Ads 468x60px

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

събота, 29 декември 2007 г.

Поучително за ПР-а като такъв

Хамстерчето и плъхчето си разговаряли на житейски теми и от дума на дума стигнали до съвсем лични, екзистенциални въпроси.
- Ние с тебе сме братовчеди, размислило се плъхчето, не разбирам защо живеем толкова различно. Теб те глезят, слагат те в клетка, хранят те, поят те, че и играчки ти дават да се забавляваш. Аз пък съм непрекъснато преследван. Тровят ме, гонят ме, убиват ме...защо е тази огромна разлика в отношението!?
- Всичко е въпрос на ПР, отговорило хамстерчето.
Happy New Year,
Happy Dreams,
Happy Hours
&
Happy End!

Да срещнеш Джо Блек

Драматично са се променили нагласите по отношение на Коледната магия, установи непредставително проучване, което направих през т.нар. празнични дни, докато гледах до изнемога ТВ. Разбира се, това във времето, в което не търчах около печката и масата. Та, проучването сочи, че при децата доверието в Дядо Коледа драматично е спаднало и към днешна дата той се радва на вярата на мъниците между 3 и 4 и половина години. Защото по-малките още не са светнати за нещата, а тези над 4-5 годишна възраст вече сърфират из Интернет и са в час, че няма такива глупости като дядовци, снежанки и пр. и че всичко е пунта мара. За сметка на това на големите все повече им се получават нещата с Дядо Коледа, желанията и подаръците. Ей го новия шеф на ФБР-то например си получи и агенцията и поста. Както си пожела още преди половин година. И въпреки политическата си младост, Премиерът доказа, че от него чуден Дядо Коледа излиза. На Кмета също му се изпълняват желанията, нищо, че неговите растат като нескопосана лавина по Витоша. Дядо му Коледа (в случая вътрешния министър) сега ще го дари с общинска полиция, щото Бате иска хем да е кмет, хем да си остане полицай. Тъй като последното си го бил пожелал още като съвсеееем малък. Само Р. Овч. остана разочарован, но неизпълнението на неговото желание пак да е министър вероятно е резултат от закостенялата вяра в Дядо Мраз. Няма друго обяснение, сочат фактите.
Даже и на краварите им се изпълняват новогодишните желания и в ролята на Дядо Коледа министърът Кабил раздава ли раздава държавна субсидия. Така де, пожелали са си я хората. Само на собственика на кравата- рекордьорка Кръстинка, дето пак са я водили на бик, респективно пак е заплодена, не му се изпълни желанието държавата да му плаща, че я притежава. Е, няма пълно щастие.
Като казах щастие, та се сетих как ме впечатли една леля по телевизора, дето поздрави всички българи, че и всички християни по света. Дано са я чули. След това обясни какво е щастието, което всъщност било генетично заложено. На това му казвам мащаб.
И за да не си помисли някой, че съм хвърлила око само на едно ТВ-предаване, ще споделя, че изгледах цял дебат при Младоженката, посветен на това що е то Снежанка и има ли тя почва унас. Твърде ползователно, както би казал Дядо Вазов. И в крайна сметка се оказа, че нито една от еманципираните женки там не ще да бъде Снежанка. Защо, бре!? Щото Снежанка е млада и красива, а те са само красиви. Примерно. И стана така, че накрая наденаха снежанските одежди на чичкото, който от години се превъплащава в добрия белобрад старец. Да не се бърка с Хемингуей.
Та равносметката е простичка – колкото си по-стар, толкова по-вярващ в Дядо Коледа. Проблемът е единствено да разпознаеш своя такъв. Защото, ако нещо се е променило с демокрацията, освен, че Дядо Мраз оттече в канализацията, изместен от възрастният Коледа е и неговата множественост. Сиреч – всеки си има добър старец, някъде наоколо. Огледайте се, и ако тази година не сте го забелязали, внимавайте да не го пропуснете и следващата.
Happy New Year, Happy Dreams, Happy Hours & Happy End!

събота, 22 декември 2007 г.

Сам в къщи II

Всъщност годината не беше толкова лоша. Както и да я погледнем. Но най-важното е, че Миглена Ангелова се омъжи. Пак. Всичко си дойде на мястото. Като България в ЕС. И скандалите ни – скандали. Вярно – балкански. Но, живот и здраве и до европейските ще стигнем.
Стандартът ни и той стандарт. Какъвто ни се пада. Цените бяха високи, заплатите малки. Даскаличките подскачаха по площадите до първия по-сериозен студ. Тази година започнахме да прилагаме думичките “трафик” и “задръстване” в целия им блясък. В София вече не можеш да се разминеш от коли по улицата. Не ми се вярва в тях да са само политици и бизнесмени. И няма да повдигна енигматичния въпрос за това, от къде, по дяволите, са им парите и за коли и за бензин, бе другари!? Да не говорим за предколедното състояние на магазините и плъзналите, с блеснал поглед купувачи на всевъзможни стоки. Които на всичкото отгоре се запасяват с храни така, сякаш утре настъпва световният глад или внезапно са им се образували по два стомаха.
Доказахме, че всеки народ си заслужава съдбата. За кой ли път. Във всяко едно отношение. Като че ли времето продължава да е все така динамично, като в китайско проклятие. Иначе нищо китайско няма в историята. Освен ресторантите, но това, естествено не е тема.
Сексът и тази година остана основание за какво ли не. Най-общо казано, продължи да произвежда власт. Властта, от своя страна пък продължи да се явява като основание за сексуални претенции. Къде в преносния, къде в прекия смисъл на думата. И в двете посоки, обаче трябваше да се внимава много, за да не попаде човек от страната на булката. Щото не е готино. Дори и когато булката е малко употребявана. Справка М. А.
Като казах европейски, ей онзи ден много се зарадвах на един случаен френски гражданин, който поощри техния Саркози за новата му приятелка, с аргумента, че като бил сексуално щастлив управникът, щял да ръководи държавата по-добре и респективно французите и те да стават по-щастливи. Чудна европейска практика. Предлагам тутакси да я вземем на въоръжение. Щото ние французите на френска любов няма да ги учим, все пак.
А то унас, все още тъмни балкански субекти, макар и с елемент на поевропейчване се разхождат. Илюстрира го и народното творчество чрез вица, за един, дето се прибрал вкъщи и заядливо казал на жена си. Я да те видя, като си толкова ербап, можеш ли да ми кажеш нещо, дето хем ще ме зарадва, хем ще ме ядоса. И тутакси получил отговор, че на комшията му е по-малък. С други думи тук интересното не е смешката, а положителното развитие на лирическите герои. Тъй като, ако вицът беше от преди десетина години, той щеше веднага да я опердаши. А сега само я стресира с въпроси, но пък това стимулира интелектуалната дейност.
С други думи равносметката е, че сметката е равна и не особено вълнуваща в цялост. И, дай Боже, още по-малко такава да бъде и за напред. Щото аман от интересно време.

събота, 15 декември 2007 г.

Вечер във Византия

Случи ми се наскоро да преглеждам стари новини. Какъв оксиморон само. Та от въпросните кадри от последните 18 години, между целия поток от мисли и вариации по теми, най-силно ме впечатли фактът, че колкото депутати (разпознаваеми) имаше на по-първите банките в първите демократични парламенти, толкова партии има днес към всеки един от тях. Кому е нужно, освен на самите тях.
Което пък ме отведе към една закономерност, касаеща най-новата ни политическа история – няма нищо по-лесно от това някой да се случи в политиката, освен това той да изчезне от нея със същата скорост, с която се е случил.Това пък от своя страна превръща т.нар. политически елит в сбор от кръжочници, които се учат в крачка. И ако това (ученето в крачка) беше нормално преди 10-12 години, сега вече е престъпление по отношение на държавата в цялост. Не за друго, тъй като всеки би могъл да атакува с контрааргумента, че всичките са маскари (въпреки, че лично аз не откривам какво е положителното на новите маскари, освен, че са сравнително непознати). А защото промените от този тип с нищо не допринасят за т.нар. оправяне на нещата. То една чистачка да вземеш ти трябва време да я обучиш кое, къде стои и какво да прави, какво остана за политиците. Или както казваше уважаван от мен лидер – ти още тоалетните в Парламента не си научил къде са, а голяма политика си тръгнал да правищ.
Та в този контекст се позачудих на твърдението на добър мой познат, че завръщането в старата партия било като връщането при бившата жена. Принципно може и да е прав в личната част на разсъждението. Въпрос на избор в края на краищата. Но, пак принципно, любовта и политиката не са едно и също. И слава Богу. Хеле пък семействеността. Щото, ако беше така, щеше да се наложи на всеки лидер по едно ребро адамово да се прилага и нито костица повече.
Но, че някои възприемат политиката точно по този начин е абсолютно вярно. И резултатите са именно в тази центрофуга с изборни номинации, парламенти и пр. партийна и управленска администрация.
Ето, в момента се сещам поне за двама т.нар. лидери, чиято политическа биография се състои от два реда, вторият от които започва с “искам”. Което не е порок, но е кофти за държавата. Като им дойде и на тях редът да се учат и упражняват. Няма спор, че са гениални. Особено кмета. И че медийният фокус ги вдига отвъд ръба на възторга. Но все пак. Това си остават екзистенциални проблеми, а държавата в цялост не е психиатрия все още. Въпреки, че точно този тип движение само напред и само на ново има доста шизофреничен характер. Нейсе. Празничите настъпват и с тях тоталното тържество на стомашно-чревното мислене. Или, ако използвам изключително находчивата фраза на Бойко Борисов – Честита Нова година, Весела Коледа и Весела Лечева. И, единствено бих добавила – Весела Драганова.

събота, 8 декември 2007 г.

Дързост и красота

Коледно-новогодишните празници, в чиито вихър сме всички вече, носят един безхаберен информационен нюанс, който може да се сравни само със скуката на лятната ваканция. Колонка до колонка и кадър след кадър по медиите съжителстват потресителни новини от които става ясно, че шаранът и пържолата са непосилни за джоба на всеки втори или трети, но пък от друга страна жилищата поевтиняват рязко, с по 100 евро на квадрат, примерно. Който не може да си купи пържола, да се ориентира към апартамент. Много просто и икономически ясно.
В този празничен контекст не веднъж съм се опитвала да открия и от къде идва лекотата, с която се пише и за министерски рокади, без значение чии, и никога не съм успявала. Вероятно на мен нещо не ми работи информационната система. Но пък закономерностите, които съм установила са поне две. Първата е, че за един журналист няма нищо по просто от това да сменя министри. Отнема между 15 и 20 минути, най-много два телефонни разговора, възпроизвежда се на около 2000 знака, прибавят се една-две снимки и готово. Както ми сподели една уважавана колежка, “веднъж като “ремонтирах” кабинета дори познах двама от министрите, които бяха сменени в последствие”. Не е лошо. Още повече е очевидно, че процедурата носи творческо удовлетворение за пишещите. То е като да си месар, а в свободното си време да танцуваш класически балет. Може и да си тромавичък, но пък си е приятно забавление.
Втората закономерност е, пак според журналистите, Нова година и около е идеалното време за промени в правителството и, ако промяната не става – за нови избори. Защо – мълчит наука. Може би на принципа – нова година, нов късмет, знам ли. Но така или иначе празничният месец декември започва и завършва с тези две основни теми – цените и постовете.
Като повод за изписването на рокадите пък периодът е идеален и по друга причина. Започват класации и номинации, оценки и констатации. За мащаба и темите на които горна граница няма. Някои даже и по сексапил подредиха парламентарна класация. Сребро в косите, магнит за очите и всякакви такива дрън-дрън приказки. И какво излиза накрая. Всички в парламента се превъзбуждат, къде от празниците, къде от надеждите, дето им се мерджелеят. И започват едни бразилски да ги приказват, както казва уважаваната депутатка Дончева. Права е. Но това не променя нещата. Та тези, дето ги приказват бразилските ги разказват пред кого – ами пред журналистите. И после последните ги изписват и после първите ги обясняват по написаното. Който процес естествено не създава вечен двигател, но пък ми напомня за митичното животно самоплюещсенеможослез. Който е едно такова животинче, което се върти около един клон, плюе върху себе си и много се ядосва, че не може да слезе от клона, защото се върти около него и се плюе.

неделя, 2 декември 2007 г.

Тринайстата годеница на принца

В историята, за щастие, нищо не се повтаря буквално. Което е почти философско основание да подминаваме някои неща с величествено пренебрежение. И все пак тя се върти. Но не политическата история, а пуцът за политици, наречен български парламент. Чак мъчно ми стана, като го кръстих пуц (пуц – професионален учебен център, или за по-ясно – места, на които едни хора без ценз, придобиваха нещо като ценз, но не баш, каквито съществуваха преди да избухне демокрацията, за да обслужват нуждите на работническата класа.бел. авт.). Но така или иначе, това, което въведе като практика в парламента Симеон Сакскобургготски през не до там далечната 2001 година остави незабравими следи в политическата ни действителност. Защото тогава се случи нещо, което беше нечувано за парламентаристите до този момент и може и някои вече да не си спомнят, но екзотиката внесе първоначално тотален ступор в играчите от статуквото именно поради случайността (можем и така да я наричаме) на подбора. Ех, ама като си спомня, че едно от тогавашните лица на въпросния подбор – учителка от Кюстендил, ми сподели впечатленията си от изложба на ексхибиционисти (искаше да каже експресионисти)....Апропо, и тя беше излющена много бързо от парламентарната група.
Та плодовете на случайността днес вече са с претенцията на фундаменталисти. Ама не е толкова бурно, колкото изглежда. Защото напускащи парламентарни групи депутати сме виждали и далече преди настоящето народно събрание. И то и червени и сини. Но, който не вярва да провери – тогава се напускаше поради идейни несъответствия или противоречия и винаги беше индикатор за бъдещи генерални промени. Сега напускат по свързаност някои жълти, или царисти, или както и да им казваме. И то поради незадоволена претенция. Твърде банално. Е, няма да произведат революция. Много ясно. Ще направят буря в душите на тези, които трябва да ги последват, а пък хич не им се ходи никъде, защото знаят, че ще се наредят в голямата група на анонимните политически пенсионери. Което пък не е лошо. Тъкмо ще могат да се върнат към професиите си след време. Някой да си спомня днес парламентарната група с име на местоимение, която апропо беше първата царствена излюспеност? Или пък да е известно къде и как се случва другата отцепена група от този период на нововремците? Това ще се случи и сега. Няма съмнение. Ще си поиграят на група, ще пошумят и ше отшумят на следващите избори. Защото и заедно и по отделно те просто не се състояха.
Тъй като колкото и да бъде обвинявана представителната демокрация в недъзи, колкото и параноично да е българското общество, все пак и слава Богу в парламента се влиза след като едни много граждани гласуват. А тези, напусналите или дори и останалите, вече си познават поименно електората. Но не защото са много паметливи.
И ако има нещо, което са пропуснали, гмуркайки се в дълбокото на държавното управление и пр. е да се подготвят за неизбежното бъдеще - ако си се случил внезапно, ще отшумиш внезапно. Като, естествено второто е далеч по-неприятно като усещане.
 

Sample text

Sample Text

Sample Text