Ads 468x60px

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

неделя, 22 юли 2007 г.

Качество, което всеки може да си позволи

Има една библейска притча, която гласи, че няма ненаказано добро. В малко по-широк аспект това може да бъде приложено при коментара на една дъвкана и предъвквана тема, а именно Либия и българските медицински сестри в друг контекст. Онзи ден, когато след 8-годишно очакване и ходене по мъките бе оповестено помилването настана смут в реакциите. Това – обяснимо. В края на краищата никой никога не разбра кое какво е в либийските потайности. Но не затова е въпроса тук. Непопулярно, давам си сметка, ще бъде мнението, което искам да споделя. Какво собствено дава право на групата хора, наричани за краткост Роднините да се държат по този начин и да говорят тези неща, които избълват от три дни насам. Първо Роднините споделиха, че не са доволни от помилването, защото това не било реабилитация и онеправдаване и второ (по време, но не и по важност) че искат по 1 млн за пролежана в Либия година за всяка една от сестрите. Т.е. 8 млн по 5. Нищо общо с простата аритметика.
Много вероятно е аз да съм идиота, който нищо не разбира, но няма сила на света, която да ме убеди не просто в справедливостта на това отношение, а дори и в допустимостта му. Вероятно някой ден, някой би могъл да изчисли колко струва казуса “Либия” сума сумарно. Въпреки, че не е ясно как ще се калкулират общественото и интелектуално усилие. То бяха комитети, кампании, лентички, подписки, концерти, филми, клипове, бдения и съпричастност, съчувствие, състрадание и пр. пр. Ангажирани с решаването на проблема бяха стотици журналисти и медии, политици и администрация, президенти и премиери, лобисти, юристи, прокурори, арабисти, интелектуалци, певци, танцьори, лица и лидери. Първо от национално, по-после от международно естсество. Хубаво. Даже много похвално. Защото, най-малкото казусът “Либия” доказа способността на обществото ни да се обединява в подкрепа на някаква справедлива кауза.
Самата аз през тези години съм се чувствала изключително съпричастна. Още си спомням как в деня на оповестяването на присъдата – Гергьовден – хукнах към моста на НДК за да се присъединя към призива (дори не си спомням чий) да протестираме срещу смъртните присъди. Да покажем, че ни има. Е, да. Има ни и то още как. И те не са сами, както е известно. Но дали ще е удобно ако Роднините не се опитват да ни се качат вкупом на главите и да ни вменят обществена вина за това нещастие. Щото меркантилизирането на казуса оставя кофти привкус, независимо от това дали някой ще си позволи да го изкаже гласно или само ще си го помисли, притеснен дори от собствения си полет на мисълта. Впрочем и аз преминах през тази последователност – от беглата, тайна мисъл, до съобщаването. И мисля, че все пак, все някой трябва да изкаже гласно предупреждението и така да се опита да предотврати прекрачването на тънката червена линия между привличане на подкрепа и отблъскващо интересчийство.
Моля се с две ръце Сестрите да си дойдат вкъщи. Неискам и да чувам какво искат и мислят Роднините. Да си роднина не е професия, все пак. Както и никой няма право да иска обезщетение от Съдбата и да осребрява страдание. Единственото вярно е, че всеки има право да бъде защитаван и подкрепян от Родината си и задължение да не напливателства върху нея. Но това, както е ясно е друго.
Публикувано във в. “Експрес” на 22.07.2007

Няма коментари:

 

Sample text

Sample Text

Sample Text