Ads 468x60px

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

събота, 29 март 2008 г.

Сбогом, моя красавице

Без да прекалявам с уважението към американската пропаганда, гледам как всяка вечер телевизиите бълват сериали и сериалчета, от които става видно, че:
А. американското ченге е добро ченге и
Б. дори и да стъпи на криво някой политик или магистрат, доброто американско ченге винаги ще намери начин или да го върне към флага обсипан със звезди, или под него, ако е много тегаво положението....
На всичкото отгоре тази не лошо изпипана реклама на институциите обикаля света и промива мозъците на всякакви зрители, без отношение на пол, раса, етнос, сексуалност и пр. детайли, които ни правят така приятно различни.
Паралелно с въпросната изнесена политика на респект към доброто американско ченге, унас съвсем безплатно, и за сметка на това напоително се сервира някакъв водевил, изпълнен от ентусиазирани самодейци.
Любовна-забавна-мафиотска и социална пиеса, както каза класикът на Тангризма Йоло Денев. По-внимателните ще попитат, къде е тук любовния елемент и ще са прави. Аз обаче ще им отговоря, че при внимателен прочит ще открият толкова страст в тази история, че само от любов ще да е. Не сме уточнили съм кого или към какво. Това е друга тема.
Сериалът е лошо изпълнен, но за сметка на това има повече епизоди от “Блясък”. Актьорите и те посредствени, както се полага на сериал, но с това разполагаме. Но на тях ще се върнем малко по-късно. Сега по действащите лица и изпълнителите. Оказва се, че и с ченгетата сме като албанската армия, дето имала един танк. И ние си имаме едно ченге и някой любезно го освети (в сми, че вече и той не е това, което е). Е, има и няколко бивщи, ама като са екс не ги броим. Имаме и знак за изключителен ръст в областта на IT-то, щото срс-тата за нищо ги нямат службите. А в развитието на сюжета и в името на добрите практики на съспенса, към суровата и жестока дори тема се прибави интимен, семеен нюанс, който идва да придаде човешки облик на иначе суровия, но справедлив ръководител. Синът. Няма да се отклонявам, но ще подскажа да се поразсъждава по темата за мъжкото начало, продължението на рода, приемствеността и пр. Ще се разплача. От умиление, както е ясно. Апропо, номерът със семейството, близките и пр. е игран вече няколко пъти в нашата политика и нито веднъж не хваща ред. Справка постулата, който научих преди много години, когато директорът на музикалното училище казваше “музикалното образование в България не е задължително”. Така и с постовете. Като искаш да ти е спокойно вкъщи и изобщо и като ти е толкова напрегнато.....
И още докато пиша хем малко ме е страх, да не ми овехтее колонката, докато я публикува вестникът (в смисъл, че може и да е паднала оставка до тогава или поне това изглежда логично), хем си знам, че такова чудо няма как да стане без бой. Поне не толкова бързо. Защото има интересна право пропорционална зависимост между осиране и вкопчване във властта. Което пък ме навежда към позивната от любим стар виц. Крайно време е на Горския да му писне и ааааааааайййде, който от където. Че аман.

събота, 22 март 2008 г.

Цялата ми глава е в шлюпки

Имах си неписано правило да не се заяждам с колеги, освен в много, ама много краен случай. И ето, че пак крайния случай е на линия. Значи простакесата на име Валентина Хасан, която дори и аз вече мога да различа била в топа на не знам какво си. И то поради коя точно причина – защото е недооценъчна, недоучила и недоправена патица, която има самочувствието да се изтъпани пред цяло жури от музиканти и да квичи прасеподобно известна песничка на език, който тя определя като английски. Чакайте да се разберем по един въпрос. Предишния път Мusic Idol
произведе пак някакъв шедьовър с кокошки, а сега кокошката триумфира в цял ръст. Какво става бе, докторе!? На всичко отгоре в края на поредната порция вечерни новини информацията за броя на посещенията в някакъв сайт, в който зевзек (вероятно) качил неповторимото изпълнение се мъдри до инфото за експлозия в Албания, политически сътресения в Турция, политически декларации на Сакскобургготски и скандал с натровени дечица в сиропиталище. Ха де, какво му е важното на таз новина или само на мен ми е овър.
Преди дни пък аз, като един съвестен зрител на сутрешен блок изгледах и цяло интервю със същата стринка. И за стотен път изслушах адското нещо, което по неразбираема за мен причина весели хората. Не че дъщеря ми не беше първата, която ме светна по въпроса, но и тя, като всички други потребители е жертва на интернет-общуването. Във VBox парчето е в тоталния топ. Няма лошо. Мерни времена с модерни правила. Но от друга страна Валентина Хасан да си живее в нета и жълтите издания, и който го напъне да си я гледа, слуша или каквото и да е там. Не това е драмата.
Вестниците, да не останат назад подеха вълната и всеки ден четем за това от къде се е взела женицата (от селото със звучното име Койнаре), защо е пропяла, защо не може да пее и как така стана, че не научи английски. Ама пък езиците й се отдават, както обясни тя в ефир. Лее се Валентина като пълноводна река я от екрана, я от страниците на вестниците и неизменно от Интернет. И пак ще задам фундаменталния въпрос – по коя причина точно тази жена е интересна от обществена гледна точка!? Какво показват медиите – че и последния идиот може да се превърне в новина и респективно в звезда ( бел.авт. пръстите ми се изринаха, като написах последното). Спор няма – новините и те са дело на човешка ръка. В смисъл – никой не е застрахован от грешки. Но когато грешката е система, става въпрос за друго. Защо, ако Валентина е новина, селския идиот да не е. Ако простащината и перделъка са критерий, защо политиците да не отговарят на него!? Ами ако не отговарят на народните (медийните) критерии ще са скучни и безинтересни. Респективно непривлекателни от електорална гледна точка. Впрочем и бизнесът ни такъв, какъвто се очаква от него да бъде, и хай лайфа (мамооооооооооооооо) и той същия – дали ще е ватман – педераст или фолк –силиконова дива или пък мутроподобен галфон от типа на Киро нам –кой-си, дето има една, едничка задачка – да продава хранителни добавки на чичовци с увиснали шкембета.
Казано в прав текст – простотията продава.

събота, 8 март 2008 г.

Да возиш мис Дейзи

Замисляли ли сте се някога, че по-често нещата не са такива, каквито изглеждат, отколкото обратното. Без претенция за сътворя постулата за крокодила, дължината и зеленината му. И все пак, за да се справи човек с материята тук, унас очевидно е необходим именно този подход. На всяко нещо да се търси опъкото.
Пъдпъдък в менюто е едно. Пиле от бройлер друго. Ловът на пъдпъдъци трето, душичка като на пъдпъдък – съвсем четвърто. Кое е вярното!? Всичките са верни. Зависи от нуждите на анализа. Единственото условие е да не се прибързва с първия поглед. От него най-много любов да пламне, но и това, както е ясно не е сигурно.
Ето, например на пръв поглед е много приятно да си шеф на железниците. Докато не стане нещо страшно. Но и като, пази Боже, стане – пак няма страшно. Тъй като ако на някой му се струва, че е редно да си си подал оставката и да си направиш ритуално самоубийство (в управленския смисъл на думата), нещо много се е объркал. Всъщност в такъв момент един тлъст чичо застава пред възможно най-голямата аудитория и запява песента за отговорността. От която може да се направи един, единствен извод. А именно, че той е толкова далече от мисълта за оставка, колкото човечеството от мисълта, че малки зелени човечета са му объркали софтуера.
И тъй като животът ни предлага по-голямо разнообразие от това, което ние можем да си организираме, дори и с най-богатото си въображение, в подобна ситуация, както фокусник вади гълъбче от ръкава, някакъв специалист изважда Теорията на конспирацията и нещата заспиват до изясняването им. В случая ролята на фокусника пръв поде специалист по избори. Няма лошо. Важното е да се получи магическия ефект – всички се напрягат да открият конспирацията и величествето до подминават треската, която им вади очите.
Какъв тероризъм, какви 5 лева. Но пък и за това има прочит наобратно. Има терорист – безотговорникът. Всеки път обаче се казва различно. Защо иначе на година поне по два пъти ще се потрисаме от нелепици, като тази с изгорелия влак.
Да не говорим за най-известния роднина на държавата към този момент – Батко. На пръв поглед, и твърде наивно, нещата изглеждат така – уволнение, разследване, строга съдебна санкция, разбирай затвор. Нищо подобно. Пазят го, забележете, дори с цената да сме назад с няколко милиарда примерно. Какво тук значи някаква си личност, би попитал поета. Значи, значи, би отговорил оптимиста.
И за да онагледя обратното виждане на нещата ще ви разкажа един чудесен виц, който пасва на ситуацията като стара обувка на крак.
Отишъл при директора на цирка един дресьор на животни за да му демонстрира нов номер – куче свири, котка пее. Дует. Изгледал директорът номера внимателно, почесал се по умното място и помолил да повторят, като поклатил замислено глава с думите “тука има нещо”. И така пет пъти. На дресьора на шестия път му писнало, раздигал си циркаджелъка и изревал като лъв :
- Вярно, че има нещо. Кучето свири и пее, а котката само си отваря устата.

събота, 1 март 2008 г.

Дишай!

Много рядко, или дори никога не ми се е случвало да се срамувам от това, че съм българка. Дори в момента, в който изписах това изречение се стреснах от тежките думи. Въпреки, че този път съм сигурна, че е повече от важно думите да са най-тежките и най-страшните, защото, както знаем след думите идват много по-опасни неща. И не политиците, и не обществениците или други там някакви ментори трябва да реагират на болеста. Срещу нея трябва да реагира всеки, всеки, всеки, който иска да е тук, в тази държава, в този град и т.н. Защото ако има по-голям срам за страната ни от филма на ВВС, то това е историята на тези 420, които протестират срещу преместването на децата от дома в Могилино в Русе.
За кой дебат става дума? Да ги покажем или да не ги показваме децата с физически и ментални увреждания и дали на някого развалят гледката. И най-вече - дали идиотизмът не е заразен. Единия вид е заразен, очевидно. И трябва да се отбележи, че не са страшни 420-те идиота, а многото повече, които са на същото мнение, но не го признават на глас. Още. Докато към улиците и вратите им не се запътят Тези деца.
Изобщо не ми се занимава със системните грешки, заради които въобще има такива и така организирани домове. Опитах се да намеря някакво оправдание за грешката и в 50-годишната система на отглеждане (забележете идиотската дума) на децата в домовете, за изолиране от очите на обществото на нелицеприятните явление, на болните и недъгавите, на лудите и изоставените. Това беше за едно друго време и едно друго, неправилно сглобено, фалшиво общество.
Думата е за сега. Как моралният провал на прехода еманира в уродлива форма на проява на демокрация. Да, демокрация. Защото възможността да протестираш, да не си съгласен и да го кажеш е висша форма на свобода. И без претенции за историчност и прогностика се питам ако преди 20 години еко протестът, започнал от 6 жени, също майки и пак в Русе стана един от двигателите на голямата промяна в България, какво ни очаква след протеста на майките от Средна кула!? И ако преди 20 години огромна част от обществото се спотайваше зад вратите си, когато бяха насилствено сменени имената на турците и тогава това общество се оправдаваше със страха от тоталитарния режим, то как би изглеждал подобен опит сега!? Нали и днес те пак са Другия. Тези, срещу които сега някакви лидери и, още повече, някакъв електорат излизат с някакъви маскиран като политически, а всъщност анти-етнически лозунги и мотиви.
И накрая едно просто и болезнено обяснение. Счупи се митът за толерантните българи.
А за да не завършвам този текст толкова драматично ще припомня единствено, че цялата тази нагласа към живота е вече наречена. Има я. В анекдота от тоталитарно време за Шопа, който заявил, че най-мрази расовата дискриминация и негрите.
 

Sample text

Sample Text

Sample Text