение на Конституцията и правовия ред в държавата , а във втория мандат на Борисов чрез инфилтрирането им във властта. 

Единственият им недостатък като потенциал е възможността да реализират вълна от масови протести, така както се случи през 2013 г.  (но благодарение на участието на ГЕРБ ).

За доказателство на горните тези може да служи всяко представително социологическо проучване, от което е видимо, че на ниво оценки на общественото мнение не се променя нищо – нито стават положителни оценките за управлението, нито положителни оценките за състоянието на страната, нито оптимистични очакванията, нито се увеличава делът на избирателите на РБ. Единственото, което бележи тревожен ръст е процентът на решилите да се откажат от вот – вече са 40%.

И още – на избори те  не успяват да привлекат подкрепа на повече от 250 – 300 000 избиратели. На последните избори коалицията “Реформаторски блок”, в която влизат ДСБ, ДБГ, БЗНС, СДС и НПСД плюс Граждански съвет си докараха малко под 300 000 гласа.

Което може да означава само едно – за да продължи да консумира власт и да управлява процеси (което е голямата им амбиция) пренебрежимото малцинство ще търси две неща – повод - кауза (за вълна) и трибун за масовост.

Стрест-тестовете за потенцията за протести показват, че докато не намерят трибун-лидер, който да е припознат от сериозен процент граждани, няма да се случи вълната.

Иначе стрес-тестовете вече са почти ежедневие – съдебната реформа – Конституция, съдии и прокурори (протести, декларации, възвания и пр), плажовете на Иракли и Карадере, строежът на втора писта в Банско и т.н.

Поредната инициатива за натиск, която е поредния стрест-тест е манифеста “За Републиката”. Ако някой си е направил усилието да анализира ефекта, би трябвало много лесно и бързо да е достигнал до простичкия извод, а именно  - приблизително равна на нула чувствителност към тема, особено поднесена от същите говорители, до болка втръснали на публиките.

Президентските избори ще бъдат следващият тест, с който ще бъдат измерени поне 2 неща – лидерски и електорален потенциал.

Има две подтеми, свързани с президентските избори и  очакваните стратегии, които могат да разиграят – дали заедно с президентските избори няма да се случат и извънредни парламентарни и дали има шанс Референдумът на Слави Трифонов да бъде насрочен заедно с президентските избори.

Впрочем, единственият потенциал за предизвикване на масовост, предвождана от “лице” е Слави Трифонов и неговия проект за Референдум за промяна на политическата система.

Генералният проблем обаче, с който вътрешно трябва да се справят е това, че Слави Трифонов въплъщава поне поне два от дразнителите им – чалга и поведение на мутра.

От друга страна – Бойко Борисов и ГЕРБ бяха далеч по-голям компромис, ако трябваше да се придържат към ценностите, които прокламират, пък го направиха и още как.

Та, дори и да направят стъпката към този компромис, не е сигурно дали могат да се пакетират в името на една кауза и да реализират вълната така, че да постигнат целта. (Тук задължително трябва да се отвори една голяма скоба и да се обърне внимание на Целта. Много трудно може да се формулира целта им в едно изречение. Но философията на строежа на тази структура не е изграждането на вертикална формация, с ясно изразен профил. Което пък напомня една позабравена фраза на Иван Костов от, може би, 1997-ма година, че СДС трябва да е като сол във водата – гледаш я прозначна, вкусиш я – солена.)

И ако не се търси формалното “съобщение” за целите, то целта е пределно ясна – власт без избори, власт безалтернативна и безусловна. Някакъв много закъснял римейк на Френската революция и ремиск на Великата октомврийска революция.

Въпросът е какво да се прави, когато повече от всякога обществото ни има нужда от съгласия за да постигне поне относителна сигурност. И отговорност за тези съгласия.

Какво следва, при условие, че даденостите са такива. Т.е. няма потенциал за диалог, няма поле за взаимодействие, независимо в името на какво. Освен това мозаечните елементи са така здраво бетонирани, че всеки отделил се елемент не може да реализира взаимодействие (освен действия и съдействия в лична полза).

Оптимистичната гледна точка е, че всяко развито гражданско общество съдържа подобни формации, които вдигат шум но не събарят демократичната система.

Но голямата разлика идва от това, че там доминиращите политически партии са достатъчно стабилни, като тази тяхна стабилност стабилизира и политическата система. Впрочем, съвсем неслучайно стабилните политически системи са двуполюсни.

И тук настъпва най-невралгичният момент в анализа. Състоянието на политическата система и системните политически партии.

Политическата система е нестабилна, поради множество фактори, но най-съществените от тях може би са липсата на национална кауза (кризата на каузата след приемането на България в ЕС), лидери-визионери и условия за икономически растеж.

Националната кауза (посоката) може да се проектира единствено от лидери-визионери. И да се реализира от стратези и тактици. Дълга тема. Но условията, включително и геополитическите в момента са много подходящи за това. Реакцията и отзвука от речта на Доган на 17 декември е може би най-силното доказателство за това.

Стабилизацията на политическата система трябва да мине и през прилагането на мозаечния принцип в конвенционалния му смисъл – партии – коалиции – структури на гражданското общество. И ясна отговорност.

Но, ценностите трябва да са едни и същи :

Справедливост,  Демокрация, Сигурност

четвъртък, 14 февруари 2013 г.

Quo vadis, Трифонов?


Дълъг,
Нали не се сърдиш, че се обръщам така към теб. В края на краищата така съм си свикнала още от училище.
Много внимателно изгледах снощното ти предаване и обратно на принципа ми да не коментирам неща, които пряко засягат мен или лидера и партията ми, този път няма как. Ще се коментираме.
Моралът, Слави, моралът е нравствена категория. Няма как нито да си я напазаруваш, нито да ти я имплантират, нито да я откраднеш от някъде. Практикуването на дейности като тази, с която пък ти се занимаваш – това не е журналистика, не съм сигурна дали е шоу, но да, може и да е по някакъв наш си, Балкански начин, би трябвало (Би трябвало!) да е още по-ангажиращо и отговорно занимание, предвид публиката и внушенията, които й се отправят. Обяснимо би било, когато не си бил възпитан в основни ценности, ако да речем си израснал на улицата като безпризорен. Но твоят случай не е такъв. Да, чудесният ти нюх за кинти и за популярност също би могъл да обясни много неща. В крайна сметка меркантилизмът не е забранен със закон. Пък и да беше. На кого му пука...
Драматичното в случая е, че ти се получи едно твърде гнуставо съчетание от едното и другото. За които трудно може да се намери логично обяснение.
Защо, г-н Трифонов, ти нито един път и с нито една дума не намекна дори, че коментираш престъпление. Че портретът, който ваеш така старателно, е на човек, направил опит за убийство!? И то човек, с предходни многобройни криминални прояви.
Защо, драги, законът и нормата са последното, с което занимаваш зрителите си и самия себе си? Защо нито един път не зададе въпроса, какво би се случило, ако пистолетът беше гръмнал? Защо през ум не ти мина, че това е опит за политическа екзекуция, което е без прецедент в историята ни? Защо размени местата на престъпник и жертва?
Защо допусна от ефира на твоето предаване да се отправят откровени призиви към насилие и насаждане на омраза? Защо се превърна в трибуна и рупор на насилието и саморазправата? И то като израз на политическо несъгласие!
Защо ти, който винаги си имал претенцията, че свободата (включително и тази на изразяване) е най-висша ценност и изборът и волята на народа са висш израз на демокрацията, допусна пропагандата и манипулацията на точно обратното страшно явление в страната ни? Забрави ли за Вокс популиса, забрави ли за Хъшове? Забрави ли за претенцията и самочувствието, че някога бяхте флагмани на т.нар. януарска революция, довела до падането на правителството на Виденов?
Защо извърши този грях срещу основната човешка ценност – живота? Или тайничко си мислиш, че когато става дума за мюсюлмани, нещата стоят някак по-различно!?
Кой има право да отнема живот в името на несъгласие? Кой и кои са тези държави, в които на един криминално проявен му се дава възможност да оправдава престъплението си с някакви политически (забележи!?) и клиширани глупости и то от ефира на шоуто с най-големи претенции в телевизията с още по-големи претенции!?
Пропагандата и манипулацията, в този си уродлив вид, в който я видях еманирана в твоето предаване, има едно определение и то е фашизъм. Съжалявам да го кажа. Още повече съжалявам, че ти си този, който избра да постави черешката на тази нелицеприятна торта. Този сценарий, за чиито последици не се замисли нито веднъж. Или поне по нищо не пролича. И за да не издребнявам, няма да коментирам нито личните ти контакти, които са ми известни (върху неизвестните не бих и разсъждавала), нито личните ти мотиви, които предполагам.
Оставям това на съвестта ти.
Защото изборите ще дойдат и ще минат. И от сега си знам, че трябва да очаквам отново, в някоя късна вечер да ми позвъниш и да ми кажеш, че е много важно да се чуеш с Ахмед.
Няма да ти вдигна, Дълъг.

Велислава

P.S.:  Пропуснах да попитам. Дълъг, замислял ли си се какво би сторил, ако някой който не те харесва, не харесва шоуто ти, писнало му е да му менторстват такива като теб, писнало му е от всичко в държавата, мрази успелите заради собствената си неспособност да успее, търси слава и себеизразяване, иска да се превърне в новина или каквото и да е слабоумие все в този дух, ти насочи пистолет в главата...

сряда, 12 декември 2012 г.

Искам

Искам
Да не живея в интересно време.
Достатъчно ми е интересно да се вълнувам за детето си, да бъда с приятелите си, да чета книги, да ходя на кръчма, да гледам кино, да слушам музика, дори да се възхищавам на красотата на българската природа, колкото и цялата ми душа да се бунтува срещу туризма като такъв. Стига ми да си върша работата, която обичам и харесвам и съм адски добра в нея.
Искам
Да не знам имената на министрите. Камо ли какво правят всеки ден. Още повече искам да не знам колко са некомпетентни. И колко некомпетентността на всеки един от тях дава поражения върху живота на всеки един в тази държава. Да не знам кой от тях от къде се е взел. Кой какви чупки в кръста е направил. Кой колко е изпил сутринта и колко е бил мултак на републиката. Да не знам кой е любимият му певец и колко литра пот изхвърля на концерт. Да не знам колко апартамента има тъща му, бабалък му и учинайка му. Да не знам колко прилича на който и да е американски сексимвол, не само защото не прилича. Не искам да ме интересува.
Искам
Да не знам колко е безхарактерен президента. Колко е мъж под чехъл. Да не знам колко продължава да си няма понятие какво прави и къде се намира.
Искам
Да не знам нито един политически виц. Има толкова по-забавни неща, на които мога да се смея.
Искам
Да не знам че председателят на парламента може да пее. Още по-малко да я виждам на сцена с микрофон в ръка, извисила глас. Искам и да продължавам да не знам имената на депутатите. Но по друг начин. Искам да не знам колко тона тежи шефката на мнозинството. Нито колко лагера има в мнозинството. Нито колко люспи. Искам да не знам кой къде си е пренасочил субсидията и колко пъти е мимикрирал в рамките на един мандат. Искам да не видя никога повече назначаваният от парламента премиер да се гаври с Народното събрание.
Искам
Да не знам нищо за футболните таланти на началника на държавата. Така и така изобщо не се вълнувам от футбол. Искам да си остана фен на „Скрита сила“ Мъдрево. Искам да не се срамувам, когато разказва на немците, че вътрешния му министър копа трупове. Искам да не се срамувам, когато го дават да спи на първия ред на церемонията по награждаването на Нобеловите лауреати. Искам да не знам как е садил компири и стискал филията с мас, докато с другата ръка тичал. Изобщо искам да не знам какво е правил и ще прави като малък, по-голям, сега и в бъдеще. Искам да не чета анализи на чужди медии, които нескрито се подиграват с българите, заради премиера им бандит. Искам да не виждам крайник на примера в едър план по телевизора като водеща политическа новина. Искам да не знам колко той знае или не знае английски, кой му мери гърба в педи, какъв цвят му е колана, колко му е акъла. Колко мръсни смс-а е написал и колко ругателни. На кого е разтривал ушите, на кого пазил вратата, на кого изчукал жената, на кого прибрал бизнеса. Искам да не знам кога  е сам като куче, кога рисува и кога дрънка на китара. Искам да не знам нищо от това. Искам да не виждам изражението на европейците, когато слушат доклади на дипломати и спецслужби за миналото на премиера и повдигат вежди с „really?“.
Искам не да няма ГЕРБ. Искам да не знам, че ги има.
И най-важното!
Искам
Да не знам нищо от това, не защото съм си затворила очите и ушите, спряла съм да чета вестници и да гледам телевизия, изключила съм си нета или съм заминала на пустинен остров. Искам да не знам нищо от това, защото го няма. Поне не в този уродлив вид.
Искам да живея нормално. Искам да живеем нормално. В нормална държава. И това да е държавата България.

неделя, 9 декември 2012 г.

Необичайно лирично


Кръстопътища

Застанала съм между времето.
Хванала съм се за нищото.
И стискам.
Някакъв вятър, довеян от някъде ме брули.
Стискам.
Много силно.
Отчаяно.
Инатливо.
Стискам.
Усмивки, лицемерие, досада, отегчение.
Минават покрай лицето ми.
И рошат косите ми.
Стискам.
Защо.
Нямам отговор.
Стискам.
Инатливо.
Ужасяващо вкопчена
допушвам поредната цигара.
И стискам.
Между времето.
Напук на вятъра.
Заедно с него.
Ще ме отвее на някъде.
Откъдето се е взел.
Или където ще се взема.
Между времето.
Или в нищото.


Диаболично

Диаболично
Двулично
Изключително нескопосано
Леко захаросано
Малко досадно
И арогантно
В крайна сметка – много лично
И необходимо
За ритъм
За тръпка
Дори за мастило
Избягало
Пробягало
Наиграно
И  видяно
Преминало
 И лично
Диаболично...

***
Вратата притворена,
Устата затворена
Всичко прибрано
Задъхано,
Спряно
Дори на ръба
Дори и отвъд
Притихнала гръд.

***
Да се прибера.
Да съблека самочувствието си.
Да обуя тъгата.
Да сложа глава
На рамото
На компютъра.


***
И го чакам.
Някакъв Той.
Поглеждам през рамо и
Разбирам, че още го няма.
Запилял се е някъде.
Пие с приятели
Или
Плаща на курви.
Все едно.
Знам, че ще дойде.
Иначе за какво са мечтите. 



понеделник, 8 октомври 2012 г.

Премиерът, който дори не иска индулгенции


Тъй като, противно на преобладаващото мнение, съм човек, склонен да се коригира, станах в понеделник сутрин и отново изгледах така дискутираното вчера интервю на Кеворк с Жан Виденов. Викам си – след като толкова много хора твърдят, че е добро, може пък моето вчерашно гледане – малко разсеяно, между другото, съчетано с други разговори и пр. глупости да е подвело иначе почти безпогрешната ми преценка за публицистика.
Толкова гневна, толкова лично обидена от наглост, струяща от екрана отдавна не съм се чувствала. Тук не броя проявите на лицето Бойко Борисов, които ме фрустрират традиционно. Става дума за друго. За изключителна наглост и безпардонност. За убедеността, че под  мантията на отминалите вече почти четири мандата, изтънялата памет и давността, каквото и да се сервира, ще бъде възприето като истина от последна инстанция. Още по-нагло – че това лице, оглававало българското правителство, довело до най-тежката национална катастрофа в последното десетилетие на ХХ в. си позволява да дава оценки и мнения с претенцията на външен наблюдател и от пантеона на собствената си ментална извънредност, доведена до пълна перверзия. Да твърди, че неговото правителство не е направило „никакви значителни далавери”, да заклеймява „зависимите премиери”, да обвинява в предателства, подкупност, алчност и какво ли още не, пропускайки себе си и само още един герой – настоящия премиер. Това е цинизъм.
На мен ли ми ги обяснява тези, дето тичах като обезумяла срещу инфлацията,(сутринта към 9 ч, тъй като в 10 магазините затваряха за ревизия и нови цени)  която изяждаше не парите, изяждаше ежедневната порция храна на детето ми! На мен ли ми ги обяснява тези, която със същото това дете, тогава на 4-5 години търчах след работа на площада, при минус не знам колко си градуса, за да съм там, за да крещя и за да тикам и аз нещата така, че Него да го няма!!! Наглец! Който дори не очаква индулгенции, защото смята, че отдавна си ги е напазарувал!
И само три реда за т.нар. „журналист”насреща. Който не зададе нито един от задължителните въпроси. За фалита на банките, за хиперинфлацията, за зърнената криза, за кръга „Орион”,за кредитните милионери, за правителството на Бойко Борисов, за отговорността! Това наистина има друго име и то в никакъв случай не е журналистика.
И тъй като дискусията във Фейсбук тръгна от там дали е попадение журналистическо това интервю, което изобщо не ми стои като тема, само ще вметна, че този човек се появява днес, когато знае, че никога, никой няма да му потърси отговорност за нищо. Нито за това, което причини на държавата тогава, нито за това, което се случва днес, тъй като и тогава и днес омагьосаният кръг се е затворил, виновни няма, и няма да има.
Контрата е само в няколко поколения. Прецакани, измамени и проиграни. Какво му пука. 

неделя, 29 юли 2012 г.

Отмъщението на малкия поробен човек* Еклектичен сюжет за много малък разказ


Държавата Еритрея ми се наби на очите наскоро, по повод на регулярната класация за несвобода на медиите, в която тя заема първо място отзад напред и последно по обратния ред. Естествено там на „достойна” позиция се намира и България. Вярно, не сме в най-драматичната група, оглавявана от Еритрея, но пък за сметка на това преди България (т.е. по-свободни) са медиите в Източен Тимур, Бенин и Южна Африка. И това ако не е повод за размисъл. Именно класацията ме подтикна към бърз преглед по линията на най-малкото усилие за това – всемогъщият Google. Прочетох, прочетох отново и още малко и започнах да коментирам с приятели. Ей така, като доказателство за широка обща култура (waw!). Тъй като съм общокултурна по дефиниция, така да се каже. Поколението на многостранно развитите личности. Което пък се появи непосредствено след поколението на всестранно развитите личности. Апропо, всестранно развитите (поколението на 50+) управляват държавата България в момента. По пътя на логиката нашето, на многостранно развитите е на ход след тях. Поколението, които идват след нас би трябвало да се казва на развитите, а следващото – на неразвитите. И после на недоразвитите...Ужасно съм лоша. Всъщност това е поколението на децата ни. Но за тях по-късно. И тук си спомням смешката с една позната, която в дни на сериозен дефицит (иначе казано беднотия) ръфаше стръвно шоколад, а на въпроса на колежка не е ли редно да запази шоколада за децата си отговаряше мрачно „Децата имат своето бъдеще”. Факт.
Идеята тук е друга. Държавата Еритрея, с която ни родее историята ни, като принадлежащи към Османската империя територии някога, има вероятно не един нюанс, но един, на който искам да обърна внимание. След признаването й през 1993-та и изборът на президент и парламент, приемането на конституция и формалното й структуриране по правилата на демократичната държава нещата изглеждат почти нормални. Минава време, насрочват се избори, но те никога повече не се провеждат. И така повече от  20 години. Защото винаги се появява причина, поради която изборите или са отменени, или отложени. В началото на 21 век забраняват и частните медии. И така се пресичаме с тази държава най-малко в две точки. Османската империя и медиите.
Този поток на съзнаниетовероятно щеше да се рее в някакви съвсем различни ширини, ако не бе прекъснат от това, че се заслушах в информация, за това как управляващите искали да затегнат затегнатите вече мерки за борба с пушачите. Ей това пушачите вече сме нещо като гризачите за посевите или кърлежите и бълхите за домашните любимци. Подлежим на изтребление;)
Изгледах репортаж, в който един херой от управляващото мнозинство, почти без да си поема въздух,  си пожела и полицейска намеса в случаите, в които някой (представяте ли си) си позволява да пуши нерегламентирано. А чиновничка от здравното министерство, с респект към белите й коси и забележка към менталното й здраве, иска да се забрани пушенето в паркове и градинки, на открито и закрито, вътре и вън, в колите и в домовете... Няма ли кой да я светне, че това нищо ще й увеличи пенсията, нито ще й намали цената на парното.
Има нещо смущаващо в тази агресия. Нещичко, под което прозират други страсти и мераци, а не тази трепетна закрила на здравето на децата, на непушачи, на пушачи и пр.
Та от него, право в темата за доминацията.
Доминацията или демонстрацията на сила и превъзходство е дълбок, атавистичен рефлекс на човека. Някога, в старите времена, доминацията задължително е била прикрита зад някакъв религиозен канон или предрасъдък. Като казах по-стари времена та пак за Еритрея се сетих, тъй като тя е една от държавите, в които продължава да се практикува изключително опасната и мъчителна практика на обрязването на жени. Едно от много страшните лица на доминацията, най-точно отговарящо на описанието за облечено в предрасъдъци, религиозни измишльотини и прикриващо морално безсилие действие срещу жените на полов признак. И тук несравнимото ще стане сравнимо.
В европейска България, преобладаващо християнска, изтъкана от проблеми от всякакво естество, върви един дебат за забраната на тютюнопушенето, което ежедневно ми вади очите. Не защото съм пушач и не защото подобна забрана ще ми създаде дискомфорт. Това са си мои проблеми, които аз ще си решавам както намеря за добре. Както съм и избрала да бъда пушач.
Притеснителни са обаче настървението и злобата, с която непушачите с някакво почти садистсично удоволствие и методичност започнаха гоненията на пушачите. Странна е рефлексията в обществото ни на този (безспорно) порок, който далеч не е най-разрушителният, нито най-опасният. След дълги отлагания и пр. финтифлюшки, оправдавайки се с европейски стандарти, в парламента законово регламентираха забраната. Дотук  добре. Но това отприщи една вълна на озлобление и агресия, която няма нито здравното си оправдание (освен ако всички апологети на забраната не са психично болни), нито моралната си база. Още повече, че в тази война няма насрещна армия.
И сега ще напиша редове, под които аз се подписвам, без да ангажирам с това нищо и никого. Защото се питам, колко ли трябва да е потиснат или комплексиран или просто много лошо възпитан един чиновник, който придобил власт, яхнал един от поредните човешки предрасъдъци и изключително лицемерие, маскирано като грижа за здравето или Господ знае какво, за да кове като малки пирончета забрани. И това изобщо не е разговор за ползата или вредата. Нямам и намерение да го водя. Нито съм лекар, нито биохимик, нищо подобно. Това е разговор за толерантността, търпимостта и уважението към избора на другия. И случая с тези ограничения е симптоматичен пример за това колко нетолерантно може да бъде нашето общество.
Някой се чувства скандализиран?! Никакъв проблем. Да преживява. Да се скандализира. Ако иска може и да запали цигара за да се успокои;) Гавря се, естествено.
Защото ако извадим предмета и разглеждаме само средствата и хъса, ще установим, че само други предрасъдъци възпират  подоби хора да войнстват срещу всички различия – етнически, религиозни и верски, материални, социални, политически разбира се и още и още.
Тъй като съм абсолютно сигурна, че тази забрана няма да реши нито един проблем на болното ни общество. Нито ще опази когото и да е от каквото и да е. Тя ще служи единствено за някакъв много спорен меч на отмъщението на малките хора. Тъй като един пушач би следвало да има достатъчно и морал,  и отговорност да не пуши там, където са децата му. И пр. и пр. Защото още в момента, в който изписах тези думи, в главата ми нахлуха мислите за замърсения въздух, изключително мръсния град, в който живея и който е с претенцията на европейска столица, и в който децата ни няма къде да потичат и поиграят безопасно. За кърлежите, отровите , боклуците, строителните отпадъци, бездомните кучета, и всичко и всичко, сред което те растат. За насилието срещу жени и деца, за битовата престъпност и безсилието на властта пред нея. И ако един непушач е лош родител, получава ли той индулгенция за въздържанието от порока? Както и за крадецът. Както и за корумпираният, но не запалил цигара през живота си, примерно.
Но и това не е думата. Думата е за блесналия поглед на забранителите. И тази разрешена нетолерантност и нетърпимост към другия.
Така се получи, че ми се развали идеята за Еритрея. Която е екзотично и несвободно място. Държава, за която предупреждението в сайта на Външно гласи, че не е препоръчително да се посещава южното крайбрежие на Червено море, тъй като е минирано. А ние какво да кажем, като ни е минирано съзнанието. Да гръмнем или да изпушим. Аз лично предпочитам второто. И тъй като пред нас е лятото на усвояването на поредното ограничение, ще му мислим чак, когато стане студено.

*Под това заглавие въпросният текст излезе  в бр. 6 от 2012 на сп. “Жената днес” и понякакъв много приятен начин ме върна в писането на други думи. За което благодаря на Ани Клисарска, която на първо място е пич, а после и главен редактор на „Жената днес”
Суетата не ми позволява да пропусна и представянето ми на страниците на списанието, което направи Поли Паунова. Кратко, но за сметка на това правдиво;)))

Някои не могат да я понасят. На други им се размекват краката още щом я видят. Обяснението за това е само едно – Велислава Кръстева е адски добра в това, което прави. По настоящем работи като пиар, а преди това като журналист. И двете професии предполагат такава амплитуда в отношението към теб, ако бъдеш почтен в тях. А за да си почтен, трябва да си свободен. А ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА е такава.

четвъртък, 21 април 2011 г.

В. Кръстева: Корман Исмаилов не издържа на собствената си амбиция


Г-жо Кръстева, вчера изключихте втори поред депутат – Корман Исмаилов, от редиците на ДПС и то въпреки факта, че му бяхте дали една седмица да си преосмисли позициите. Той ли не пожела да си промени мнението или вие изчерпахте търпението си?
- Корман Исмаилов е много интересен за анализ случай. Типичен пример за човек, който е получил политическата си кариера. Като подчертавам думата получил. И който явно е свикнал да получава. Казвам го много убедено, защото познавам Корман много години и съм го наблюдавала внимателно през цялото време, в което беше лидер на младежката организация на ДПС, както и като народен представител. И затова твърдя, че този сравнително млад човек (тъй като той отдавна излезе от младежката възраст) не издържа на напора на собствената си амбиция да получава още и още. Или много буквално е приел заявките на лидера ни Ахмед Доган за смяна на генерациите в политиката, които той не веднъж е правил точно пред младежите от ДПС. Опасявам се, че Корман ги е разбрал като “стани да седна”. Тоест, че в един момент е повярвал, че може просто така, защото иска да получи и друг лидерски пост. Което, разбира се, е несериозно. Тъй като едно е реколтирането на млади кадри. И чрез тяхното образование, и чрез възможностите на младежките структури, и чрез участието им в активната партийна работа, съвсем друго е лидирането. То не се получава единствено, защото някой си го е помечтал. Партията, в това число и ДПС, е един организъм, който се подчинява на общоприети правила и вътрешна логика на развитие на процесите. От Корман аз не чух нещо, което да е теза за бъдещето на партията. Аз чух въпроси, които той вероятно си задава, и клишета, които не означават нищо. Освен това, държа да подчертая, че не трябва да се бърка демокрацията въобще, като принцип на държавното устройство и ценност на съвременното общество с демократичността на една партийна организация. Това са две съвършено различни понятия. Пък и участието в политическа партия, слава Богу, по никакъв начин не е задължително. За сметка на това, задължително за една партия е споделянето на общи ценности, съобразяването с правилата, мнението на мнозинството, както и оценката на избирателите. Ето в тези пунктове “издишат” позициите на Корман и посочват по-скоро собствена недооценъчност. Но и това си има своето обяснение. За човек, който не се е преборил за нищо от това, което е получил такава недооценъчност е очаквана. И все пак, поради тази му неопитност, на него му беше дадено време да преосмисли позицията си. Тъй като цялото ръководство на ДПС и колегите от парламентарната група прецениха, че в случая става дума за лоша личностна преценка, която вероятно е допълнително манипулирана. Впрочем, Корман и вчера не съобщи някакво свое решение, а прочете нещо като декларация. Което показва, че той така и не разбра за какво става въпрос.
“Г-н Дал се нареди в групичката на тези бивши високопоставени активисти на ДПС, които изникват и то обикновено в предизборна ситуация, пробват се на политическия терен и приключват безславно.”
Изключването на Корман, а преди това и изключването на Касим Дал, не са ли признак на разцепление в редиците на ДПС или това е някакво вътрешнопартийно пренареждане?
- Нищо в света, включително и една политическа партия, няма постоянно статично състояние. Времето е динамично и всички се движим с времето. ДПС е една работеща много сериозно върху себе си партия, която се усъвършенства, непрекъснато си сверява часовника с политическите и икономическите процеси и в Европа, и в света. Нещо, което за съжаление, рядко се отчита от медиите и външните наблюдатели, може би, защото не носи в себе си скандалността, на която обществото като че ли привикна. Що се отнася до Касим Дал, той направи своя избор – прави си политическа партия, вероятно ще се опита да стъпи върху ДПС, търсейки легитимация. Нито е първият, сигурно няма да бъде и последният. Г-н Дал се нареди в групичката на тези бивши високопоставени активисти на ДПС, които изникват и то обикновено в предизборна ситуация, пробват се на политическия терен и приключват безславно. Толкова за Касим Дал.
- А какво демонстрират хората, които се събират около идеите му за промяна на цялостното политическо статукво?
- Това е много амбициозна заявка на един човек, който всъщност не е формулирал претенциите си към политическата система в България. Но честно казано, не смятам, че партията на г-н Дал е нещо, с което бих си губила времето за анализ, защото съм убедена, че неговите мотиви са или в усещането за пропуснати ползи, или мераци за бъдещи такива. Изборът е негов и не смятам, че той ще се отрази върху общото състояние на ДПС. В момента ДПС работи много сериозно върху подготовката на изборите, защото ние много държим особено на местните избори да направим така, че най-подготвените кметове и общински съветници да реализират това, за което са подготвени.
Ще припомня нещо, което често се забравя – ние сме единствената партия, която подготвя своите кадри за работа в европейски условия от години. Затова нашите кметове са най-добрите в работата по европейските оперативни програми, независимо от всички политически пречки, които срещат последната година и половина.
- Но вашият депутат от Търговище – Кърджалиев, твърди, че зад акциите на Дал има друг сценарий и той не е негов. Чий е сценарият?
- Всичко, което направи Дал сочи, че действията му са сценарий на фактор, който се опитва да играе с неполитически средства на политическия терен, което за съжаление не е ново за България. И това също е проблем на зависимости на самия Касим Дал.
- Предизборната кампания вече е в ход. ДПС обяви, че може да издигне свой кандидат за президент за втори път след Ренета Инджова. Какво мотивира партията ви за самостоятелно явяване на тези избори?
“Проблемът в политическото поле на България е късата памет.”
- Проблемът в политическото поле на България е късата памет. Така че идеята за издигането на самостоятелен кандидат-президент не е новина, макар това все още да не е окончателно решение. ДПС е една много сериозна политическа партия, тя е в състояние на професионализация, с което не може да се похвали дори БСП. Говоря за степен, до която е достигнал целият апарат на партията – на умения, на познания за процесите и на способност за реакции, на които останалите български партии има още много на какво да се учат, както новосъздадените, така и с дълга история. При по-старите партии процесът на професионализация е бил прекъсван от сътресенията, на които са били подложени на равни интервали по време от мандатите на ръководството по устав или от мандатите на управление. Точно това отличава ДПС от останалите партии.
За нас е ясно, че участието в президентските избори не може да бъде самоцел. То трябва да е част от някаква цялостна стратегия за поведение на политическата партия. Затова логично идва възможността тази партия да участва със свои кандидати, защото по този начин може да демонстрира и качествата, които споменах, и да даде много ясна заявка за визията си за бъдещето на държавата и да посочи оценката си за състоянието, в което се намира държавата в момента и то на най-активния граждански форум, какъвто са президентските избори.
Да не би да сте взели такова решение, защото вашият анализ сочи, че победителят на този вот не е ясен или просто искате да афиширате сила и да демонстрирате мускули?
- Може би заради неумението си или за това, че в нея преобладават случайно попаднали участници, управляващата партия ГЕРБ създаде една нова за последните години политическа ситуация. А тя е на вътрешна опозиционност, проявена в качеството на управленец. Те не са готови и не се научиха, че от тях зависи управлението, състоянието, решенията. Това обърка посланията до такава степен, че в цялото обществено поле, в което се правят съобщения за това какво се случва или пък защо се случва, е настанало такова объркване, такава подмяна и на състояние, и на послания, и на позиции, че единственият начин една политическа партия да отдели себе си и да бъде релефна, е да постъпи като ДПС. Обсъждайки собствените си критерии и целите си, отговорно, а не бягайки по тъча с “може би”, “ако”, “обаче”, и последователно да си доизгражда образа. Тоест с всяко свое действие да доизгражда предходното.
Нашият анализ сочи, че е настанало време на пренареждане на политическото поле. Ролите са много объркани. Имаме управляващи, които се държат като опозиция, имаме партньори на управляващите, които формират мнозинството, но са с откровено антиевропейски националистически примитивни действия и послания. Има едно дясно с известна двойнственост. Дали тя е заради това, че в него има две политически партии, дали заради това, че в него има една партия, която не се е освободила от комплекса спрямо другата, а другата не се е освободила от съзнанието за патерналистично отношения спрямо първата – каквито и да са причините за това, дясното е без релеф. То няма профил и дори за анализаторите е предизвикателство, когато се получи послание отдясно, да уцелят от кого идва. За избирателя това е сериозно изпитание.
“На такъв разкалян терен е трудно да се прогнозира как ще се развият събитията през следващите няколко месеца.”
Левицата не може или поне не успява да определи своето решение и към себе си, и към президента, не може да формулира ясна теза за това, какво очаква да се случи на предстоящите избори. Тоест теренът е доста разкалян. А на такъв разкалян терен е трудно да се прогнозира как ще се развият събитията през следващите няколко месеца. Няма почти нито една персона, която да е заявена като кандидат-президент, с изключение на изключително плахо или по-точно фалшиво свенливо показващата се Меглена Кунева. Защото е обществена тайна, че тя иска да се кандидатира, но не с тяснопартиен профил. Прочетох, че тя правела тиха кампания. Това е чисто пиарски термин, който в случая издава по-скоро една амбиция и в същото време несигурност. Знаем, че ГЕРБ ще номинират или мъж, или жена, което по същество е нищо като анонс. Но от друга страна от тях е логично да се очакват само екстравагантни ходове и то в последната минута. И от една страна предизборната кампания и изборите се усещат във въздуха, а от друга – кандидати на практика няма.
- Защо е това колебание в политическите сили, какво ги плаши да посочат хората си и да започнат да ги утвърждават?
- Предполагам, че управляващите просто не знаят какво да правят. Всички скандали, които съпътстват нашето ежедневие, са доказателство за това. Да вземем само скандала с партийните им лозунги в училището в Пещера. ГЕРБ се държат като слон в стъкларски магазин – всяко движение чупи нещо. Не зная какво анализират останалите политически сили, но погледнати като цяло, то показва брауново движение – всички се движат нанякъде, едните се страхуват, другите не могат.
- Анализът на ДПС е важен, защото неговите гласове винаги са решавали изхода от президентските избори. Да не би да издигате кандидат, за да оставите терена да се доразкаля на първия тур, и на втория да се присъедините към евентуалния победител?
- Аз предлагам друг прочит – това да е началото на подреждането на политическото пространство. Защото в момента липсват правила. В момента се създава някакво усещане, че правилата са изчезнали, че всичко е възможно и нищо няма своята логика – нито парламентът е това, което би трябвало да бъде по конституция, нито отношението на Министерския съвет, който е назначен от парламента, е това, което би трябвало да бъде по конституция. Не се носи политическа отговорност. Има някакво терминиране на политическите порядки. Затова поведението на ДПС като професионална политическа партия би могло да даде знак за нормалност – има избори, има програма, има кандидати.
- Твърди се, че ако вашият кандидат е от български произход, значи се борите наистина за поста, но ако е от турски произход, значи правите друга политическа сметка. Към какъв кандидат се насочвате?
“Днес е сигурно едно – че президентските избори ще катализират някакви общи процеси.”
- Много ми се иска да не разсъждаваме етнически. Не искам да влизам в това клише. Много е важно каква ще бъде тази кандидатура, защото нашият електорат е изключително отговорен, когато гласува, както към етническия турчин, така и към етническия българин, в зависимост от това какво чува и вижда от партията и от конкретния кандидат. Той не се лашка от една в друга тема.
- А до какво би могло да доведе пренареждането на политическото пространство?
- Както икономическата криза създава възможности, така и политическата криза всъщност е една възможност. Днес е сигурно едно – че президентските избори ще катализират някакви общи процеси, макар че по друг начин много важни са и местните избори, особено за личния живот на гражданите. Ако управляващите се справяха, ако провеждаха неизбежните реформи, ако икономическата и социалната ситуация в страната не бяха на дъното, нещата щяха да изглеждат по съвсем различен начин и поне усещането за нестабилност нямаше да е толкова силно. Затова е толкова голям фокусът в президентските избори и толкова е голямо напрежението, с което се очакват местните избори. Нестабилността на тази система я кара да търси равновесната си точка. Докато го правят, хората се люлеят и това е обяснимо. Аз в лично качество много държа 20 години след началото на демократичните процеси или прехода на българския избирател да му бъде напомнено, че той носи отговорност, защото вотът му не може да бъде случайност и това не е редно. Най-малкото последиците от подобен вот са на лице.
Изборите показаха, че в повечето случаи избирателите в България гласуват ирационално и не искат да носят отговорност за съдбата си. В социологическите изследвания има една пресечка – в момент, когато едно управление започва да се срива и се зададе въпрос “За кого гласувахте на последните избори?”, от намаляването на процентите на онези, които признават, че са гласували за настоящето управление, става ясен сривът на мнозинството. Тази точка вече е достигната. И причината и вината за това не е само в политиците, а на цялото ни гражданско общество, което 20 години не пожела да осъзнае отговорността си да избира. Не само да сме активни, а да мислим, когато избираме.
- А защо датата на изборите предизвика такива сблъсъци между политическите сили. Верни ли са твърденията, че вие настоявате за по-късна дата заради празника на Турция и Рамазан, който ще позволи да увеличите електората си?
- За тези, които се страхуват от изборите и които не знаят какво да правят винаги ще се намери някакво обяснение за дата, която няма да ги устройва. Както се казва,  на крива ракета и космоса и пречи. Нашето предложение беше мотивирано с това, че до Димитровден не е свършила селскостопанската работа. А по-голямата част от нашите избиратели са ангажирани с нея. Пак напомням, че за нас местните избори са много важни. А хората трябва да бъдат активни на тези избори и това е нашето желание – да гласуват и да няма дори формално основание това да не се случи. Те трябва да направят информиран и осмислен вот.
- И все пак, ако решите да издигнете кандидат-президент, кога ще стане известно името му?
- В законовия срок. Но решението за това ще вземем може би преди края на юни.
 

Sample text

Sample Text

Sample Text