Има една библейска притча, която гласи, че няма ненаказано добро. В малко по-широк аспект това може да бъде приложено при коментара на една дъвкана и предъвквана тема, а именно Либия и българските медицински сестри в друг контекст. Онзи ден, когато след 8-годишно очакване и ходене по мъките бе оповестено помилването настана смут в реакциите. Това – обяснимо. В края на краищата никой никога не разбра кое какво е в либийските потайности. Но не затова е въпроса тук. Непопулярно, давам си сметка, ще бъде мнението, което искам да споделя. Какво собствено дава право на групата хора, наричани за краткост Роднините да се държат по този начин и да говорят тези неща, които избълват от три дни насам. Първо Роднините споделиха, че не са доволни от помилването, защото това не било реабилитация и онеправдаване и второ (по време, но не и по важност) че искат по 1 млн за пролежана в Либия година за всяка една от сестрите. Т.е. 8 млн по 5. Нищо общо с простата аритметика.
Много вероятно е аз да съм идиота, който нищо не разбира, но няма сила на света, която да ме убеди не просто в справедливостта на това отношение, а дори и в допустимостта му. Вероятно някой ден, някой би могъл да изчисли колко струва казуса “Либия” сума сумарно. Въпреки, че не е ясно как ще се калкулират общественото и интелектуално усилие. То бяха комитети, кампании, лентички, подписки, концерти, филми, клипове, бдения и съпричастност, съчувствие, състрадание и пр. пр. Ангажирани с решаването на проблема бяха стотици журналисти и медии, политици и администрация, президенти и премиери, лобисти, юристи, прокурори, арабисти, интелектуалци, певци, танцьори, лица и лидери. Първо от национално, по-после от международно естсество. Хубаво. Даже много похвално. Защото, най-малкото казусът “Либия” доказа способността на обществото ни да се обединява в подкрепа на някаква справедлива кауза.
Самата аз през тези години съм се чувствала изключително съпричастна. Още си спомням как в деня на оповестяването на присъдата – Гергьовден – хукнах към моста на НДК за да се присъединя към призива (дори не си спомням чий) да протестираме срещу смъртните присъди. Да покажем, че ни има. Е, да. Има ни и то още как. И те не са сами, както е известно. Но дали ще е удобно ако Роднините не се опитват да ни се качат вкупом на главите и да ни вменят обществена вина за това нещастие. Щото меркантилизирането на казуса оставя кофти привкус, независимо от това дали някой ще си позволи да го изкаже гласно или само ще си го помисли, притеснен дори от собствения си полет на мисълта. Впрочем и аз преминах през тази последователност – от беглата, тайна мисъл, до съобщаването. И мисля, че все пак, все някой трябва да изкаже гласно предупреждението и така да се опита да предотврати прекрачването на тънката червена линия между привличане на подкрепа и отблъскващо интересчийство.
Моля се с две ръце Сестрите да си дойдат вкъщи. Неискам и да чувам какво искат и мислят Роднините. Да си роднина не е професия, все пак. Както и никой няма право да иска обезщетение от Съдбата и да осребрява страдание. Единственото вярно е, че всеки има право да бъде защитаван и подкрепян от Родината си и задължение да не напливателства върху нея. Но това, както е ясно е друго.
Публикувано във в. “Експрес” на 22.07.2007
неделя, 22 юли 2007 г.
Ако импресионистите бяха зъболекари
До скоро бях убедена, че ние българите разбираме от футбол и политика. Сега обаче разбрах, че съм се объркала. Някои разбират и от футбол, но всички, категорично всички разбират от политика.
Я попитайте първия, попаднал на пътя ви минувач кои министри да бъдат сменени – ще ви отговори преди да си поеме въздух. Че и нов кабинет ще подреди. Пък и това е лесна тема. Всеки от нас може да се изкаже “компетентно” и за ядрената енергетика, за международното положение и бюджета, например. Гледах някаква анкета с недоволстващи пенсионери, в която възрастна дама отговори на въпроса “Вие на кого сте обидена, госпожа?” с думите “Ами на правителството, защото министрите взимат голеееми заплати, даже и по две”. Ей за този момент става дума. Това сме ние.
Пък и като се зададат избори, независимо от климатичните особености (в случая обаче подкрепено от рекордно високите температури) слънчасването става масова диагноза. Появи се например типично за народоспихологията ни обединение на интелектуалци (за цвят си имат и футболист!?), които се захванаха да подкрепят успешни, според тях кметове с оглед на предстоящите местни избори. Само не ми е ясно, защо този комитет се казва “Съзидание”, а не “На кмета с благодарност” например. Защото всичко се оказва много, много лично. Както винаги. Не че е лошо. Единственият леко понамирисващ момент е в опита на група хора да раздават индулгенции. По всякъкъв повод и без такъв. Като толкова много си харесват някой кмет или какъвто и да е там – да го подкрепят. Но ако подкрепата е безкористна (какво е това безкористна подкрепа в политиката) да го подкрепят хей така. Без претенции, ако е възможно. Ако пък толкова ги влече политиката, което е очевидно – да заповядат в някоя партия. Може пък да се намери и такава, дето отговаря на високите им интелектуални претенции. Пък и до колкото си спомням мнозина от тях вече да приютени в лоното на партия. Но тази напудрена претенциозност, при това в типична политическа работа маскирана като гражданска позиция наистина ми идва малко овър. Защото един от най-кратките пътища за нормалност на една държава е всеки много ясно да знае с какво се занимава. И да е добър в това, което прави. Което пък автоматически изключва възможността да е добър в някои други неща например.
Освен това да си интелектуалец не е професия. В тълковния речник думата е обяснена така : човек, който се занимава с умствен труд. Но комент, както се казва.
Изобщо никога нещата не са точно такива, каквито изглеждат на пръв поглед и ако не вимаваш, може да изпаднеш в тежка заблуда. Ето например един приятел ми казва : “Много съм разочарован от тебе, щото тук пише “Сексът и властта”, а ти нищо по-така не пускаш в текста. Викам му “ А ти като отвориш врата, на която пише “Жени” какво намираш вътре, жени ли!?”. Та и комитетската работа такава. Пише “Съзидание”, а като влезеш на вътре – един гол интерес. Примерно.
Публикувано във в. “Експрес” на 14.07.2007
Я попитайте първия, попаднал на пътя ви минувач кои министри да бъдат сменени – ще ви отговори преди да си поеме въздух. Че и нов кабинет ще подреди. Пък и това е лесна тема. Всеки от нас може да се изкаже “компетентно” и за ядрената енергетика, за международното положение и бюджета, например. Гледах някаква анкета с недоволстващи пенсионери, в която възрастна дама отговори на въпроса “Вие на кого сте обидена, госпожа?” с думите “Ами на правителството, защото министрите взимат голеееми заплати, даже и по две”. Ей за този момент става дума. Това сме ние.
Пък и като се зададат избори, независимо от климатичните особености (в случая обаче подкрепено от рекордно високите температури) слънчасването става масова диагноза. Появи се например типично за народоспихологията ни обединение на интелектуалци (за цвят си имат и футболист!?), които се захванаха да подкрепят успешни, според тях кметове с оглед на предстоящите местни избори. Само не ми е ясно, защо този комитет се казва “Съзидание”, а не “На кмета с благодарност” например. Защото всичко се оказва много, много лично. Както винаги. Не че е лошо. Единственият леко понамирисващ момент е в опита на група хора да раздават индулгенции. По всякъкъв повод и без такъв. Като толкова много си харесват някой кмет или какъвто и да е там – да го подкрепят. Но ако подкрепата е безкористна (какво е това безкористна подкрепа в политиката) да го подкрепят хей така. Без претенции, ако е възможно. Ако пък толкова ги влече политиката, което е очевидно – да заповядат в някоя партия. Може пък да се намери и такава, дето отговаря на високите им интелектуални претенции. Пък и до колкото си спомням мнозина от тях вече да приютени в лоното на партия. Но тази напудрена претенциозност, при това в типична политическа работа маскирана като гражданска позиция наистина ми идва малко овър. Защото един от най-кратките пътища за нормалност на една държава е всеки много ясно да знае с какво се занимава. И да е добър в това, което прави. Което пък автоматически изключва възможността да е добър в някои други неща например.
Освен това да си интелектуалец не е професия. В тълковния речник думата е обяснена така : човек, който се занимава с умствен труд. Но комент, както се казва.
Изобщо никога нещата не са точно такива, каквито изглеждат на пръв поглед и ако не вимаваш, може да изпаднеш в тежка заблуда. Ето например един приятел ми казва : “Много съм разочарован от тебе, щото тук пише “Сексът и властта”, а ти нищо по-така не пускаш в текста. Викам му “ А ти като отвориш врата, на която пише “Жени” какво намираш вътре, жени ли!?”. Та и комитетската работа такава. Пише “Съзидание”, а като влезеш на вътре – един гол интерес. Примерно.
Публикувано във в. “Експрес” на 14.07.2007
сряда, 11 юли 2007 г.
ГОЛЯМ ЧОВЕК Е ДАКЕЛЪТ
Със сигурност щях да подмина скандалът тип “Уотъргейт” с балкански привкус, ако в него не се беше намесил Костов. Изобщо, както повечето жени, аз се отнасям снизходително върху типично мъжката залъгалка наречена “световна конспирация” и , Бога ми, никак, ама никак не отдавам значение на този тип забавление. Но всичко до тук е в минало време, защото арогантното и клеветническо поведение на Мавъра (този прякор най-му го харесвам) ми навя стари, стари спомени от времето, в които и той и цялата му клика използваше, естествено не по предназначение, тези момчета от охраната. Спомних си любима случка с дакела Съни, която имам чувството, че съм преразказвала 1000 пъти и , повярвайте, винаги се радва на много сериозен успех пред публиката. Но тъй като случката е симптоматична, ще я разкажа отново.
Дакелът на семейство Соколови (по това време Йордан Соколов беше председател на НС и много, много близък до Костов политик) изчезна. Хей така. Както се разхождал из Боянските ливади просто потъна в дън земя. Настанала карамолическа тревога и препирня. Г-жа Соколова, Ева, горда собственичка на съпруг – председател на Парламента и дакел, когото имаха честта да разхождат квалифицирани служители на НСО, незабавно се разпоредила пред съпруга си, а той от своя страна пред службите – да бъде намерен дакелът Съни. Започнало щателно издирване. Без резултат. На второто денонощие, когато отряда на издирващите изчезлания декал набъбнала до 30 души, г-жа Соколова била поканена да провери междинния резултат от търсенето. Пред нея в нестройна редица били подредени 10-ина дакелчета и всевъзможни псета, напомнящи характерната порода. Дълбоко разстроена г-жа Соколова отхвърлила предложенията и кучетата били върнати на собствениците (защото в крайна сметка се оказало, че кучетата били събрани в един доста широк периметър къде от дворове, къде от улицата). На третото, безрезултатно протекло денонощие нечия умна глава родила изход от ситуацията. В Бояна бил поканен кучешки психолог (не се шегувам, въпреки, че не вярвам в специалността кучешка психология). Въпросният специалист проучил всички подробности от живота на Съни, от обстоятелствата при които изчезнал, разходил се из Боянските ливади и дал задоволителен отговор. А именно, че като специфична порода, пригодена да вади лисици от дупките им по време на лов, дакелът избира дупка за да приключи достойно земния си живот, когато усети, че му е дошло времето. С други думи, докторът успял да убеди Соколова търсенето да бъде прекратено, тъй като от него полза така и така няма да има. И тук свършва тази чудесна история за дакел, политици и още нещо.
И ако някой си задава въпроса за това каква е връзката, ще отговоря просто. Точно Костов и неговите хора нямат, най-малкото, моралното право да раздават индулгенции. Всъщност те това право никога не са имали, но пък за сметка на това си го бяха разрешили. Та сега, когато г-н Костов е г-н Политически-Изчезващ-Лош- Спомен –от- Миналото нека бъде така любезен и да започне да си мълчи. Така, както беше обещал още преди няколко години. Да изпълни поне едно обещание, а. Сигурно не е толкова трудно.
Дакелът на семейство Соколови (по това време Йордан Соколов беше председател на НС и много, много близък до Костов политик) изчезна. Хей така. Както се разхождал из Боянските ливади просто потъна в дън земя. Настанала карамолическа тревога и препирня. Г-жа Соколова, Ева, горда собственичка на съпруг – председател на Парламента и дакел, когото имаха честта да разхождат квалифицирани служители на НСО, незабавно се разпоредила пред съпруга си, а той от своя страна пред службите – да бъде намерен дакелът Съни. Започнало щателно издирване. Без резултат. На второто денонощие, когато отряда на издирващите изчезлания декал набъбнала до 30 души, г-жа Соколова била поканена да провери междинния резултат от търсенето. Пред нея в нестройна редица били подредени 10-ина дакелчета и всевъзможни псета, напомнящи характерната порода. Дълбоко разстроена г-жа Соколова отхвърлила предложенията и кучетата били върнати на собствениците (защото в крайна сметка се оказало, че кучетата били събрани в един доста широк периметър къде от дворове, къде от улицата). На третото, безрезултатно протекло денонощие нечия умна глава родила изход от ситуацията. В Бояна бил поканен кучешки психолог (не се шегувам, въпреки, че не вярвам в специалността кучешка психология). Въпросният специалист проучил всички подробности от живота на Съни, от обстоятелствата при които изчезнал, разходил се из Боянските ливади и дал задоволителен отговор. А именно, че като специфична порода, пригодена да вади лисици от дупките им по време на лов, дакелът избира дупка за да приключи достойно земния си живот, когато усети, че му е дошло времето. С други думи, докторът успял да убеди Соколова търсенето да бъде прекратено, тъй като от него полза така и така няма да има. И тук свършва тази чудесна история за дакел, политици и още нещо.
И ако някой си задава въпроса за това каква е връзката, ще отговоря просто. Точно Костов и неговите хора нямат, най-малкото, моралното право да раздават индулгенции. Всъщност те това право никога не са имали, но пък за сметка на това си го бяха разрешили. Та сега, когато г-н Костов е г-н Политически-Изчезващ-Лош- Спомен –от- Миналото нека бъде така любезен и да започне да си мълчи. Така, както беше обещал още преди няколко години. Да изпълни поне едно обещание, а. Сигурно не е толкова трудно.
петък, 6 юли 2007 г.
Вдигни очи, виж този свят
“Ако не можеш да бъдеш добър пример, бъди ужасно предупреждение”. Този фундаментален, модерен постулат прочетох в един от онези забавни, автоматично препращани мейли, които си разменят приятели. Без изобщо да е във връзка с контекста на мейла, смятам да го подаря на няколко общи познати, дето със сигурност няма да се превърнат в добър пример. Но пък от друга страна идеално биха се вписали във втората половина на правилото. Формалният повод за дара е опитът на новоизпечени законотворци да обладаят избирателя пряко волята му, което както и да го погледнеш си е изнасилване от всякъде. Хайде де - щели, видите ли, да задължат избирателното тяло да упражнява вота си. Че и да го санкционират, ако не рачи да го стори, в смисъл, ако не си изпълни избирателното задължение. Санкциите, които се предвиждали били доста екстравагантни, както и идеята като цяло. Например – има избори, на теб – избирателю, не ти се гласува и отиваш за гъби (както често се случва на последък с една много голяма група гласоподаватели в различни избори). Връщаш се ни лук ял, ни лук мирисал, но не шеш ли – санкция. Получаваш съобщение, че данъцитети ще бъдат удвоени, щото това ти е глобата, дето вместо до избирателната секция си отскочил за гъби. Не, че нещо, ама ако някой е решил така да кърпи бюджет – да си каже. Със сигурност има и по-лесен, при това законен начин да се намери изход.
И на това безумие един депутат му каза “по-рафиниран поглед върху идеите на либерализма”. Просто да падладееш, както се казва. Ако се опитам да мисля в тази рафинирана плоскост бих могла да предположа, че размахът на мисълта може да произведе и списък с партии, който да се приложи в преходни и заключителни на въпросния закон, който ще превърне изборът в задължение. Може и още по-натам да се размечтаят рафинираните – списъкът да бъде в две части – позитивен и негативен. С други думи казано – за тези да, за тези – не гласувайте. Или пък всеки избирател да си получи и конкретната бюлетина, заедно с публикуването на името му в избирателния списък. Или нещо от сорта. А дали на тези, дето виждат, че няма никаква нормална опция да си спасят от тотален разпад партиите и електоралните ядра не им минава през ум, че просто може и да отменят изборите, да се обявят за благородници и потомствени лордове, членове на Камарата. Чак сега разбрах, защо такива се записаха в Царската партия. Надявали са се именно на това. Друго си е да те посрещнат с мелодичното Дукът на Шоплука, вместо простоватото г-н Намкойси, а!?
Може ли и още да се разпростре демократично- мечтателския, либерален подход. Със сигурност, въпреки, че на мен не ми е особено интересно да градя хипотеза на безумията, които като перли и бисери се сипят от устата на подобен род “ужасни предупреждения”. Защото и тези , както и други преди тези (понатрупаха се колечествено за 17-18 години) така и не разбраха, че политиката е като любовта. Трябват двама за да се получи магията. Всичко останало е мечтателство в минало време, романтична неадекватност, политическо интелектуалстване и платоническа връзка в най-добрия случай. Нещо повече – в този (изборния) за разлика или още по-силно, отколкото в любовта е невъзможна крачката в бъдещето, с очи обърнати към миналото. Защото “бяхме” никога не може да бъде равно на “ще бъдем”.
07.07.07
публикувано във в. “Експрес”
И на това безумие един депутат му каза “по-рафиниран поглед върху идеите на либерализма”. Просто да падладееш, както се казва. Ако се опитам да мисля в тази рафинирана плоскост бих могла да предположа, че размахът на мисълта може да произведе и списък с партии, който да се приложи в преходни и заключителни на въпросния закон, който ще превърне изборът в задължение. Може и още по-натам да се размечтаят рафинираните – списъкът да бъде в две части – позитивен и негативен. С други думи казано – за тези да, за тези – не гласувайте. Или пък всеки избирател да си получи и конкретната бюлетина, заедно с публикуването на името му в избирателния списък. Или нещо от сорта. А дали на тези, дето виждат, че няма никаква нормална опция да си спасят от тотален разпад партиите и електоралните ядра не им минава през ум, че просто може и да отменят изборите, да се обявят за благородници и потомствени лордове, членове на Камарата. Чак сега разбрах, защо такива се записаха в Царската партия. Надявали са се именно на това. Друго си е да те посрещнат с мелодичното Дукът на Шоплука, вместо простоватото г-н Намкойси, а!?
Може ли и още да се разпростре демократично- мечтателския, либерален подход. Със сигурност, въпреки, че на мен не ми е особено интересно да градя хипотеза на безумията, които като перли и бисери се сипят от устата на подобен род “ужасни предупреждения”. Защото и тези , както и други преди тези (понатрупаха се колечествено за 17-18 години) така и не разбраха, че политиката е като любовта. Трябват двама за да се получи магията. Всичко останало е мечтателство в минало време, романтична неадекватност, политическо интелектуалстване и платоническа връзка в най-добрия случай. Нещо повече – в този (изборния) за разлика или още по-силно, отколкото в любовта е невъзможна крачката в бъдещето, с очи обърнати към миналото. Защото “бяхме” никога не може да бъде равно на “ще бъдем”.
07.07.07
публикувано във в. “Експрес”
неделя, 1 юли 2007 г.
ЧУДНО ЖИВОТНО Е ОВЧИЦАТА
Като махнем традиционния летен конспиративно-фриволен медиен стил, който трайно се наложи като концепция за списване (най-вече) на медиен продукт през последните години и въпреки трайно установеното правило, че положителната новина в никакъв случай не е новина, тези дни прави приятно впечатление “пробивът”, осъществен от именно такива, положителни вести.
Ето, четем в захлас, че от британски гражданин български съд е конфискувал имот, заради търговия с наркотици и незаконно обогатяване. Значи, щом посегна и на братските британски граждани – нашето правосъдие направо не си знае силата вече. Е, вярно, че става дума за лозе, ама лозе, лозе – утре току виж и Бъкингамския дворец сме погнали, ако нещо не ни се стори както му е реда.
Само не разбирам, защо в доклада на Еврокомисията за България пише, че някакви нередности по съдопроизводството имало. Струва ми се някак неточно. Най-малкото некоректно. И предполагам, че нещо британско е дало наклонение на отношението, щом като там екс-премиершата Чери Блеър (която е уважаван английски адвокат), помахвайки за сбогом на журналистите, дошли да изпратят дългогодишния си премиер министър, се обърна към тях с думите “Вие никак няма да ни липсвате”. Предполагам, че чувствата са взаимни.
Макар, че ако на журналистите политиците започнат никак да не им липсват, рискуват да се превърнат в писачи на есеистично-белетристични произведения, които имат много общо с художествената литература (тук не говорим за качество) и много малко общо с публицистиката като такава. Има тя почва унас.
Но пък както и в природата, която не търпи празно, така и в медията веднага може да се намери начин да се запълни нишата. Ето, че уволнен гард от НСО обяви, че бил използван не по предназначение, а именно да събира информация. Остава да я докладва на планьорка и да я публикува и ше се превърне от гард в чуден дописник, гордост за всяка медия. Дето се казва, ще се учим в крачка. Както и във всичко останало. Пък и може би мнозина си спомнят за самодейността като всенародно движение, та думата ми е, че това остана и до днес като принцип – най-широко застъпен и в медии и в политика. Пък където се преплете журналистическа и политическа самодейност – там преграда през възторга няма. Справка Волен Сидеров. Още не мога да забравя как през недалечната 2003 година, като кандидат за кмет на София Сидеров се записа със златни букви историята на политическите идиотщини на съвременна България с шествието на голи до кръста хубавици по “Витошка” (тогава все още разрешена за автомобили, но това е друга тема) и със скромните 1728 гласа. Хвала на такива, дето още тогава са провидели в младия Сидеров вожда и учителя и не са го възприели като мениджър на кандидат-плеймейтки за селекция на “Плейбой”. Е, вярно, че той тогава беше земеделец, ама какво – това пък не е обида, в края на краищата. Пък и всеки има право на екзистенциалните си търсения. Току виж успял да се намери, след толкова лутане. Или пък и Волен е рядко успешен продукт на един експеримент, наричан на времето “всестранно развита личност”. В интерес на истината и уважение към историята, тогава, щом се разбра, че не се получават нещата с всестранно развитите,веднага се премина лекинко към многостранно развити, а после историята промени хода си и с експериментите беше приключено. Поне в сферата на личността, като такава. Е, експериментите на Сидеров и ко не спират, но пък и това е форма на консумация на свобода...Докато не започне за застрашава околните.
Ето, четем в захлас, че от британски гражданин български съд е конфискувал имот, заради търговия с наркотици и незаконно обогатяване. Значи, щом посегна и на братските британски граждани – нашето правосъдие направо не си знае силата вече. Е, вярно, че става дума за лозе, ама лозе, лозе – утре току виж и Бъкингамския дворец сме погнали, ако нещо не ни се стори както му е реда.
Само не разбирам, защо в доклада на Еврокомисията за България пише, че някакви нередности по съдопроизводството имало. Струва ми се някак неточно. Най-малкото некоректно. И предполагам, че нещо британско е дало наклонение на отношението, щом като там екс-премиершата Чери Блеър (която е уважаван английски адвокат), помахвайки за сбогом на журналистите, дошли да изпратят дългогодишния си премиер министър, се обърна към тях с думите “Вие никак няма да ни липсвате”. Предполагам, че чувствата са взаимни.
Макар, че ако на журналистите политиците започнат никак да не им липсват, рискуват да се превърнат в писачи на есеистично-белетристични произведения, които имат много общо с художествената литература (тук не говорим за качество) и много малко общо с публицистиката като такава. Има тя почва унас.
Но пък както и в природата, която не търпи празно, така и в медията веднага може да се намери начин да се запълни нишата. Ето, че уволнен гард от НСО обяви, че бил използван не по предназначение, а именно да събира информация. Остава да я докладва на планьорка и да я публикува и ше се превърне от гард в чуден дописник, гордост за всяка медия. Дето се казва, ще се учим в крачка. Както и във всичко останало. Пък и може би мнозина си спомнят за самодейността като всенародно движение, та думата ми е, че това остана и до днес като принцип – най-широко застъпен и в медии и в политика. Пък където се преплете журналистическа и политическа самодейност – там преграда през възторга няма. Справка Волен Сидеров. Още не мога да забравя как през недалечната 2003 година, като кандидат за кмет на София Сидеров се записа със златни букви историята на политическите идиотщини на съвременна България с шествието на голи до кръста хубавици по “Витошка” (тогава все още разрешена за автомобили, но това е друга тема) и със скромните 1728 гласа. Хвала на такива, дето още тогава са провидели в младия Сидеров вожда и учителя и не са го възприели като мениджър на кандидат-плеймейтки за селекция на “Плейбой”. Е, вярно, че той тогава беше земеделец, ама какво – това пък не е обида, в края на краищата. Пък и всеки има право на екзистенциалните си търсения. Току виж успял да се намери, след толкова лутане. Или пък и Волен е рядко успешен продукт на един експеримент, наричан на времето “всестранно развита личност”. В интерес на истината и уважение към историята, тогава, щом се разбра, че не се получават нещата с всестранно развитите,веднага се премина лекинко към многостранно развити, а после историята промени хода си и с експериментите беше приключено. Поне в сферата на личността, като такава. Е, експериментите на Сидеров и ко не спират, но пък и това е форма на консумация на свобода...Докато не започне за застрашава околните.
МИР, ХЛЯБ, СВОБОДА
Мислех си, че при понатрупан житейски и социален опит няма какво кой знае колко да ме изненада в т.нар. обществено-политически живот, но както винаги се оказах в голяма, голяма грешка.
Гледам си кротко вечерните новини, разсъждавам съчувствено върху 14-те (забележете) стачки и протеста, които напоително са отразявани от медиите и попадам на покъртителни кадри от протестите на пироговци.
Видях свещеник, с кръст в ръката да поваля млад мъж на земята. Секунда по късно жена с бяла престилка, посребрена коса и българското знаме в ръцете да рита в главата въпросния повален. Не е истина, както казват тийнейджърите. Втрещена оставам пред екрана. Изтеглих си новините от сайта и ги гледах още веднъж. Викам си, може нещо да не съм видяла както трябва. Горещо е, скапана съм и вероятно блея. Нищо подобно – всичко е така, дори и по-страшно. И изобщо не ме интересува дали определения от колегите журналисти младеж е младеж или провокатор. Интересува ме в коя църква раздава тупаници попа и както по дяволите търси в редиците на протестиращите пироговци. Интересува ме дали побелялата дама е лекар или медицинска сестра и дали в пристъп на гняв рита и пациентите по главите, когато те не са в подходящата за консумация форма. Преди няколко дни колегата Коритаров възкликна “Какво ви става бе хора?” . Е и аз това питам...Къде сбъркахме и в какво се превърнахме и кой, по дяволите ще каже на децата ни кои са добрите и кои лошите. Тази жена сигурно има и внуци. Как ги възпитава. Да каже, кои са нейните деца, та да се пазим. Щото друго явно няма как да направим. Оцеляване или озверяване!? Това е дилемата ми в момента, когато трябва да направя собствената си оценка за случилото си. Колко неща не е уловила репортерската камера и какво ли още се е случило. Или пък медиите спестяват и не искат да предадат омерзителното чувство и лош вкус, които оставят подобни сцени в душата на простия зрител (като мен например). Вече изобщо не искам и да знам дали са прави в “Пирогов” да протестират. Иска ми се да се помоля на Господ да не ми се налага нито на мен, нито на близките ми, нито на който и да било да им попада в ръцете и краката, ако това ще е модела им за спечелване на каузата им. Иска ми се да се помоля на Господ и да ми даде знак кой е посредникът ми за разговор с Него. Щото ако ще е онзи свещеник, дето налага с кръста – благодаря. Все се надявам да има алтернатива. Всеки сам със себе си и с Него...Знам ли.
Психолозите имат много отговори за поведението на тълпата. И те не ме интересуват.
Проф. Милан Миланов каза, че “те (лошите) ни тласкат (нас, добрите) към стачка, та да покажем колко сме лоши”. Ми, ако това е била целта – получило им се е. Спор няма. По-тъжното е друго, че ако това ще е модела на властване на образованата тълпа над политическата, какво остава за всички останали. И не сбъркахме ли някъде по пътя като за компенсация на мирния преход, придобихме и отгледахме насилието като обществена норма.
Гледам си кротко вечерните новини, разсъждавам съчувствено върху 14-те (забележете) стачки и протеста, които напоително са отразявани от медиите и попадам на покъртителни кадри от протестите на пироговци.
Видях свещеник, с кръст в ръката да поваля млад мъж на земята. Секунда по късно жена с бяла престилка, посребрена коса и българското знаме в ръцете да рита в главата въпросния повален. Не е истина, както казват тийнейджърите. Втрещена оставам пред екрана. Изтеглих си новините от сайта и ги гледах още веднъж. Викам си, може нещо да не съм видяла както трябва. Горещо е, скапана съм и вероятно блея. Нищо подобно – всичко е така, дори и по-страшно. И изобщо не ме интересува дали определения от колегите журналисти младеж е младеж или провокатор. Интересува ме в коя църква раздава тупаници попа и както по дяволите търси в редиците на протестиращите пироговци. Интересува ме дали побелялата дама е лекар или медицинска сестра и дали в пристъп на гняв рита и пациентите по главите, когато те не са в подходящата за консумация форма. Преди няколко дни колегата Коритаров възкликна “Какво ви става бе хора?” . Е и аз това питам...Къде сбъркахме и в какво се превърнахме и кой, по дяволите ще каже на децата ни кои са добрите и кои лошите. Тази жена сигурно има и внуци. Как ги възпитава. Да каже, кои са нейните деца, та да се пазим. Щото друго явно няма как да направим. Оцеляване или озверяване!? Това е дилемата ми в момента, когато трябва да направя собствената си оценка за случилото си. Колко неща не е уловила репортерската камера и какво ли още се е случило. Или пък медиите спестяват и не искат да предадат омерзителното чувство и лош вкус, които оставят подобни сцени в душата на простия зрител (като мен например). Вече изобщо не искам и да знам дали са прави в “Пирогов” да протестират. Иска ми се да се помоля на Господ да не ми се налага нито на мен, нито на близките ми, нито на който и да било да им попада в ръцете и краката, ако това ще е модела им за спечелване на каузата им. Иска ми се да се помоля на Господ и да ми даде знак кой е посредникът ми за разговор с Него. Щото ако ще е онзи свещеник, дето налага с кръста – благодаря. Все се надявам да има алтернатива. Всеки сам със себе си и с Него...Знам ли.
Психолозите имат много отговори за поведението на тълпата. И те не ме интересуват.
Проф. Милан Миланов каза, че “те (лошите) ни тласкат (нас, добрите) към стачка, та да покажем колко сме лоши”. Ми, ако това е била целта – получило им се е. Спор няма. По-тъжното е друго, че ако това ще е модела на властване на образованата тълпа над политическата, какво остава за всички останали. И не сбъркахме ли някъде по пътя като за компенсация на мирния преход, придобихме и отгледахме насилието като обществена норма.
ПО СВЕТА И УНАС
По света като те заболи зъб, отиваш на зъболекар. Унас като отидеш на Вулканизатор, ти вадят зъба. Срещу 5 лева. Разказа ми моя приятелка за въпросния комплексно-пазарен феномен в разградско село. Там собственикът на вулканизатора се специализирал да вади зъби. От немай къде – селото диво, зъболекар има чак в града, а зъб като заболи – става страшно. Набавил си човекът клещи и турил табелка (в смисъл реклама) – “Вадене на зъб 5 лв”. Даже веднъж майстора нямал пари да върне от 10 лева на един, на когото извадил зъба, та му предложил да му извади още един и хем да не се разкарва следващия път, хем да са им чисти сметките. Защото, както повелява народната мъдрост- чисти сметки, добри приятели.
По света някой политик като сгази лука, мълчи, мълчи, посипе си главата с пепел, па си тръгне с мир. Унас някой политик, като сгази лука говори, говори, па остане...
По света активиски от Грийнпийс откриха макет на Ноевия ковчег. Разбира се те го разположили на връх Арарат и това не е новина, само по себе си, а просто пр-акция. Унас тв-журналист откри макет на компромат. Това също не е новина, а пр-акция. В стил ранен, посткомунистически медиен барок. Компроматът брадат и космат, журналистът – смел, смел и за сметка на това изпълнителен.
По света британският все-още-премиер Тони Блеър се оплака, че мнозина не разбират заплахата от тероризъм. И с това неразбиране оправда и неразбирането на нарастващите военни бюджети. Под въпрос е дали и него няма да го видим като консултант на голяма международна компания, след като сдаде поста в края на месеца. Унас пък все-още министърът Р. Овчаров се учуди, че някому и през ум може да мине темата за оставката му. И се запретна да оползотвори принудителната си отпуска с непринудени и откровени срещи с ППО-та (ППО=първична партийна организация), на които получи, разбира се, цялата партийна подкрепа. В смисъл, няма нужда да си подава оставката, щото някой да е видял др. Овчаров да се корумпира!? Хич тамън та чак сакън.
По света като има визита на американския президент, всички служби откачат, защото си мислят, че той е мишена №1 в света. И опразват периметъра, така да се каже. Унас като предстои визита на американския президент – започваме да работим. И да се движим с градския транспорт, както препоръчаха вчера от правителството. Че с какво друго да се движим – няма селския да го вземем сега. Нещата са ясни. Ще демонстрираме пред Буш как се труди нацията върху светлото европейско и трансатлантическо бъдеще.
Апропо по света Путин разбаха показалец срещу Буш, заради новите военни бази в България и Румъния. Унас очакваме Буш да обясни как базите се вписват в концепцията му за отношенията с Москва. По неговите думи нещата стоят така, че той смята Русия за приятел, а връзките между САЩ и Русия за сложни, защото има проблеми по които имат голямо съгласие и други по които са на различно мнение. Изобщо както беше казал един класик на безсмислените определения “Когато се запитам ние екип ли сме или сбор от компоненти си отговарям – понякога да, понякога – различно”.
По света някой политик като сгази лука, мълчи, мълчи, посипе си главата с пепел, па си тръгне с мир. Унас някой политик, като сгази лука говори, говори, па остане...
По света активиски от Грийнпийс откриха макет на Ноевия ковчег. Разбира се те го разположили на връх Арарат и това не е новина, само по себе си, а просто пр-акция. Унас тв-журналист откри макет на компромат. Това също не е новина, а пр-акция. В стил ранен, посткомунистически медиен барок. Компроматът брадат и космат, журналистът – смел, смел и за сметка на това изпълнителен.
По света британският все-още-премиер Тони Блеър се оплака, че мнозина не разбират заплахата от тероризъм. И с това неразбиране оправда и неразбирането на нарастващите военни бюджети. Под въпрос е дали и него няма да го видим като консултант на голяма международна компания, след като сдаде поста в края на месеца. Унас пък все-още министърът Р. Овчаров се учуди, че някому и през ум може да мине темата за оставката му. И се запретна да оползотвори принудителната си отпуска с непринудени и откровени срещи с ППО-та (ППО=първична партийна организация), на които получи, разбира се, цялата партийна подкрепа. В смисъл, няма нужда да си подава оставката, щото някой да е видял др. Овчаров да се корумпира!? Хич тамън та чак сакън.
По света като има визита на американския президент, всички служби откачат, защото си мислят, че той е мишена №1 в света. И опразват периметъра, така да се каже. Унас като предстои визита на американския президент – започваме да работим. И да се движим с градския транспорт, както препоръчаха вчера от правителството. Че с какво друго да се движим – няма селския да го вземем сега. Нещата са ясни. Ще демонстрираме пред Буш как се труди нацията върху светлото европейско и трансатлантическо бъдеще.
Апропо по света Путин разбаха показалец срещу Буш, заради новите военни бази в България и Румъния. Унас очакваме Буш да обясни как базите се вписват в концепцията му за отношенията с Москва. По неговите думи нещата стоят така, че той смята Русия за приятел, а връзките между САЩ и Русия за сложни, защото има проблеми по които имат голямо съгласие и други по които са на различно мнение. Изобщо както беше казал един класик на безсмислените определения “Когато се запитам ние екип ли сме или сбор от компоненти си отговарям – понякога да, понякога – различно”.
КОГАТО ПЛАЧЕШ, ЗАПАЛВАЙ СИ ЦИГАРА
Като държава – член на ЕС от скоро и ние (както големите) ще се научим на европейските политически чалъми, ама има време. Това се потвърждава от последните няколко политически уикенда и делника, както и от предшествалите писъмцето на Царя (Боже, Царя ни пази) скодоумщини, присъщи на избуял партиен пубертизъм. И сега какво – пълни гащи с щастие. Ето това е кратката рекапитулация за дните от конгреса насам. Щрак и мрак. Защото, ако е голяма срамота, дето албанците свиха на Буш часовника, да не говорим това, дето Саркози се остави един Путин да го напие като балалайка, пък и дето Буш се обърна към Папата с мистър, трижди по-голяма срамота е, дето панайотките се опитаха да отхапят ръката на царя чак до глезените. Да им се ненадяваш. Да опитат да свият на царя царската партия...Тц,тц,тц. Че това е като на краставичар краставици да продаваш.
Ама и измежду тях се оказа, че има професионални революционери, дето хем са бунтовници, хем се застраховаха като комформисти овреме. Ей го – онзи ден една депутатка рече, че тя не е панайотка, а инженер. Ми да, какво. Някой да има аргументи за обратното. Е, вярно, че можеше да каже, че крокодилът е повече дълъг отколкото зелен, но не го направи. Сигурно, защото не ставаше въпрос за крокодили. Поне не в зоологичния смисъл на думата.
Пък и водачът на бунта Вълчев – да си беше изчислил материала, другарю. Вас не са ли ви учили, че тази работа не е като онази. Апропо – не стана ясно защо антицарствените “някои личности” бяха наречени панайотки. Струвами се, че по-коректно би било да бъдат наречени данайотки или пък панавълки..Но това вече няма значение. Лицето на позора е едно – сиво, непривлекателно и доста, доста (как да го наремеч)...помръкнало?
Мдааам, сигурно не е лесно. Спор по въпроса няма. Сега може със много голяма спетен на достоверност да се твърди, че едни 30-ина души са успели да надминат световния рекорд по писане на смс-и с максимално извинение за минимално време. Разправят, че мобилният оператор, дето обслужва на Царя мобилния телефон в четвъртък вечерта освободил нарочна линия, за да обезпечи безпрецедентното струпване на извинителни съобщения в стил “ах как съжалявам, колко много ми е мъчно и дали ще Ви е по-удобно, Ваше величество, да полегна за да ме наритате, както си заслужих”.
Само Шулева остана смела до редакционното приключване на броя и каза, че неможе да си общуват партийно чрез медиите и чрез “някаква декларация”, е вярно че уточни, че не успорва авторитета на лидера си, ама...От друга страна и тя като роба – след като изгуби и вицепремиерското и министерското и евродепутатското си място, няма вече какво да губи, освен депутатските си окови. То затова й е лесно да говори. А пита ли го министъра...Хеле пък на другия – Николай Василев – какво им е. Свито на душата, едно притеснено...И има защо. Щото Царя забавя, но не забравя, драги ми Василев. И тук не ми остава нищо друго, освен да изцитирал живия класик Олимпи Кътев с респектиращото напомняна “ Едно подаване на оставка, поне по моите скромни разбирания, е свързано с едно “Прощавай”.
И, ако има нещо – ще прощавате.
Ама и измежду тях се оказа, че има професионални революционери, дето хем са бунтовници, хем се застраховаха като комформисти овреме. Ей го – онзи ден една депутатка рече, че тя не е панайотка, а инженер. Ми да, какво. Някой да има аргументи за обратното. Е, вярно, че можеше да каже, че крокодилът е повече дълъг отколкото зелен, но не го направи. Сигурно, защото не ставаше въпрос за крокодили. Поне не в зоологичния смисъл на думата.
Пък и водачът на бунта Вълчев – да си беше изчислил материала, другарю. Вас не са ли ви учили, че тази работа не е като онази. Апропо – не стана ясно защо антицарствените “някои личности” бяха наречени панайотки. Струвами се, че по-коректно би било да бъдат наречени данайотки или пък панавълки..Но това вече няма значение. Лицето на позора е едно – сиво, непривлекателно и доста, доста (как да го наремеч)...помръкнало?
Мдааам, сигурно не е лесно. Спор по въпроса няма. Сега може със много голяма спетен на достоверност да се твърди, че едни 30-ина души са успели да надминат световния рекорд по писане на смс-и с максимално извинение за минимално време. Разправят, че мобилният оператор, дето обслужва на Царя мобилния телефон в четвъртък вечерта освободил нарочна линия, за да обезпечи безпрецедентното струпване на извинителни съобщения в стил “ах как съжалявам, колко много ми е мъчно и дали ще Ви е по-удобно, Ваше величество, да полегна за да ме наритате, както си заслужих”.
Само Шулева остана смела до редакционното приключване на броя и каза, че неможе да си общуват партийно чрез медиите и чрез “някаква декларация”, е вярно че уточни, че не успорва авторитета на лидера си, ама...От друга страна и тя като роба – след като изгуби и вицепремиерското и министерското и евродепутатското си място, няма вече какво да губи, освен депутатските си окови. То затова й е лесно да говори. А пита ли го министъра...Хеле пък на другия – Николай Василев – какво им е. Свито на душата, едно притеснено...И има защо. Щото Царя забавя, но не забравя, драги ми Василев. И тук не ми остава нищо друго, освен да изцитирал живия класик Олимпи Кътев с респектиращото напомняна “ Едно подаване на оставка, поне по моите скромни разбирания, е свързано с едно “Прощавай”.
И, ако има нещо – ще прощавате.
ЦАРСКА ПРИТЧА В СИГНАЛНО ЖЪЛТО
“Този човек е спокоен”, твърди обработен мъжки глас от екрана, на фона на апокалиптична картина и лежерно подсвирквана с уста ведра мелодийка. Нищо, че недонаправената му партия стана на пух и прах за броени минути. Нищо, че доверените му до вчера хора, които лично ръкоположи за политици и на които подаде ръка не се посвениха да я отхапят до глезените. Нищо, че го заплашват с ново, икономическо изгнание от родината точно неговите хора, дето се биха като прасе с тиква за законноста на имотите на царя си, ама когато това им изнасяше. Този човек е спокоен.
Е, вярно, че няма как да контролира кривиците на политическата съдба, особено, когато се е оставил на случайността и се е опитал да докаже, че може да прави политика без политици и партия без партийно строителство. Важното е да е спокоен. И дори, когато червенината по бузите наподобява плочите на нагорещена печка “Мечта”, а очите търсят опора в най-високата точка на тавана – този човек е спокоен.
Ето, че вече шест дни жълтата менажерия произвежда циркови номера, които блестят по вестникарските страници, а ефира е силно затлачен от ведри съобщения, указващи кой, колко пъти не си вдига (респегтивно го вдига) мобилния телефон и кой,колко пъти къде влиза и от къде излиза. Изобщо – отразяването на случая се превърна в лоша компилация между съобщения, достойни за таблото на Централна гара в София (“Пътническият влак от София за Карнобат заминава от 3-ти коловоз) и справка от “Жълти страници”. Този човек е спокоен.
Той беше спокоен и преди 6 години, когато се довери на измислени личности, които му подредиха нещото, което сега претендира да е партия. Пропуснах – демократична и либерална, каквото и да означава това в случая. Както и преди две, когато остави самономиниралият се за сив кардинал Панайотов да го играе и.д. цар и да преговаря за съставянето на кабинет. И през цялото това време този човек инкасира купища малки и големи сътресения от типа на критичните писма от царедворци, люспене и цепене на време и не на време, оставки и скандали, извиване на ръце и провалени възможности.
Да, този човек е наистина спокоен.
Остана такъв и до вчера, когато прие и изслуша скимтежите на осиротелите, без партийна власт, доскорошни велможи, които увиваха жално за постовете си и си измислиха някакви квазизаконови аргументи за доживотния си мерак за власт. И дори, когато ги предупреди, че ще бъдат прогонени с камъни и хули, не от друг, а от народа (че как му дойде времето на народа да излезе от миманса) той пак остана спокоен. Не се разтревожи дори и когато му се наложи да посрещне частните си ангажименти в чужбина, въпреки заплахата от страна на мишоците, че скоро ще му остане много свободно време да си посреща частни ангажименти колкото си поиска . И отлетя.
И каква ирония на съдбата. На летището, сред хилядите преминаващи транзита, този човек срещна кого? Един друг човек, който да му напомни за голямото му завръщане. Тогавашния му бодигард. Но този път, този човек заминаваше, а онзи се връщаше. Има ли знак? Нямам представа.
Е, вярно, че няма как да контролира кривиците на политическата съдба, особено, когато се е оставил на случайността и се е опитал да докаже, че може да прави политика без политици и партия без партийно строителство. Важното е да е спокоен. И дори, когато червенината по бузите наподобява плочите на нагорещена печка “Мечта”, а очите търсят опора в най-високата точка на тавана – този човек е спокоен.
Ето, че вече шест дни жълтата менажерия произвежда циркови номера, които блестят по вестникарските страници, а ефира е силно затлачен от ведри съобщения, указващи кой, колко пъти не си вдига (респегтивно го вдига) мобилния телефон и кой,колко пъти къде влиза и от къде излиза. Изобщо – отразяването на случая се превърна в лоша компилация между съобщения, достойни за таблото на Централна гара в София (“Пътническият влак от София за Карнобат заминава от 3-ти коловоз) и справка от “Жълти страници”. Този човек е спокоен.
Той беше спокоен и преди 6 години, когато се довери на измислени личности, които му подредиха нещото, което сега претендира да е партия. Пропуснах – демократична и либерална, каквото и да означава това в случая. Както и преди две, когато остави самономиниралият се за сив кардинал Панайотов да го играе и.д. цар и да преговаря за съставянето на кабинет. И през цялото това време този човек инкасира купища малки и големи сътресения от типа на критичните писма от царедворци, люспене и цепене на време и не на време, оставки и скандали, извиване на ръце и провалени възможности.
Да, този човек е наистина спокоен.
Остана такъв и до вчера, когато прие и изслуша скимтежите на осиротелите, без партийна власт, доскорошни велможи, които увиваха жално за постовете си и си измислиха някакви квазизаконови аргументи за доживотния си мерак за власт. И дори, когато ги предупреди, че ще бъдат прогонени с камъни и хули, не от друг, а от народа (че как му дойде времето на народа да излезе от миманса) той пак остана спокоен. Не се разтревожи дори и когато му се наложи да посрещне частните си ангажименти в чужбина, въпреки заплахата от страна на мишоците, че скоро ще му остане много свободно време да си посреща частни ангажименти колкото си поиска . И отлетя.
И каква ирония на съдбата. На летището, сред хилядите преминаващи транзита, този човек срещна кого? Един друг човек, който да му напомни за голямото му завръщане. Тогавашния му бодигард. Но този път, този човек заминаваше, а онзи се връщаше. Има ли знак? Нямам представа.
КАКВО ДА МОЖЕ ЕДИН ХЛЯБ
Гледам ВИП-овете и не вярвам на ушите си. Нещо не ми се връзва. Нищо, че гьобелсовото правило, че ако кажеш на едно дете сто пъти жаба, на стотния ще стане на жаба е в пълна сила и в случая. Каквото ги нарекат – такова ще бъдат. Значи ВИП-ове. Ами добре, ама този Здравко, хеле пък женка му. Виж, хлапето е сладко, ама си е бебе. Или пък Китаеца. ВИП от всякъде. Какво друго да е. Нали е представителна извадка на люлинските софиянци. Нищо лично. Тишо пък бил бизнесмен. Сигурно защото се иска бизнес нюх за да се ожениш правилно. За художествено-творческата интелигенция в Къщата нищо лошо няма да кажа. Защото Калин е музикант та дрънка, Деси Слава има прекрасен глас, а от една певица се очаква преимуществено да пее, Маги е красива жена, а пък Катето – на Катето съм фенка. Азис показа изключителен афинитет към манипулацията на публиката, което очевидно е талант. Спечели си симпатиите дори на хора с професия и претенции далеч над средните. За срам на журналистическата гилдия, Венетка изигра дребнавата провинциалистка, в която никой не иска да се припознае. Мила ми Венето, що се опитваш да си надскочиш боя, нали беше коронясана за Мини Мис, а не за Мис Макси, ако не бъркам размерите.
Въпреки, че като цяло Брадъра ме кефи. Радвам му се някакси, дори да е малко про. Човешинка и снимка на обществото, дето все ни се объркват понятията. За правилата да не говорим. А щом понятията и правилата са априорно объркани – може да се приеме, че именно объркването са правилата и понятията. Щом е ВИП да си гларус от прованса, значи е правило да си про. И жена ти също.
Риалитата и лайфовете, с които телевизиите облъчват зрителите си са изключително показателни и за друго – хляб и зрелища и предимство на вторите. За хляба със сигурност сме го докарали, пък и на зрелища насмогнахме. Това е властта на масите всъщност. Някакво ненавременно съботно разсъждение за това кой над кого властва. И противно на общоприетото, сълзливо схващане, че малцина управляват мнозина, вече много отчетливо се вижда, че е точно обратното. Съша демокрация. Множеството налага образа. Следователно властва. Масовия вкус или вкуса на масата. Трапезно и увеселително.
За сравнение обаче се налага и друго. Паралелно изтичащият Мюзик Айдъл, който ше остане в историята с култовото парче “Шест кокошки съм заклала” и нищо повече. Защото масите пред масите изобщо, ама хич тамън не се вълнуват от това кой и как се упражнява в пеене, колко е изморително да се държиш правилно на сцената и как се култивира див талант. Т.е. форматите не са приети от публиката хей така – на доверие. И публиката дава строгата си, но справедлива присъда. Това става, а това – не. Чисто и просто. Като блондинката, продавачка в магазин за хляб, която попитали “Може ли един хляб”, а тя отвърнала : “Какво да може един хляб?”.
Апропо, подарявам вица на Деси Слава, която вчера си пожела, някой да измисли виц и и за нея.
Въпреки, че като цяло Брадъра ме кефи. Радвам му се някакси, дори да е малко про. Човешинка и снимка на обществото, дето все ни се объркват понятията. За правилата да не говорим. А щом понятията и правилата са априорно объркани – може да се приеме, че именно объркването са правилата и понятията. Щом е ВИП да си гларус от прованса, значи е правило да си про. И жена ти също.
Риалитата и лайфовете, с които телевизиите облъчват зрителите си са изключително показателни и за друго – хляб и зрелища и предимство на вторите. За хляба със сигурност сме го докарали, пък и на зрелища насмогнахме. Това е властта на масите всъщност. Някакво ненавременно съботно разсъждение за това кой над кого властва. И противно на общоприетото, сълзливо схващане, че малцина управляват мнозина, вече много отчетливо се вижда, че е точно обратното. Съша демокрация. Множеството налага образа. Следователно властва. Масовия вкус или вкуса на масата. Трапезно и увеселително.
За сравнение обаче се налага и друго. Паралелно изтичащият Мюзик Айдъл, който ше остане в историята с култовото парче “Шест кокошки съм заклала” и нищо повече. Защото масите пред масите изобщо, ама хич тамън не се вълнуват от това кой и как се упражнява в пеене, колко е изморително да се държиш правилно на сцената и как се култивира див талант. Т.е. форматите не са приети от публиката хей така – на доверие. И публиката дава строгата си, но справедлива присъда. Това става, а това – не. Чисто и просто. Като блондинката, продавачка в магазин за хляб, която попитали “Може ли един хляб”, а тя отвърнала : “Какво да може един хляб?”.
Апропо, подарявам вица на Деси Слава, която вчера си пожела, някой да измисли виц и и за нея.
КАТО СЛЪНЦЕТО И ВЪЗДУХА ЗА ВСЯКО ЖИВО СЪЩЕСТВО
Когато невинния по отношение на глобалните събития читател не внимава, прелиствайки вестник, може да го сполети сериозен стрес, както ми се случи на мен тези дни. Отварям един от вестниците, ама в това време говоря по телефона и хвърлям по един поглед през прозореца на таксито по магазинските витрини и какво да видя – заглавие “Слънцето умира след 40 г.”. Ужас ти казвам. Бърза сметка показа, че лично мене не ме касае особено много предстоящия апокалипсис. Да правят каквото си поискат. Така е, като всеки взе да разбира от всичко, ето до тука я докарахме. И други разсъждения в този порядък. Да, ама след секунда следваща мисъл – леле, ами детето. Брей, че неприятно. Бъдещето, амбициите и мечтите на цялото поколение на децата ни, на техните деца и пр. и пр. Зачитам се по-съвестно в текста и установявам с удовлетворение, че цялата история била анонс на премиерен филм. Ами така е, като проспивам съдържанието и се позовавам на заглавия. Взимам си бележка и вече много по-внимателно чета първо текстовете, после заглавията. За да не стават грешки.
Забележителното в тази история обаче е друго. В медиите, както и в природата винаги се възцарява едно равновесие, за което никой не може да открие причината. В потвърждение на тази именно теза в същия ден в друг вестник, редом с партийните новини, касаещи вождът и учителят Волен Сидеров и току до неговата снимка, ето ти оптимистичната новина “ Откриха планета с условия, близки до тези на Земята”. Всичко е наред. Дето се казва – споко, и да угасне Слънцето, ние вече имаме алтернатива. Ще се изселваме на Глис 518. Само дето Волен излъга преди две години като каза, че ще праща ромите на Сатурн.
Първо – явно няма да е Сатурн, ще е Глис и второ – неможе едни да са изпратени, а други да си търсят превоз и възможности за отпътуване. Ред и равни възможности в тази история трябва да има. Подозирам, че предстоят серия срещи, международни симпозиуми и междуправителствени споразумения, но Глис ще бъде разпределен някак. Мдааам, трябва да се следи процеса.
Пример за проследяване и контрол върху отклоненията, меко казано, на политическите лидери даде тези дни и Европейската комисия. Те се разтревожили от изявлението на премиера на Полша Качински, която обяви, че не е в интерес на обществото да се увеличава броя на хомосексуалистите. Коментар : то не е в интерес на обществото да се увеличава и броя на лудите политици, ама кой ти гледа. Качински обаче добевил, че никой в Полша не ограничавал правата на хомосексуалистите. Сигурно. Само дето седмица преди това зам. министър на образованието в същото това правителство беше обявил, че ще бъдат уволнявани учители, които са хомосексуалисти, за да не насаждат такава хомосексуалната си култура сред подрастващите.
И като съберем едно и едно, получаваме нещо от рода на това : Сидеров и Качински се договориха да изпратат ромите и хомосексуалистите на планетата Глис за да изследват възможностите за пренасяне на човешката цивилизация на друга планета, поради предстоящата смърт на Слънцето. Дано само този препротивен и абсурден текст да бъде под безумно заглавие, анонсиращо премиерен филм.
Забележителното в тази история обаче е друго. В медиите, както и в природата винаги се възцарява едно равновесие, за което никой не може да открие причината. В потвърждение на тази именно теза в същия ден в друг вестник, редом с партийните новини, касаещи вождът и учителят Волен Сидеров и току до неговата снимка, ето ти оптимистичната новина “ Откриха планета с условия, близки до тези на Земята”. Всичко е наред. Дето се казва – споко, и да угасне Слънцето, ние вече имаме алтернатива. Ще се изселваме на Глис 518. Само дето Волен излъга преди две години като каза, че ще праща ромите на Сатурн.
Първо – явно няма да е Сатурн, ще е Глис и второ – неможе едни да са изпратени, а други да си търсят превоз и възможности за отпътуване. Ред и равни възможности в тази история трябва да има. Подозирам, че предстоят серия срещи, международни симпозиуми и междуправителствени споразумения, но Глис ще бъде разпределен някак. Мдааам, трябва да се следи процеса.
Пример за проследяване и контрол върху отклоненията, меко казано, на политическите лидери даде тези дни и Европейската комисия. Те се разтревожили от изявлението на премиера на Полша Качински, която обяви, че не е в интерес на обществото да се увеличава броя на хомосексуалистите. Коментар : то не е в интерес на обществото да се увеличава и броя на лудите политици, ама кой ти гледа. Качински обаче добевил, че никой в Полша не ограничавал правата на хомосексуалистите. Сигурно. Само дето седмица преди това зам. министър на образованието в същото това правителство беше обявил, че ще бъдат уволнявани учители, които са хомосексуалисти, за да не насаждат такава хомосексуалната си култура сред подрастващите.
И като съберем едно и едно, получаваме нещо от рода на това : Сидеров и Качински се договориха да изпратат ромите и хомосексуалистите на планетата Глис за да изследват възможностите за пренасяне на човешката цивилизация на друга планета, поради предстоящата смърт на Слънцето. Дано само този препротивен и абсурден текст да бъде под безумно заглавие, анонсиращо премиерен филм.
БЕЗ ПАНИКА, МОЛЯ
- Артър Дент? - попита то.Артър безпомощно кимна с глава.
- Артър Филип Дент? - излая извънземното.- Ъъъдаъъъ - потвърди Артър.- Ти си смотаняк - повтори извънземното. - Абсолютен гъз.- Бъхъъъъъъъ....
Култовият диалог от не по-малко култовия роман “Пътеводител на галактическия стопаджия” ме навежда на мисли, обратни на комуникационно-психологическата конотация на същия. Ммммдаммм, много наукоподобно изречение. Любимата лексика на наукоподобните хора. Но темата ще бъде друга – а именно богатството на българския жаргон. Съвременният сленг предлага изключителното удобство да се борави с епитети, някои от които такива, че от тях ще се изчерви и магистрална труженичка пред пенсия.
Литературно, един субект, който не притежава качествата, за които има обаче претенциите и за сметка на това парадира с отсъстващите такива би могъл да бъде определен като глупак. Нищо по-цветно. Виж, сленгът обаче може да се разгърне до такива нюанси, които богатият български литературен език не е и сънувал. Смотаняк, галфон, шамандура, тапа, мискинин, марсък, миндил, мушмурок, нещастник, тъпанар, фръцльо, никаквец, мижитурка, шушумига и, разбира се – мухльо.
Според сайта“Неолог – новите български думи” Миндил - менте. Нещо некачествено (което имитира нещо качествено). Или както един телевизионен герой отговаряше на въпроса, «какво е това миндил, бе Недялко – Ами мърсък...» . Логиката на веригата е ясна.
Мухльо – безличен, никаквец, незначителен, мижитурка, шушумига.
Употребата на въпросните думи обогатява езика. И говорещия и приемащите. Така поне действа целокупната българска младеж. “Кво ве, смотан?” е актуалната редакция на “Артър Дент, ти си смотаняк”. Много по експресивно и образно. Естествено, когато това се случи пред публика, настава пълен сдух. (сдухвам - притеснявам / подигравам / карам някой да се чувства дискомфортно. Сдухвам се / сдухан съм - депресиран съм, тъпо ми е.Сдух - съществително, което описва тъпа ситуация. Автор: Неолог)
Кво ми се сдухваш, ве!? Погледни се къф си барбалей (барбалей - презрително обръщение към човек, който ходи тежко; тарикат на дребно. Автор : Неолог)Е, имало разлика, когато сдухването е пред публика, казват. Хеле пък, когато се сдухаш в национален мащаб. Това състояние може да се определи като Генерално сдухване. Лечение – няма описано, поне за сега. Каквото и да се направи казаното си е казано, сдуханият си е сдухан. Фундаментално. Евфимистичните определения всъщност са най-коректни и точни, ако и на някого да не му понасят. Да обяснявам ли какво е евфимизъм....Ще се въздържа. Много пояснително и поучително ми се получава днес. Въпреки, че така и няма да успея да предам цялата образност на провокацията, ако не вкарам и народното творчество в употреба.
Мъж и жена се карат. Жената казва:- Ти си мухльо! Ти си голя мухльо! Ти си най-големия мухльо! Ако има световно първенство за мухльовци ти ще си на второ място!- Защо на второ, бе жена?!-Ами защото си мухльо!
19 май, в. «Експрес»
- Артър Филип Дент? - излая извънземното.- Ъъъдаъъъ - потвърди Артър.- Ти си смотаняк - повтори извънземното. - Абсолютен гъз.- Бъхъъъъъъъ....
Култовият диалог от не по-малко култовия роман “Пътеводител на галактическия стопаджия” ме навежда на мисли, обратни на комуникационно-психологическата конотация на същия. Ммммдаммм, много наукоподобно изречение. Любимата лексика на наукоподобните хора. Но темата ще бъде друга – а именно богатството на българския жаргон. Съвременният сленг предлага изключителното удобство да се борави с епитети, някои от които такива, че от тях ще се изчерви и магистрална труженичка пред пенсия.
Литературно, един субект, който не притежава качествата, за които има обаче претенциите и за сметка на това парадира с отсъстващите такива би могъл да бъде определен като глупак. Нищо по-цветно. Виж, сленгът обаче може да се разгърне до такива нюанси, които богатият български литературен език не е и сънувал. Смотаняк, галфон, шамандура, тапа, мискинин, марсък, миндил, мушмурок, нещастник, тъпанар, фръцльо, никаквец, мижитурка, шушумига и, разбира се – мухльо.
Според сайта“Неолог – новите български думи” Миндил - менте. Нещо некачествено (което имитира нещо качествено). Или както един телевизионен герой отговаряше на въпроса, «какво е това миндил, бе Недялко – Ами мърсък...» . Логиката на веригата е ясна.
Мухльо – безличен, никаквец, незначителен, мижитурка, шушумига.
Употребата на въпросните думи обогатява езика. И говорещия и приемащите. Така поне действа целокупната българска младеж. “Кво ве, смотан?” е актуалната редакция на “Артър Дент, ти си смотаняк”. Много по експресивно и образно. Естествено, когато това се случи пред публика, настава пълен сдух. (сдухвам - притеснявам / подигравам / карам някой да се чувства дискомфортно. Сдухвам се / сдухан съм - депресиран съм, тъпо ми е.Сдух - съществително, което описва тъпа ситуация. Автор: Неолог)
Кво ми се сдухваш, ве!? Погледни се къф си барбалей (барбалей - презрително обръщение към човек, който ходи тежко; тарикат на дребно. Автор : Неолог)Е, имало разлика, когато сдухването е пред публика, казват. Хеле пък, когато се сдухаш в национален мащаб. Това състояние може да се определи като Генерално сдухване. Лечение – няма описано, поне за сега. Каквото и да се направи казаното си е казано, сдуханият си е сдухан. Фундаментално. Евфимистичните определения всъщност са най-коректни и точни, ако и на някого да не му понасят. Да обяснявам ли какво е евфимизъм....Ще се въздържа. Много пояснително и поучително ми се получава днес. Въпреки, че така и няма да успея да предам цялата образност на провокацията, ако не вкарам и народното творчество в употреба.
Мъж и жена се карат. Жената казва:- Ти си мухльо! Ти си голя мухльо! Ти си най-големия мухльо! Ако има световно първенство за мухльовци ти ще си на второ място!- Защо на второ, бе жена?!-Ами защото си мухльо!
19 май, в. «Експрес»
ВНИМАВАЙ КАКВО СИ ПОЖЕЛАВАШ
Пак заприличахме на зоологическа градина. Като дойде пролет, като се хванем за зелено и като изтрещим – та до лятната ваканция, щото никой не ще да си разваля рахата на отпуската. Ама сега е друго. Ей го, време изборно, народът плъзнал напред-назад и мегдан за магарии – колкото цялата ни държавица. Земя, като една човешка длан, но по-голяма ти не си ми нужна, както беше казал Поета. Представям си какво чудо щеше да бъде, ако беше по-голяма. Като онази, дето си я мечтае лидерът на воеводите. То добре, че мечтите му се сбъдват като изборните му амбиции. Като казах амбиции, та се сетих – “не можем да търпим да сме втора категория министри”, изока се един неособено строен такъв и препусна от министерски съвет, право в телевизора да си сподели болката. Ми добре. И ние не щем да сте министри второ качество, ама ей на – качеството вие си го правите. Няма как да си го поръчате с наложен платеж, нито пък ние имаме начин да ви го инплантираме. Това да не са цици, прощавайте.
Друг пък се изфръцка, че “от държавата нищо не сме взели”. Чакайте малко. Кои сте “вие”, за които държавата са “те” и ако може да споделите “ние” какво общо имаме с вашите въжделения и копнежи. Щото нещо много се наслага това трето лице, множествено число – те. Като в стария виц, за онези двама мърморковци, които си говорили:
- Заваля, казал единия.
- Остави ги да правят каквото си искат, мрачно махнал с ръка другия.
Но на онзи, дето с местоименията се обърква, му е простено. Той ежедневно и неуморно открива топлата вода. Но пък е доволно енергичен. И меракът му голям, голям...като земята, щастлив като глупак (ако правилно цитирам, това ще го броим за цитат, ако пък бъркам – сори).
И понеже не ни стигат вътрешнодържавните проблясъци, на всичкото отгоре, евроавторитет пък каза, че сме били блато с алигатори. Страховито звучи, ама няма как са е истина. Дори това. Че ние и на Запад и на Изток се навеждаме ниско, ниско, какво остава за алигаторстване...Справка : международните прояви от началото на седмицата. Виж блато – да, тук съм съгласна. Но за другото, немога да приема. Все пак и аз го живея този живот тук, за разлика от господина и виждам и знам.
Да вземем за пример отминалите две седмици, посветени на хвърлянето на едни неща във вентилатора. Че всички вече са на кафяви точки е ясно. Въпросът е, кой си въобрази, че ще остане целия в бяло!? Нама шанс. Без значение колко пъти колегите му правят пиар. Дали да не взема да напиша определението за пр!? Неее, ще дойде малко овър. Пък и темата е строго професионална.
Рецептата по-скоро е друга – да сме до гушата в ..., ама да не ни пука. По традиция. Както винаги е било.
12 май, в. «Експрес»
Друг пък се изфръцка, че “от държавата нищо не сме взели”. Чакайте малко. Кои сте “вие”, за които държавата са “те” и ако може да споделите “ние” какво общо имаме с вашите въжделения и копнежи. Щото нещо много се наслага това трето лице, множествено число – те. Като в стария виц, за онези двама мърморковци, които си говорили:
- Заваля, казал единия.
- Остави ги да правят каквото си искат, мрачно махнал с ръка другия.
Но на онзи, дето с местоименията се обърква, му е простено. Той ежедневно и неуморно открива топлата вода. Но пък е доволно енергичен. И меракът му голям, голям...като земята, щастлив като глупак (ако правилно цитирам, това ще го броим за цитат, ако пък бъркам – сори).
И понеже не ни стигат вътрешнодържавните проблясъци, на всичкото отгоре, евроавторитет пък каза, че сме били блато с алигатори. Страховито звучи, ама няма как са е истина. Дори това. Че ние и на Запад и на Изток се навеждаме ниско, ниско, какво остава за алигаторстване...Справка : международните прояви от началото на седмицата. Виж блато – да, тук съм съгласна. Но за другото, немога да приема. Все пак и аз го живея този живот тук, за разлика от господина и виждам и знам.
Да вземем за пример отминалите две седмици, посветени на хвърлянето на едни неща във вентилатора. Че всички вече са на кафяви точки е ясно. Въпросът е, кой си въобрази, че ще остане целия в бяло!? Нама шанс. Без значение колко пъти колегите му правят пиар. Дали да не взема да напиша определението за пр!? Неее, ще дойде малко овър. Пък и темата е строго професионална.
Рецептата по-скоро е друга – да сме до гушата в ..., ама да не ни пука. По традиция. Както винаги е било.
12 май, в. «Експрес»
ВРЕМЕ Е ДА СЕ ИЗВАДИ БОКЛУКА ОТ КОШЧЕТО
От всичко, което предлага т.нар. обществено-политически живот в милата ми Родина най- харесвам това, че никога не знаеш кои са добрите и кои лошите. Ето пресен пример с пернишката трагедия, наречена голям, драматичен и не знам какво още ВИП-брадър. Хайде някой да каже, кои са добрите и кои лошите. Кой е ВИП и кой заслужава или не (!?) да победи останалите.
Като отказвам да се впускам в анализ на цялата драматургия, просто сподалям с изненада как тежък гняв ме налегна, като видях някои от последиците от Брадъра. Някакви набедени пуритани се огорчиха хистерически от поведението на Катето Евро. Нещо не схващам. Не си спомням тази чудесна българска актриса да се е борила за приза “монахиня на годината” или за преходното звание на моралиста. Нали така!? Оказа се обаче, че й бил сринат имиджът. Абе хайде сега, сринат. И това кой го казва – този, дето си е написал дописката по предаването, дето друг пък я прочел и я разказал вечерта на масата, докато с приятели си пиел ракията и пощипвал по задника сервитьорката.
И така Големия Брадър си влезе на 100% във функцията. От зрителите не се иска и не се очаква нищо. От тях дори не се очаква да гледат – има кой да им каже какво са видели, нищо че не са гледали. Техни височества продуцентите всичко да рещили и изчислили. Така да се получат нещата, че една простовата женица, най-обикновената на света да натрие носа на тези, дето (пак продуцентите) са им казали, че са ВИП-ове.
Народът срещу ВИП-а. Народът срещу чалгата. Народът срещу всичко – чалгата, виповете, богатите, успелите, известните, политиците, журналистите и т.н. Вечната роля, която се вменява на хората. Като на всичкото отгоре, това е грандиозна манипулация. Защото народът (някой случайно да има на бюрото си прекия телефон на народа) и хабер си няма какво му се приписва. Поразпитах представители на народа, аджеба какво мислят за Христинка и ВИП-овете и моята картинка е съвсем друга. Един казва, че бил от Азис, щото прави шоу, друг обяснява, че най-харесал Калин, защото е възпитан, трети – че бил от Деси Слава, щото била много сладка. Ама един не каза, че най-харесал Христинка, щото не е ВИП.
И какво излиза – Христинка е в непреходната роля на Андрешко. Благодарение на кукловодите. Че тя самата няма нито вина, нито заслуга за случката е ясно. Обаче продължавам да питам – това ли е модела, който трябва да бъде наложен като печеливш. До кога ще е срамота да си успял и талантлив и похвално да си недоучил и недоправил живота си. И да разчиташ да се провреш между капките някъде, някакси. Но истината е, че всяко едно медийно начинание трябва да има някакъв адрес, послание или внушение. А каква се оказва поуката тук? Поуката би могла да бъде примерно такава – няма какво да се морите да учите, да си губите времето по колежи и университети. Не си развивайте талантите, дори да ви избива отвътре. Не се зорете да правите кариера или пък да се влюбвате и да се жените. Достатъчно е да станете сервитьорка, някъде по курортите, да преспите с шефа си, в свободното от смяна време и да родите едно дете. Останалото само ще се подреди.
Това е поуката от ВИП брадър, с извинение.
Като отказвам да се впускам в анализ на цялата драматургия, просто сподалям с изненада как тежък гняв ме налегна, като видях някои от последиците от Брадъра. Някакви набедени пуритани се огорчиха хистерически от поведението на Катето Евро. Нещо не схващам. Не си спомням тази чудесна българска актриса да се е борила за приза “монахиня на годината” или за преходното звание на моралиста. Нали така!? Оказа се обаче, че й бил сринат имиджът. Абе хайде сега, сринат. И това кой го казва – този, дето си е написал дописката по предаването, дето друг пък я прочел и я разказал вечерта на масата, докато с приятели си пиел ракията и пощипвал по задника сервитьорката.
И така Големия Брадър си влезе на 100% във функцията. От зрителите не се иска и не се очаква нищо. От тях дори не се очаква да гледат – има кой да им каже какво са видели, нищо че не са гледали. Техни височества продуцентите всичко да рещили и изчислили. Така да се получат нещата, че една простовата женица, най-обикновената на света да натрие носа на тези, дето (пак продуцентите) са им казали, че са ВИП-ове.
Народът срещу ВИП-а. Народът срещу чалгата. Народът срещу всичко – чалгата, виповете, богатите, успелите, известните, политиците, журналистите и т.н. Вечната роля, която се вменява на хората. Като на всичкото отгоре, това е грандиозна манипулация. Защото народът (някой случайно да има на бюрото си прекия телефон на народа) и хабер си няма какво му се приписва. Поразпитах представители на народа, аджеба какво мислят за Христинка и ВИП-овете и моята картинка е съвсем друга. Един казва, че бил от Азис, щото прави шоу, друг обяснява, че най-харесал Калин, защото е възпитан, трети – че бил от Деси Слава, щото била много сладка. Ама един не каза, че най-харесал Христинка, щото не е ВИП.
И какво излиза – Христинка е в непреходната роля на Андрешко. Благодарение на кукловодите. Че тя самата няма нито вина, нито заслуга за случката е ясно. Обаче продължавам да питам – това ли е модела, който трябва да бъде наложен като печеливш. До кога ще е срамота да си успял и талантлив и похвално да си недоучил и недоправил живота си. И да разчиташ да се провреш между капките някъде, някакси. Но истината е, че всяко едно медийно начинание трябва да има някакъв адрес, послание или внушение. А каква се оказва поуката тук? Поуката би могла да бъде примерно такава – няма какво да се морите да учите, да си губите времето по колежи и университети. Не си развивайте талантите, дори да ви избива отвътре. Не се зорете да правите кариера или пък да се влюбвате и да се жените. Достатъчно е да станете сервитьорка, някъде по курортите, да преспите с шефа си, в свободното от смяна време и да родите едно дете. Останалото само ще се подреди.
Това е поуката от ВИП брадър, с извинение.
ЗДРАВЕТО ОТВЪТРЕ ЛИЧИ ОТВЪН
“Защо няма супа за мен”, извисява тънко гласче моя приятелка, докато седим в софийски ресторант и си чакаме поръчката. Ясно. За кой ли път се заговаряме за тоталната власт на рекламата днес. И ето ти тема. С подтема – какво казва рекламата за съответната си национална публика. За Белгия вече разбрах – надвили са си на масрафа. Миналата седмица целокупната белгийска общественост се потресе от изпълнена в стил садо-мазо реклама, която презентира възможността да си наемеш жена чрез сайта rentawife. Не ставало дума за проститутка, а за домакиня например. Но има възможност за избор. Хем да измие прозорците, хем да е на 22 години и 3 месеца, хем да не е повече от 50 кила. Стандарт. Американците пък се разбраха да изнесат рекламния си пазар и в космоса, защото конвенционалните медии, че и Интернет вече не стигат.
Е, тук при нас нещата много приличат на този стандарт, ама не съвсем. Тук рекламните блокове вдъхват стнанен битово-социален оптизимъм у зрителя. Значи – той \зрителя\ преимуществено може да се лечи от всякакви болежки – от слаба памет, от наднормено тегло, безсъние, от проблеми с кръвното, простатата, потентността, диарията и запека. Ако пък си купи прах за пране, има всички шансове да изкара някой лев отгоре. Очевидно препран. Попревалил супер модел обещава стройна фигура на невръстна девойка само и единствено срещу чаша кафе, а авторитетна госпожа се кълне, че с газовете в стомаха е свършено, ако се използва правилното лекарство. Мъжете също не са пренебрегнати. Те отколе поддават, когато им свирят на тънката струнка, наречена мъжественост. Вездесъщата реклама обещава преодоляването на всякакъв проблем с вдигането на...самолета. Непосредствено след като излети мъжът може да изтича до най близката банка – щото ако вземе кредит, ще има възможност и да почерпи. Разбира се на края на хранителната верига е тоалетната хартия, която е толкова, ама толкова неустоима, че става за това малкото момиченце да си направи от нея хартиена бална рокля. Нещо като парцалена принцеса.
И какво излиза – българинът е болен и беден.
Но освен това рекламата демонстрира и нов, прогресивен и настойчиво европейски \знам ли\ морал. Симпатичен млад мъж подминава чаровната си, също така млада жена, и хуква да прегръща де що му попадне пред ръцете. И го гони такъв ентусиазъм, че потупва по задника преминаващ работник. На друго място девойка си няма и хабер с кого се целува и след като изрежда цял именник не успява да уцели името на любимото момче. Жена на възраст пък прелъстява продавача в магазин и му плаща. За вечерята. Друга пък една, отново млада и енергична успява да убеди скъпия, че не е нужно да се обвързват за да се харесват. Ха сега де – това е то закъснялата еманципация.
И не на последно място – рекламата призовава към редовно миене на зъбите и използване на сапун. Явно проблемът с хигиената продължава да стои. Което пък ми напомня един съвет от “Рибния буквар”, който гласи “Децата трябва да се къпят често, особено краката – всяка седмица.”
Това сме ние. По рекламата ще ни познаете.
13 април, в. “Експрес”
Е, тук при нас нещата много приличат на този стандарт, ама не съвсем. Тук рекламните блокове вдъхват стнанен битово-социален оптизимъм у зрителя. Значи – той \зрителя\ преимуществено може да се лечи от всякакви болежки – от слаба памет, от наднормено тегло, безсъние, от проблеми с кръвното, простатата, потентността, диарията и запека. Ако пък си купи прах за пране, има всички шансове да изкара някой лев отгоре. Очевидно препран. Попревалил супер модел обещава стройна фигура на невръстна девойка само и единствено срещу чаша кафе, а авторитетна госпожа се кълне, че с газовете в стомаха е свършено, ако се използва правилното лекарство. Мъжете също не са пренебрегнати. Те отколе поддават, когато им свирят на тънката струнка, наречена мъжественост. Вездесъщата реклама обещава преодоляването на всякакъв проблем с вдигането на...самолета. Непосредствено след като излети мъжът може да изтича до най близката банка – щото ако вземе кредит, ще има възможност и да почерпи. Разбира се на края на хранителната верига е тоалетната хартия, която е толкова, ама толкова неустоима, че става за това малкото момиченце да си направи от нея хартиена бална рокля. Нещо като парцалена принцеса.
И какво излиза – българинът е болен и беден.
Но освен това рекламата демонстрира и нов, прогресивен и настойчиво европейски \знам ли\ морал. Симпатичен млад мъж подминава чаровната си, също така млада жена, и хуква да прегръща де що му попадне пред ръцете. И го гони такъв ентусиазъм, че потупва по задника преминаващ работник. На друго място девойка си няма и хабер с кого се целува и след като изрежда цял именник не успява да уцели името на любимото момче. Жена на възраст пък прелъстява продавача в магазин и му плаща. За вечерята. Друга пък една, отново млада и енергична успява да убеди скъпия, че не е нужно да се обвързват за да се харесват. Ха сега де – това е то закъснялата еманципация.
И не на последно място – рекламата призовава към редовно миене на зъбите и използване на сапун. Явно проблемът с хигиената продължава да стои. Което пък ми напомня един съвет от “Рибния буквар”, който гласи “Децата трябва да се къпят често, особено краката – всяка седмица.”
Това сме ние. По рекламата ще ни познаете.
13 април, в. “Експрес”
БЕЗ ЗАГЛАВИЕ...
Според психолозите преходните сезони – пролет/есен- отключват лудостите на психически лабилните хора. Дъждовното и мрачно време също е фактор. Празниците пък, сами по себе си, носели такъв стрес, че за който оцелее от голямото пазаруване и пр. истерически подготовки, както и от голямото плюскане, което е риск за всяко, дори и здраво сърце, има огромна опасност от душевно разстройство. С две думи, оказва се, че пролетните празници образуват един психологически коктейл Молотов. И ето тези фактори – Великденски празници, дъждовно пролетно време и почивни дни събрани в едно по ирония на съдбата обясняват много неща.
Вече е ясно защо десницата изневиделица се присети да се бори като лъв за отнемането на почетното гражданство на Кадафи на София и Сливен и жарко настоя президента да вземе от същия диктатор ордена “Стара планина” с лента, който друг един такъв – Тодор Живков му връчил преди има-няма 30 години. Чудно животно е овчицата, бе възкликнал един народен творец, а аз ще си позволя да перифразирам – чудно животно е десницата. Без да е необходимо да изпадам в анализ на екзистенциалната (идеологическа също така) криза на самоопределението, която измъчва и трите партии СДС, ДСБ и НДСВ по своему. По-същественото е друго. Ето го софийския кмет – тутакси разпореди – моментално и безусловно да се отнеме гражданството на либийския диктатор. Освен това Борисов си иска обратно и почетния знак на София, който е съпровождал почетното гражданство. Няма какво да му се куми на някакъв си Кадафи. Щото Бойко е съюзник не на кого да е – на американския президент е партньор. Кой друг в държавата може да се похвали с подобен гръб. Очакваме и Лечков да се включи достойнов акцията, защото той най-харесва как работи Бойко. Президентът пък се куми и не си иска ордена обратно – в смисъл, чака юристите му да се произнесат, ама нямало как, защото…никой не разбра защо.
За целесъобразност и ефект от акта няма да си говорим, защото 9 години са си девет години както и да ги сметнем. С орден с лента или без лента – Кадафи си е Кадафи.
Въпросът обаче е друг. Бедни ми, бедни Стоянов, защо не се сети да нанесеш този съкрушителен удар върху мъчителя на българските медици докато още беше президент и кметовете на споменатите български градове бяха от СДС, а? Костов, и ти Надежда, помислихте ли какъв ПР би било това!? Неоценим и неповторим. Рана в душата на тирана. Тържество на демокрацията v.s. автокрацията. А можеше да се изпрати нароча делегация, която да вземе нещата в свои ръце. Всичко да ни върне Мумар– и ордена и лентата. И ключа от града Варна. Ех, пропуснато време. А беше наше…Но това е друга история.
Апропо някак всички привикнахме лудички да се упражняват върху драмата с българските медицински сестри и това е особено тъжно. Но има е нещо още, което и е смешно и е тъжно. Как така една подобна безсмислица може да обединява, че дори и да превъзбужда партийния елит на споменатите партии, а фундаментални за една партия цели, като властта например, никога не са в състояние да го направят. Излиза, че властта не е достатъчен мотив. Ами да, всъщност. На тези хора им е достатъчно друго – глава печен лук, една раздрънкана китара или просто един уютен пост. Останалото е суета.
6 април, в. “Експрес”
Вече е ясно защо десницата изневиделица се присети да се бори като лъв за отнемането на почетното гражданство на Кадафи на София и Сливен и жарко настоя президента да вземе от същия диктатор ордена “Стара планина” с лента, който друг един такъв – Тодор Живков му връчил преди има-няма 30 години. Чудно животно е овчицата, бе възкликнал един народен творец, а аз ще си позволя да перифразирам – чудно животно е десницата. Без да е необходимо да изпадам в анализ на екзистенциалната (идеологическа също така) криза на самоопределението, която измъчва и трите партии СДС, ДСБ и НДСВ по своему. По-същественото е друго. Ето го софийския кмет – тутакси разпореди – моментално и безусловно да се отнеме гражданството на либийския диктатор. Освен това Борисов си иска обратно и почетния знак на София, който е съпровождал почетното гражданство. Няма какво да му се куми на някакъв си Кадафи. Щото Бойко е съюзник не на кого да е – на американския президент е партньор. Кой друг в държавата може да се похвали с подобен гръб. Очакваме и Лечков да се включи достойнов акцията, защото той най-харесва как работи Бойко. Президентът пък се куми и не си иска ордена обратно – в смисъл, чака юристите му да се произнесат, ама нямало как, защото…никой не разбра защо.
За целесъобразност и ефект от акта няма да си говорим, защото 9 години са си девет години както и да ги сметнем. С орден с лента или без лента – Кадафи си е Кадафи.
Въпросът обаче е друг. Бедни ми, бедни Стоянов, защо не се сети да нанесеш този съкрушителен удар върху мъчителя на българските медици докато още беше президент и кметовете на споменатите български градове бяха от СДС, а? Костов, и ти Надежда, помислихте ли какъв ПР би било това!? Неоценим и неповторим. Рана в душата на тирана. Тържество на демокрацията v.s. автокрацията. А можеше да се изпрати нароча делегация, която да вземе нещата в свои ръце. Всичко да ни върне Мумар– и ордена и лентата. И ключа от града Варна. Ех, пропуснато време. А беше наше…Но това е друга история.
Апропо някак всички привикнахме лудички да се упражняват върху драмата с българските медицински сестри и това е особено тъжно. Но има е нещо още, което и е смешно и е тъжно. Как така една подобна безсмислица може да обединява, че дори и да превъзбужда партийния елит на споменатите партии, а фундаментални за една партия цели, като властта например, никога не са в състояние да го направят. Излиза, че властта не е достатъчен мотив. Ами да, всъщност. На тези хора им е достатъчно друго – глава печен лук, една раздрънкана китара или просто един уютен пост. Останалото е суета.
6 април, в. “Експрес”
ПЕСЕН ЗА ЛЮБОВ И ОЩЕ НЕЩО
4 817 616 щатски долара струвало човешкото щастие, изчислили икономисти от американско списание. Е, женското струвало с около 100 000 долара повече, ама това са детайли, както се казва. С две думи – като имаш 5 милиона долара си щастлив. На средния европеец му трябвали 94 години работа за да изкара за шастието, за средния българин ме мързи да смятам, но е очевадно, че два живота не го оправят в този смисъл. Апропо – поне вече знам кой е щастливия българин – Вальо Топлото. И изобщо да не мрънка от условията в затвора, щото е ясно, че няма пълно щастие. Сиреч – хем да покриеш стандартите за щастие в световен мащаб, хем душата в рая...
Но друго ме тревожи повече – факта, че леля Веска такова такованката на цяла партия заради пет лева. Оказва се, че чистачката може да е не просто Троянски кон, а направо змия в пазвата. Пет лева!!! А била и член на партията – земеделка по убеждение. Това ме подсеща да си проверя хигиенистката за партийна лоялност, че не се знае знае ли се. Както нямам навика да си плащам интернета или път кабелната ТВ регулярно, де да знам дали за една много по-крупна сума от 15 лв какво може да ме сполети.
Изобщо много се объркаха понятията и цялата история заприлича на групов секс. Не се знае кой го отнася по няколко пъти, нито пък кой е пропуснат. Особено след поредното избуяване на Яне Янев на “гребена на вълната”. На злощастните сестри трябва да им се регистрират авторски права върху личната им трагедия и всеки един, който я употребява за собствени или политически пропагандни цели да си плаща, ако обича. Впрочем, ако това беше направено своевременно, те отдавна щяха да са изкарали за да се откупят от Кадафи. Че и за лично щастие можеха да изкарат. Да ме прощават горките жени за цинизма, ама то бива, бива, но това чудо трябва да намери някакви граници. Разумни. А не шизофренни колкото Делтапланериста, Димкаджията, Ракиджията или както и да му казват на Яне.
Впрочем, ако е вярно че целта оправдава средствата (в което лично аз не съм убедена), и този херой се вписва перфектно в схемата за обладаването на народната любов. “...и никой немоооооооожееее да ти отнееееееемеееееее любовта, любовтаааа на хооооооооратааааааааа....”, както се пееше в един български евъргрийн. Изобщо, както и да я въртим гледната точка – бития си е бит, а обичания си е обичан.
30 март, в. “Експрес”
Но друго ме тревожи повече – факта, че леля Веска такова такованката на цяла партия заради пет лева. Оказва се, че чистачката може да е не просто Троянски кон, а направо змия в пазвата. Пет лева!!! А била и член на партията – земеделка по убеждение. Това ме подсеща да си проверя хигиенистката за партийна лоялност, че не се знае знае ли се. Както нямам навика да си плащам интернета или път кабелната ТВ регулярно, де да знам дали за една много по-крупна сума от 15 лв какво може да ме сполети.
Изобщо много се объркаха понятията и цялата история заприлича на групов секс. Не се знае кой го отнася по няколко пъти, нито пък кой е пропуснат. Особено след поредното избуяване на Яне Янев на “гребена на вълната”. На злощастните сестри трябва да им се регистрират авторски права върху личната им трагедия и всеки един, който я употребява за собствени или политически пропагандни цели да си плаща, ако обича. Впрочем, ако това беше направено своевременно, те отдавна щяха да са изкарали за да се откупят от Кадафи. Че и за лично щастие можеха да изкарат. Да ме прощават горките жени за цинизма, ама то бива, бива, но това чудо трябва да намери някакви граници. Разумни. А не шизофренни колкото Делтапланериста, Димкаджията, Ракиджията или както и да му казват на Яне.
Впрочем, ако е вярно че целта оправдава средствата (в което лично аз не съм убедена), и този херой се вписва перфектно в схемата за обладаването на народната любов. “...и никой немоооооооожееее да ти отнееееееемеееееее любовта, любовтаааа на хооооооооратааааааааа....”, както се пееше в един български евъргрийн. Изобщо, както и да я въртим гледната точка – бития си е бит, а обичания си е обичан.
30 март, в. “Експрес”
ЗДРАСТИ И БЛАГОДАРЯ ЗА РИБАТА
В Америка, страната на възможностите, набира скорост кандидат-президентската кампания. До скоро състезанието за поста на най-влиятелния мъж в света беше във висша степен сексистко упражнение . Защото на средния американец все още не му се получава дори бегло в съзнанието му формулата “най-могъщата жена в света”. Нищо, че анализаторите на политиката иронизираха наложените принципи на толерантност като определиха модела за американския президент на бъдещето като цветнокожа жена, хомосексуалист с един крак. Но както се оказа, по-трудното за преглъщане от кандидатирането на бившата първа дама Хилъри Клинтън е издигането на цветнокож кандидат-президент. Прелюбопитно противопоставяне. Сенаторът-демократ Барак Обама се превърна в могъща провокация не просто за толерантността в политиката (не беше ли това в основата на демокрацията!?) а в провокация за базисните морални ценности в американското общество, с които то (обществото там) толкова много се гордее. Няма “флаг обсипан със звезди”, няма справедливост за всички”, няма бащи на демокрацията, няма сила, която да възпре проявите на нетолерантност (меко казано), с които бива атакуван Обама. Едно от най-сериозните обвинения срещу него в спретнатата кампания под слогана “пссссссссст...направи нещо”, изпълнена от телевизионната компания Фокс нюз е...........че е пушач. Няма такъв страх от изпушването на базисните демократични ценности, сред които се оказа е въздържанието от употреба на тютюневи произведения (като се замисля за Чърчил, направо се радвам, че не е съвременник). Телевизионен клип, на който е показана снимка на Обама, две кутии червено Боро и Белия дом в едно е озвучен с драматичен дикторски глас, който заплашва “Нима искате да изпратите пушач в Белия дом!?”. Представете си какъв страх. Първото, което се помислих, е че няма да стана американски президент и много се натъжих. Все пак съм страстен почитател на точно тези цигари, но нейсе..По-интересното е, че отвъд океана живеят същите тези, тясно скроени хорица, които превръщат един (вярно, не похвален) навик в аргумент за политика. Мммдаааам. Сега пуши, после кой знае какви ще започне да ги върши.
Като към пушенето се дотури и факта, че второто му име е Хюсеин – нещата стават неудържими. Започнах да подозирам, че тези американци ги съветват някои местни колеги. И разбира се си спомних брилянтния виц, за онзи, дето обяснявал какво е логика с примера:
- Ти имаш ли аквариум?
- Не.
- Значи си педераст.
Остана да бъде надлежно проверено кой няма аквариум...
19 март, в. "Експрес"
Като към пушенето се дотури и факта, че второто му име е Хюсеин – нещата стават неудържими. Започнах да подозирам, че тези американци ги съветват някои местни колеги. И разбира се си спомних брилянтния виц, за онзи, дето обяснявал какво е логика с примера:
- Ти имаш ли аквариум?
- Не.
- Значи си педераст.
Остана да бъде надлежно проверено кой няма аквариум...
19 март, в. "Експрес"
Абонамент за:
Публикации (Atom)
