Ads 468x60px

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

събота, 29 декември 2007 г.

Поучително за ПР-а като такъв

Хамстерчето и плъхчето си разговаряли на житейски теми и от дума на дума стигнали до съвсем лични, екзистенциални въпроси.
- Ние с тебе сме братовчеди, размислило се плъхчето, не разбирам защо живеем толкова различно. Теб те глезят, слагат те в клетка, хранят те, поят те, че и играчки ти дават да се забавляваш. Аз пък съм непрекъснато преследван. Тровят ме, гонят ме, убиват ме...защо е тази огромна разлика в отношението!?
- Всичко е въпрос на ПР, отговорило хамстерчето.
Happy New Year,
Happy Dreams,
Happy Hours
&
Happy End!

Да срещнеш Джо Блек

Драматично са се променили нагласите по отношение на Коледната магия, установи непредставително проучване, което направих през т.нар. празнични дни, докато гледах до изнемога ТВ. Разбира се, това във времето, в което не търчах около печката и масата. Та, проучването сочи, че при децата доверието в Дядо Коледа драматично е спаднало и към днешна дата той се радва на вярата на мъниците между 3 и 4 и половина години. Защото по-малките още не са светнати за нещата, а тези над 4-5 годишна възраст вече сърфират из Интернет и са в час, че няма такива глупости като дядовци, снежанки и пр. и че всичко е пунта мара. За сметка на това на големите все повече им се получават нещата с Дядо Коледа, желанията и подаръците. Ей го новия шеф на ФБР-то например си получи и агенцията и поста. Както си пожела още преди половин година. И въпреки политическата си младост, Премиерът доказа, че от него чуден Дядо Коледа излиза. На Кмета също му се изпълняват желанията, нищо, че неговите растат като нескопосана лавина по Витоша. Дядо му Коледа (в случая вътрешния министър) сега ще го дари с общинска полиция, щото Бате иска хем да е кмет, хем да си остане полицай. Тъй като последното си го бил пожелал още като съвсеееем малък. Само Р. Овч. остана разочарован, но неизпълнението на неговото желание пак да е министър вероятно е резултат от закостенялата вяра в Дядо Мраз. Няма друго обяснение, сочат фактите.
Даже и на краварите им се изпълняват новогодишните желания и в ролята на Дядо Коледа министърът Кабил раздава ли раздава държавна субсидия. Така де, пожелали са си я хората. Само на собственика на кравата- рекордьорка Кръстинка, дето пак са я водили на бик, респективно пак е заплодена, не му се изпълни желанието държавата да му плаща, че я притежава. Е, няма пълно щастие.
Като казах щастие, та се сетих как ме впечатли една леля по телевизора, дето поздрави всички българи, че и всички християни по света. Дано са я чули. След това обясни какво е щастието, което всъщност било генетично заложено. На това му казвам мащаб.
И за да не си помисли някой, че съм хвърлила око само на едно ТВ-предаване, ще споделя, че изгледах цял дебат при Младоженката, посветен на това що е то Снежанка и има ли тя почва унас. Твърде ползователно, както би казал Дядо Вазов. И в крайна сметка се оказа, че нито една от еманципираните женки там не ще да бъде Снежанка. Защо, бре!? Щото Снежанка е млада и красива, а те са само красиви. Примерно. И стана така, че накрая наденаха снежанските одежди на чичкото, който от години се превъплащава в добрия белобрад старец. Да не се бърка с Хемингуей.
Та равносметката е простичка – колкото си по-стар, толкова по-вярващ в Дядо Коледа. Проблемът е единствено да разпознаеш своя такъв. Защото, ако нещо се е променило с демокрацията, освен, че Дядо Мраз оттече в канализацията, изместен от възрастният Коледа е и неговата множественост. Сиреч – всеки си има добър старец, някъде наоколо. Огледайте се, и ако тази година не сте го забелязали, внимавайте да не го пропуснете и следващата.
Happy New Year, Happy Dreams, Happy Hours & Happy End!

събота, 22 декември 2007 г.

Сам в къщи II

Всъщност годината не беше толкова лоша. Както и да я погледнем. Но най-важното е, че Миглена Ангелова се омъжи. Пак. Всичко си дойде на мястото. Като България в ЕС. И скандалите ни – скандали. Вярно – балкански. Но, живот и здраве и до европейските ще стигнем.
Стандартът ни и той стандарт. Какъвто ни се пада. Цените бяха високи, заплатите малки. Даскаличките подскачаха по площадите до първия по-сериозен студ. Тази година започнахме да прилагаме думичките “трафик” и “задръстване” в целия им блясък. В София вече не можеш да се разминеш от коли по улицата. Не ми се вярва в тях да са само политици и бизнесмени. И няма да повдигна енигматичния въпрос за това, от къде, по дяволите, са им парите и за коли и за бензин, бе другари!? Да не говорим за предколедното състояние на магазините и плъзналите, с блеснал поглед купувачи на всевъзможни стоки. Които на всичкото отгоре се запасяват с храни така, сякаш утре настъпва световният глад или внезапно са им се образували по два стомаха.
Доказахме, че всеки народ си заслужава съдбата. За кой ли път. Във всяко едно отношение. Като че ли времето продължава да е все така динамично, като в китайско проклятие. Иначе нищо китайско няма в историята. Освен ресторантите, но това, естествено не е тема.
Сексът и тази година остана основание за какво ли не. Най-общо казано, продължи да произвежда власт. Властта, от своя страна пък продължи да се явява като основание за сексуални претенции. Къде в преносния, къде в прекия смисъл на думата. И в двете посоки, обаче трябваше да се внимава много, за да не попаде човек от страната на булката. Щото не е готино. Дори и когато булката е малко употребявана. Справка М. А.
Като казах европейски, ей онзи ден много се зарадвах на един случаен френски гражданин, който поощри техния Саркози за новата му приятелка, с аргумента, че като бил сексуално щастлив управникът, щял да ръководи държавата по-добре и респективно французите и те да стават по-щастливи. Чудна европейска практика. Предлагам тутакси да я вземем на въоръжение. Щото ние французите на френска любов няма да ги учим, все пак.
А то унас, все още тъмни балкански субекти, макар и с елемент на поевропейчване се разхождат. Илюстрира го и народното творчество чрез вица, за един, дето се прибрал вкъщи и заядливо казал на жена си. Я да те видя, като си толкова ербап, можеш ли да ми кажеш нещо, дето хем ще ме зарадва, хем ще ме ядоса. И тутакси получил отговор, че на комшията му е по-малък. С други думи тук интересното не е смешката, а положителното развитие на лирическите герои. Тъй като, ако вицът беше от преди десетина години, той щеше веднага да я опердаши. А сега само я стресира с въпроси, но пък това стимулира интелектуалната дейност.
С други думи равносметката е, че сметката е равна и не особено вълнуваща в цялост. И, дай Боже, още по-малко такава да бъде и за напред. Щото аман от интересно време.

събота, 15 декември 2007 г.

Вечер във Византия

Случи ми се наскоро да преглеждам стари новини. Какъв оксиморон само. Та от въпросните кадри от последните 18 години, между целия поток от мисли и вариации по теми, най-силно ме впечатли фактът, че колкото депутати (разпознаваеми) имаше на по-първите банките в първите демократични парламенти, толкова партии има днес към всеки един от тях. Кому е нужно, освен на самите тях.
Което пък ме отведе към една закономерност, касаеща най-новата ни политическа история – няма нищо по-лесно от това някой да се случи в политиката, освен това той да изчезне от нея със същата скорост, с която се е случил.Това пък от своя страна превръща т.нар. политически елит в сбор от кръжочници, които се учат в крачка. И ако това (ученето в крачка) беше нормално преди 10-12 години, сега вече е престъпление по отношение на държавата в цялост. Не за друго, тъй като всеки би могъл да атакува с контрааргумента, че всичките са маскари (въпреки, че лично аз не откривам какво е положителното на новите маскари, освен, че са сравнително непознати). А защото промените от този тип с нищо не допринасят за т.нар. оправяне на нещата. То една чистачка да вземеш ти трябва време да я обучиш кое, къде стои и какво да прави, какво остана за политиците. Или както казваше уважаван от мен лидер – ти още тоалетните в Парламента не си научил къде са, а голяма политика си тръгнал да правищ.
Та в този контекст се позачудих на твърдението на добър мой познат, че завръщането в старата партия било като връщането при бившата жена. Принципно може и да е прав в личната част на разсъждението. Въпрос на избор в края на краищата. Но, пак принципно, любовта и политиката не са едно и също. И слава Богу. Хеле пък семействеността. Щото, ако беше така, щеше да се наложи на всеки лидер по едно ребро адамово да се прилага и нито костица повече.
Но, че някои възприемат политиката точно по този начин е абсолютно вярно. И резултатите са именно в тази центрофуга с изборни номинации, парламенти и пр. партийна и управленска администрация.
Ето, в момента се сещам поне за двама т.нар. лидери, чиято политическа биография се състои от два реда, вторият от които започва с “искам”. Което не е порок, но е кофти за държавата. Като им дойде и на тях редът да се учат и упражняват. Няма спор, че са гениални. Особено кмета. И че медийният фокус ги вдига отвъд ръба на възторга. Но все пак. Това си остават екзистенциални проблеми, а държавата в цялост не е психиатрия все още. Въпреки, че точно този тип движение само напред и само на ново има доста шизофреничен характер. Нейсе. Празничите настъпват и с тях тоталното тържество на стомашно-чревното мислене. Или, ако използвам изключително находчивата фраза на Бойко Борисов – Честита Нова година, Весела Коледа и Весела Лечева. И, единствено бих добавила – Весела Драганова.

събота, 8 декември 2007 г.

Дързост и красота

Коледно-новогодишните празници, в чиито вихър сме всички вече, носят един безхаберен информационен нюанс, който може да се сравни само със скуката на лятната ваканция. Колонка до колонка и кадър след кадър по медиите съжителстват потресителни новини от които става ясно, че шаранът и пържолата са непосилни за джоба на всеки втори или трети, но пък от друга страна жилищата поевтиняват рязко, с по 100 евро на квадрат, примерно. Който не може да си купи пържола, да се ориентира към апартамент. Много просто и икономически ясно.
В този празничен контекст не веднъж съм се опитвала да открия и от къде идва лекотата, с която се пише и за министерски рокади, без значение чии, и никога не съм успявала. Вероятно на мен нещо не ми работи информационната система. Но пък закономерностите, които съм установила са поне две. Първата е, че за един журналист няма нищо по просто от това да сменя министри. Отнема между 15 и 20 минути, най-много два телефонни разговора, възпроизвежда се на около 2000 знака, прибавят се една-две снимки и готово. Както ми сподели една уважавана колежка, “веднъж като “ремонтирах” кабинета дори познах двама от министрите, които бяха сменени в последствие”. Не е лошо. Още повече е очевидно, че процедурата носи творческо удовлетворение за пишещите. То е като да си месар, а в свободното си време да танцуваш класически балет. Може и да си тромавичък, но пък си е приятно забавление.
Втората закономерност е, пак според журналистите, Нова година и около е идеалното време за промени в правителството и, ако промяната не става – за нови избори. Защо – мълчит наука. Може би на принципа – нова година, нов късмет, знам ли. Но така или иначе празничният месец декември започва и завършва с тези две основни теми – цените и постовете.
Като повод за изписването на рокадите пък периодът е идеален и по друга причина. Започват класации и номинации, оценки и констатации. За мащаба и темите на които горна граница няма. Някои даже и по сексапил подредиха парламентарна класация. Сребро в косите, магнит за очите и всякакви такива дрън-дрън приказки. И какво излиза накрая. Всички в парламента се превъзбуждат, къде от празниците, къде от надеждите, дето им се мерджелеят. И започват едни бразилски да ги приказват, както казва уважаваната депутатка Дончева. Права е. Но това не променя нещата. Та тези, дето ги приказват бразилските ги разказват пред кого – ами пред журналистите. И после последните ги изписват и после първите ги обясняват по написаното. Който процес естествено не създава вечен двигател, но пък ми напомня за митичното животно самоплюещсенеможослез. Който е едно такова животинче, което се върти около един клон, плюе върху себе си и много се ядосва, че не може да слезе от клона, защото се върти около него и се плюе.

неделя, 2 декември 2007 г.

Тринайстата годеница на принца

В историята, за щастие, нищо не се повтаря буквално. Което е почти философско основание да подминаваме някои неща с величествено пренебрежение. И все пак тя се върти. Но не политическата история, а пуцът за политици, наречен български парламент. Чак мъчно ми стана, като го кръстих пуц (пуц – професионален учебен център, или за по-ясно – места, на които едни хора без ценз, придобиваха нещо като ценз, но не баш, каквито съществуваха преди да избухне демокрацията, за да обслужват нуждите на работническата класа.бел. авт.). Но така или иначе, това, което въведе като практика в парламента Симеон Сакскобургготски през не до там далечната 2001 година остави незабравими следи в политическата ни действителност. Защото тогава се случи нещо, което беше нечувано за парламентаристите до този момент и може и някои вече да не си спомнят, но екзотиката внесе първоначално тотален ступор в играчите от статуквото именно поради случайността (можем и така да я наричаме) на подбора. Ех, ама като си спомня, че едно от тогавашните лица на въпросния подбор – учителка от Кюстендил, ми сподели впечатленията си от изложба на ексхибиционисти (искаше да каже експресионисти)....Апропо, и тя беше излющена много бързо от парламентарната група.
Та плодовете на случайността днес вече са с претенцията на фундаменталисти. Ама не е толкова бурно, колкото изглежда. Защото напускащи парламентарни групи депутати сме виждали и далече преди настоящето народно събрание. И то и червени и сини. Но, който не вярва да провери – тогава се напускаше поради идейни несъответствия или противоречия и винаги беше индикатор за бъдещи генерални промени. Сега напускат по свързаност някои жълти, или царисти, или както и да им казваме. И то поради незадоволена претенция. Твърде банално. Е, няма да произведат революция. Много ясно. Ще направят буря в душите на тези, които трябва да ги последват, а пък хич не им се ходи никъде, защото знаят, че ще се наредят в голямата група на анонимните политически пенсионери. Което пък не е лошо. Тъкмо ще могат да се върнат към професиите си след време. Някой да си спомня днес парламентарната група с име на местоимение, която апропо беше първата царствена излюспеност? Или пък да е известно къде и как се случва другата отцепена група от този период на нововремците? Това ще се случи и сега. Няма съмнение. Ще си поиграят на група, ще пошумят и ше отшумят на следващите избори. Защото и заедно и по отделно те просто не се състояха.
Тъй като колкото и да бъде обвинявана представителната демокрация в недъзи, колкото и параноично да е българското общество, все пак и слава Богу в парламента се влиза след като едни много граждани гласуват. А тези, напусналите или дори и останалите, вече си познават поименно електората. Но не защото са много паметливи.
И ако има нещо, което са пропуснали, гмуркайки се в дълбокото на държавното управление и пр. е да се подготвят за неизбежното бъдеще - ако си се случил внезапно, ще отшумиш внезапно. Като, естествено второто е далеч по-неприятно като усещане.

събота, 24 ноември 2007 г.

Кой се страхува от Вирджиния Улф

Сръбски вестник изнесе компрометиращ материал срещу вероятния премиер на Косово, победителят на изборите и лидер на Демократическата партия, както и професионален революционер и пр. и пр. Хашим Тачи, с който се опита да затърка политическата му кариера, като я обясни с това, че бил любовник на бившия държавен секретар на САШ Мадлин Олбрайт. Тя го харесала, взела го под крилото си, изучила го на обноски и етикет и му дала пътя във висшето политическо общество. Той пък, от своя страна си изпълнявал мъжките ангажименти, каквото и да означава това.
Много тежък балкански сюжет. Щото за балканеца ако нещо е непоносимо и истински унижаващо – това е посегателството връз мъжкото достойнство. Представям си каква звънка плесница е била това в лицето на мъжкаря Тачи. Изключително неприятно. После да върви и да доказва, че няма сестра.
Но пък за нашите ширини подобен подход има почти 100% гарантиран ефект. Защото тук комплексарщината, която може да се обясни по много начини избива в политическите взаимоотношения като окровено интриганство и подобен род мърляви, унижаващи разкрития в кавички.
Изобщо емоциите са основната движеща сила на политиците на Балканите, за разлика от разума и прагмата, които мърдат фигурките по голямата шахматна дъска, както бе наречена арената на световната политика. Там хладен разум и финансова прагма, тук туптящо сърце и горещи страсти.
Е, за да не оставаме изключително в изкусителната тема за секса, може да се приложи още един емоционален двигател – страха. Като не се пропуска, че втория обикновено и производен на първия, по особен начин.
Та, ако дядо ми, царство му небесно, казваше, че на глада очите са големи, аз бих перифразирала, че на страха ушите са глухи. Щото едно се казва, второ се чува, а пък какво се разбира вече е въпрос на интерпретация, необходимости и лични комплекси. Казва Доган явление, чуло се било практика и ето ти обрасъл с толкова празни призки и тълкования дебат, че свят да ти се завие. И то защо!? От единия прост страх. И после върви му търси и началото, че и края. Няма такъв филм. Непочтени съпартийци се страхуват от Георги Първанов, пък гонен от личните си страхове за това, че завинаги е изпаднал от кариеристичния влак (за да не се бърка със сексуалното основание – този влак е без тунел в случая), хвърля дума интелектуалец.
Или пък друга случка – чета, че Станишев искал да си сътрудничи с Хилари Клинтън. Примерът с Тачи ме накара леко да повдигна вежди недоумяващо. После се оказа, че това била интерпретация на колега, журналист. На Балканите сме. Кара-вара, или до секса или до маскаренето ще я докараме на контекст информацията. Нямам идея защо така се получава. Но ако трябва да се обобщи – каквото и да се случва или ще е от страх, или ще е от секс.
От друга страна пък съм абсолютно сигурна, че политика и журналистика (още един – два занаята също, но няма да ги изброявам, защото не са нужни за целите на настоящия текст) по полов път не се предават. Пробвано е, вярно. Без резултат. Но пък опитите продължават.

неделя, 18 ноември 2007 г.

Когато Хари срещна Сали

Ако някой не е бил на ясно защо на един обикновен човечец може да му се прище да стане народен представител и от там, да не е известно какво прави един случайно получил се депутат в парламентарната си битност – Владо Кузов тези дни отговори на всички въпроси с едно законодателно действие. Всъщност, точно това би трябвало да работи депутата – да законотвори. Та Кузов внесе законопроект, който в най-общи линии може да се нарече “за охрана за сексуалното здраве” (моля, да не се бърка със сексуалните предпочитания). И промяната не е къде да е, а именно в Наказателния кодекс. Затвор, глоба и обществено порицание грозят онези, които са болни и се сношат с други, които към момента на сношаването са били здрави и после и последните също стават болни.
Така де, каква друга заплаха срещу тез, дето разбират секса като оръжие за мъст. Отдавна не съм се веселила толкова на парламентарна новина. И това е повод да си припомня, че преди години един друг депутат беше внесъл законопроект за психичното здраве на народните представители. Чудя се къде потъна този проект и защо ли не стигна до гласуване в зала...Но пък всяко зло за добро. Ако онзи закон беше станал факт, щяхме да се лишим от толкова знайни и незнайни звезди.
Без изобщо да е ясно дали Кузов е направил онези неща, в които го обвиняват с малките момченца, сигурно е друго – а именно, че той не си губи времето в Народното събрание, а си осигурява правилно бъдеще и протекция чрез закон. Като не става с друго...
И после някой седнал да ми обяснява, че сексът и властта нямали нищо общо. Нямали, друг път. Е това е само едно от доказателствата. Но явно не всички сме дорасли до този цивилизационен културен скок. Нищо де, и на него времето ще дойде. Пасейки, пасейки. А докато узреем можем единствено да констатираме фактите. Например, че за вота на жителите на един от големите градове не е необходим политологичен анализ. Един бърз прочит по Фройд е далеч по-полезен и ефективен за да се коментират предпочитанията. Но при едничтото условие, че и Фройд не го четем както дявола евангелието, щото е неморално. Пък и масата май е с претенциите, че ако не от друго – то от морал всички разбират. Както от футбол и политика. Народопсихология, така да се каже.
От друга страна пък, цялата тази логическа верига може да се продължи и по друг начин. След като Това може да бъде мотив за всякакви активности от поведенчески тип, тогава мнозинството страда от какво!? От един конкретен дефицит...Лошо, Седларов. Щото пък резултатът от подобна мотивация едва ли гарантира на мнозинството нещо повече от това винаги да бъде от към страната на булката.

четвъртък, 15 ноември 2007 г.

Забравена мелодия за флейта

Страшно срамно и скандално една репортерка втресе българския парламент с неприлично предложение към Иван Костов. Репликата била кавърверсия на лафа на един познат “а свирка в пет”. Не знам тази жена как я мисли работата, ама това на нищо не прилича. Ей, този парламент в бардак се превърна, май. Въпреки, че като се замисля в институцията са се чували далече по-мръсни и срамни думи, въпреки, че не се водят нецензурни по дефиниция. В конкретния случай не е интересен фактът, нито това, че охраната е “почистила” кулоарите от въпросната дама и (това вече е само досещане) Костов е отърчал към Драгалевци да се оплаче на жена си. Думата е за думите. Защото двойните стандарти по отношение на думите ще ни изядат главите. И поради тоталната си партийна оцветеност ще попитам почти наивно кои думи да верните – дали тези, които благодарствено отправяха партньорите от БСП към лидерът на ДПС преди две години и половина, когато получиха властта с мандата на ДПС.? Или тежките думи, които се изсипаха срещу турците и депесарите по време на предизборната кампания? Познавам хората, които ги провокираха и натрапваха в главите на избирателите, а и май всички ги познаваме. Не е новина това, че те са свикнали да вземат и вият като койоти на пълнолуние, ако им се наложи да дават. Но това е единствено и само техен, екзистенциален проблем, с който би било любезно да се справят сами. Харесва им да стъпят върху предложеното партньорство като върху стъпало и да тичат нагоре без да поглеждат назад. А не си спомнят нито приказката за стълбата, нито задължителното за добрия играч правило за подготовката на оттеглянето. Защото в техните представи добрият партньор е този, който стои в ъгъла и се появява единствено при нужда, който няма собствен ход и действия и, естествено, никога не се конкурира с тях. Да да, обаче не. Няма такъв филм. Въпреки, че тази новина още не е достигнала до дъното на червените редици. Знам, спомням си, че рибата се вмирисва от главата. Да си огледат рибата, другарите. Защото, когато някого наричат страхливец в политиката това е равносилно на провален. Независимо от това, дали е станал такъв поради конюнктурата (да не може да се справи с прилежащите му заместници, комисари или каквито и да са) или поради естествените си качества.
Когато политическите аргументи бъдат изместени от етнически или каквито и да са други, равносилно е на предизвестена политическа смърт. Защото нито ръстът, нито цветът, нито дори полът имат значение. Тъй като управлението на държавата не е конкурс за красота. Все пак. Пък и преобразуването на партийните комплекси в исторически и още повече, изваждането им като скелети от гардероба е израз на висша политическа неадекватност.
Защото от само себе си се налага естественият въпрос – след като сте на власт, след като и вие не знаете кои сте и какво сте, особено вътре в себе си, след като всеки е свободен да води политическата си игра както намери за добре, след като излизате на война, като на война, какво още се очаква? Свирка в пет!?
Публикувано във в. “Експрес” на 10 ноември 2007 г.

вторник, 6 ноември 2007 г.

Слонът, моят приятел

Чудно чудо е народната любов. Нито можеш да предвидиш кога и за какво ще те огрее, нито, кога ще залезе. Единственото правилно отношение към подобни избуяли чувства е да черпиш с пълни шепи от благините и радостите. Ето например България с гордост се окичи с приза най-красиво дупе в света. Де го чукаш, де се пука. Е, разбира се това по никакъв начин не означава, че ние сме най-големите задници в света, а напротив – признаха на наша сънародничка световното първенство в категорията за красиви задни части. Новината като мълния обиколи обедните и вечерните емисии на медиите и издигна рязко авторитета на държавата, раждала и пак ще ражда такива дивни красоти. Не е лошо. Напротив. Гордост е да принадлежиш към такава нация. Ако с друго не можем да се похвалим – поне това. Но кой ти гледа. Вместо всенародни тържества по темата, ние сме се превърнали в остров на изкушението да оцеляваме и то в изборна ситуация. Поне така изглеждат нещата от малкия екран. Впрочем и това сравнение е old school, тъй като екраните отдавна нито са малки, нито сини...
Но пък темата беше за народната любов и световният обмен ежедневно ни дава примери за нейната преходност. Ето например лицето на култовия сериал “Сексът и градът” Кари Брадшоу беше обявена от критиците за най-несексапилната жена на света. Нищо свято не остана. Въпреки, че е ясно, че за установяване на доминиращото предпочитание може да се използва само един начин – допитване до мнозинството. Под каквато и да е форма. Не че разбирам нещо от женския сексапил. Просто си разсъждавам на глас.
Каза ми вчера в подобна връзка един политик, че принципът на избор бил много прост. В смисъл, че когато това, което се предлага е пределно ограничено или пределно малко по-лесно се избира. Ако изпратиш в дън гори тилилейски десет мъже и една жена, обясни той, на третия ден всички ще я ухажват, а на десетия всички ще са влюбени в нея безнадеждно. Т.е. казано по народному – като няма риба и ракът е риба. Да де, ама това е извадена от контекст ситуация. Нужно ли е да си представяме, че изборът ни се е изчерпал с един, предлаган ни субект. Мъжка му работа е това разсъждение, мисля.
Сигурно спадналия интерес към учителската стачка се дължи на факта, че има огромно предлагане на женски образи, поради тоталната феминизация на професията. Сигурно.
Което пък от само себе си довежда до обобщаване на разсъжденията в стария, класически виц за сърбите, които се разхождали из Манхатън и се дивели на небостъргачите, когато от един от тях полетяло човешко тяло и след минути в краката им се размазал трупът на жена. С традиционната си балканска разсъдливост единият от сърбите изкоментирал ситуацията с култовата фраза : ово е стандарт, ебеш и хвърляш!
Публикувано във в. “Експрес” на 3 ноември 2007 г.

сряда, 24 октомври 2007 г.

Усещане за жена


Световният новинарски обмен като че ли е създаден за да ни успокоява, че колкото и да е зле, винаги има и по-зле. Ето простичък пример от последните дни, който най-вероятно е убегнал от вниманието на държавните ни мъже, ангажирани с решаването на проблемите с учителската стачка, очертаващата се стачка на медицинските сестри, забележките от страна на братския ЕС и естествено изборите за местна власт. Кой е най-многострадалният политик на територията на Европа, може ли да ми отговори някой? Естествено френският президент Никола Саркози, този най-добър приятел на България и в частност на медицинските ни сестри и военното министерство. Не стига, че преживя трудно извоювана изборна победа, не стига, че след това с още едни избори трябваше да се пребори. Не стига, че изигра решаваща роля в преговорите с Либия, ами и най-мащабната за последните 12 години стачка парализира подресорната му Франция. Енергетиците до там се развилняли в стачните си действия, че спрели тока включително и в резиденцията на френския президент. Не стига всичко това, но ето и черешката на тортата – Сесилия го напуснала и от президенстия пресцентър потвърдиха за окончателната й раздяла със Саркози. И това, ако не е карък в европейски мащаби, здраве му кажи.
Аз не знам и няма как да знам как се чуства този държавен мъж в момента. Седнал в тъмното, запалена свещ и документи за развода на бюрото му и мрачни, мрачни мисли за бъдещето. И както мъдрите французи доста отдавна са казали, каквото и да се случва “Cherchez la femme!" (търсете жената).
Апропо, една друга разгневена съпруга, зад океана е на път убедително да се справи с президентските избори в САШ и да стане първата жена –президент там. Именно за Хилари Клинтън сексуалните забежки на съпругът й Бил, който по същото време се явяваше американски президент се оказаха мотива за това екстравагантно и много успешно упражнение – да се докаже в голямата политика.
Монархиите са си най-добре, май, ама като си припомня трагичната история на принцеса Даяна и чудесата от героизъм, които се наложи да изиграе Кралицата, докато принц Чарлз си развяваше коня (може и двугърбото да го наречем) и тяхната не е лесна.
Тъй че, като принципно не уважавам и не споделям идеите на феминизма, но пък винаги с респект и симпатия наблюдавам победите на женското начало в политиката, си мисля следното : ако има нещо наистина притеснително в стачкуващия ресор унас – това е неговата тотална феминизация (пък и сестрите са жени, нали). Освен това изключенията, дори и в световен мащаб могат да направят само едно – да потвърдят правилото. Унас мнозина може и да се успокояват, че в голяма степен тук още действа чудесното правило за подпийналия на банкет мъж, който казал на жена си “ставай да танцуваме” и когато тя му отказала той се обърнал изнервено “ставай, че като ти завъртя един шамар” и тя тутакси склонила с думите : “виж, друго си е, като ме поканиш”. Но както знаем всички – традициите не са това, което бяха.

публикувано във в. "Експрес" на 19 октомври 2007 г


вторник, 16 октомври 2007 г.

Нещата такива, каквито са

Мислех си да не подхващам отново темата за учителската стачка. Дори обещах на един приятел – Адаша хич, ама хич да не се занимавам с нея, щото байгън. Добре, ама изгледах националния протест и като слушах скандирането вчера сутринта пред камерите на една телевизия в Н-ския град, в който вдъхновени протестиращи подскачаха и повтаряха “Всеки ден ще е така до победата” пак ме налегна личното мнение. Алооооооооооооооооо, до коя победа, драги!? Ако може малко по-конкретно? Щото ако победата ще е увеличението на заплатите, то нема за какво да се морите. Явно ще ви се получи победата, в тесния смисъл на думата.
Макар, че като се замисля – имам предложение. Хайде да увеличат заплатите на учителите! Не два, три пъти да ги увеличат. Но с едно единствено условие. Че всички те, ама абсолютно всички ще преминат през конкурс за заеманите от тях длъжности. По специалността, гарниран с изпит по английски (или друг европейски език) и компютърна грамотност. Нещо против? Щото аз не се сещам каква е логиката дребосъка, който кандидатства за гимназия да трябва да държи изпит, а учителя да не трябва. Да не говорим, че и за първолаците вече има входни нива и пр. От друга страна конкурсното начало е основа за заемането на всяка, абсолютно всяка длъжност на т.нар. държавни служители. Или както са казали французите – на война като на война. Пък после тройни заплати. Е, за който премине изпита. И в комисиите да бъдат поканени и експерти и родители. Така де. Само някой от учителите да не се опита да каже, че родителите са некомпетентни, както днес сутринта някаква даскалица каза, че децата ни били неграмотни, защото няма да се спогодим.
И още нещо. Като станат държавни служители – учители, на същите да бъде абсолютно забранено да вземат пари за частни уроци. И разкриването за подобни действия най-малкото да ги лишава от правото да упражняват тази професия.
Ето такива идеи има. И те не живеят само в моята глава. Защото, пак ще кажа, нямам нищо против достойното заплащане на учителите, но имам много против неподплатените претенции и рекета.
Освен това упражняването на нито една професия на света не е задължително в демократичната държава.
Ето например в щатите американците си сменят работата средно на 6 години, сочи статистиката. Европейците пък се местят от една работа на друга средно на 10 години. Тука на някои още им се иска да се пенсионират там, където са получили първия печат в трудовата си книжка. Да, да, обаче не. Чудното двойно положително отрицание, което е едно от уникалните богатства на българския език. Или по народному казано – няма две добри. Е, има и още един вариант на тази мъдрост, ама за него драгия читател ще трябва сам да се досети (става дума за душата и рая).
И в края на краищата, няма да се плакнем само с благи думи по тлаки и седенки. Време е нещата да се назовават. Защото идват поколенията, които много добре знаят що е то конкуренция, що е то можене и що е то победа на по-силния и по-подготвения. Дори в сленга им има и нарочна дума за това. Както ми обясни дъщеря ми – успяват тези, които са най-тъф. И като запремигвах неразбиращо ми обясни “от английски, мама, tough, другите пък са лузери, нали разбираш”.

Детство мое, реално и вълшебно

Ако има по-голяма радост за анаризаторското око от рекламните слогани, които трябва да мотивират купувача с фундаментални истини от типа “такъв е живота”, то това са политическите рекламни изречения, които трябва да отведат избирателя до урните. И забележителното развитие на политическата реклама с напредването на демокрацията е, че вместо да става все по-професионална, професионални стават само претенциите за нея. Но на пазар, като на пазар – всеки политически играч пък е свободен да си избере кому да възложи това занимание (и отговорност).
Жалкото е само, че по никакъв начин това неможе да осмисли поведението на избирателите. Въпреки, че именно те трябва да са на прицел в убеждаването.
И ето как от десетина дни размахът на въображението респектира с мащаби и повърхностност, на която би могла да завиди и най-евтината продуктова реклама, например за прах за пране, в която посланието е просто за разбиране – изпрано (с правилния прах), респективно чисто. Апропо, наблюваме как рекламата на кока-кола например отправя послание за толерантност, т.е. съдържа повече идеология в себе си, отколкото която и да е от кметските такива.
И освен, че са плоски, обобщени посланията издават някакъв необясним инфантилизъм, който може би трябва да внуши на избирателите, че всичко е просто една игра и нищо повече. Или, че пред тях са едни палави момчета и момичета, които не са се наиграли.
И ето, кандидата тупа ли тупа топка...Или пък кандидат си играе с камиончета и коли и ги пуска в дупка на пода. Или търкаля колело и реди къщички върху рисувана стена. Яко. И твърде инфантилно. За допълнение към този образ същия раздава близалки, докато обикаля електората. Ако се пренебрегне сексуалният им подтекст остава просто недоумение. И впрочем номера с билзалките все още няма конкуренция в свободното предизборно пространство към този час. Други пък залагат на пъзел с розички. И зад всяка от тях изкача по един кандидат. Детинско, наивно и сигурно забавно. Има и полугол кандидат, който ту скача, ту пука балонче с клечица и игриво поглежда към червени буквички “пук”. Палаво та дрънка.
Своеобразен венец на усилието да привлече вниманието на гражданите поставиха чудните билбордове, осеяли “Цариградско шосе”. На бял фон с черни букви и текст “Кой е Петър Атанасов”. А!? Сега очаквам контраофанзива от някой друг палав гражданин, който би могъл да тиражира в отговор “Не ми пука кой е Петър Атанасов”.
И ако перифразираме един стар виц, обобщението на кампанийните мъки може да изглежда така. Седял си един рекламист, мислил върху послания, образ и пр., с които да представи кандидатка и се заровил в дебелите книги за да открие рецептата за успешния слоган. Прочел, че компонентите на криминалния роман са три : религия, секс и загадка. Вдъхновен от откритието рекламистът написал със замах рекламно изречение. “Боже, бременна съм, от кого ли!?”.

неделя, 30 септември 2007 г.

Знам какво направи миналото лято

Сигурна съм, че има начин да ги разбера. Това е доминантната мисъл от седмицата. По повод учителите, естествено.
Явно е невъзможно да се оцелява с 300 или по-малко лева на месец. Това го знае всяко дете. Вътреки, че точно това твърдение отваря огромната тема “как, през всички тези години, българинът оцелява на практика с незначителни (декларирани)приходи?”. Но не това е въпроса в момента.
Ще ги разбера. Ако загърбя изопнатите от нерви лица на жените, които от една седмица се чудят как хем да отидат на работа, хем да си гледат децата. Ако не обърна внимание на всички онези разочаровани малчугани, които са в началните класове, че и в детските градини, защото и възпитателките протестират ефективно (определението ефективно е малко цинично като за протест). Дали точно тези майки, дето не могат и не смеят сега да си вземат отпуска зорлем, за да си останат с децата си вкъщи, получават много по-големи заплати. Не вярвам.
И какво излиза – в това общество някои са по-правоимащи от към солидарност от други. Питам се, впрочем, какво ще стане, ако ние родителите застачкуваме срещу учителите. И не ме разбирайте погрешно. Не срещу българското училище, а срещу онези, които танцуват върху нервите и времето на всички ни в момента.
Може и да мога да ги разбера. Апропо, ако успея, ще тичам през глава към мястото на протестите. Обещавам. Но не ми се вярва. И то по няколко много прости причини. Дали някой си спомня какво се случва всяка божа учебна година, когато поредните кандидат-гимназисти и кандидат-студенти се застягат за изпити. И колко струват частните уроци. Какво по дяволите означава частни уроци при същите тези учители, на които се плаща за да подготвят децата и за кандидатстване включително. Министърът, на когото отказвам да адвокатствам, най-малкото защото и той самия е адвокат, беше изчислил, че стрували 800 000 000 лв. Годишно. Какво друго е това, ако не сив сектор в образованието. И по тази ли простичка причина стачката започна една година преди изпитите за гимназиите и университетите. Че хем да има увеличение на заплатите (напомням, че принципно съм съгласна, че тези заплати са малки, но не приемам, че това е всичко), хем да може да се спретнат и родители и учители, че и ученици покрай тях за новата порция частни уроци и новата сесия на кандидат-гимназистите и кандидат-студентите. Сигурно това няма да се хареса на някого. Много важно. И на мен не ми харесва да слущам драматични новини как някой някъде припаднал, докато протестира. Зашо не протестират например учителите в частните училища. Много просто, защото и там се плаща (нали няма наивник, който да си мисли, че в държавните не се), но там поне плащането е регламентирано. В което няма нищо лошо – напротив. И се питам на каква сума биха възлезли данъците на тези 800 млн, ако биха били платени!? И не съм забравила, че по конституция в България образованието е безплатно.
И в резюме. Супер би било ако всеки получава достойно заплащане за труда си. Още по-супер би било, ако този труд се оценява по категорични, ясни и взаимно приемливи критерии. И най-важното, задължително е всички да играят по правилата, а не едни да рекетират други било чрез деца, било чрез крясъци под прозорците.
Спомням си, въпреки, че не беще много скоро, какъв респект вдъхваха в мен, бунтарката, опъката и вечно недоволната моите учители.В едно друго време и една друга система. И набюдавам сега как дъщеря ми – недоволната, бунтарката и опъката се отнася към тях. Вярно има нещо сбъркано. Може и да е във възпитанието. Може. Може и да е във времето. А, може ли да не е само възпитанието или само отношението или обществото въобще...
Вярвам, че има начин да ги разбера. Но докато се пънках над тези въпроси една и разпитвах близки и познати за отношението им към случая, една приятелка ми припомни един много разпространен сред бащите и дядовците ни израз. За зеления кон и умния даскал. И още по-симпатичната бащинска закана “Ако училището ти пречи на образованието, ти спирам училището”. Хубаво е и тези, които очакват да получат уважение и достойнство с препоръчана пратка да си ги припомнят.
Публикувано във в. “Еспрес” на 29 септември 2007 г

понеделник, 24 септември 2007 г.

Истината е в пакета

Не ми е известно все още защо унас непрекъснато бъркаме тази работа с онази. И как става така, че все нещо се прави или не на време или не на място. Или пък се бъркат пропорциите. Справка – кампанийното поведение и политическия пиар. Значи, ако официално кампанията стартира един месец преди изборите, то в последните няколко избора времето на кампанията се изтегля и изтегля и ето, че вече сме в реална предизборна кампания за кметове. Общинските съветници явно са по-търпеливи или пък разчитат на пропорционалния момент. Каквото и да е, но от един месец телевизиите бълват недовчесани и недоправини (в смисъл на подготовка) кандидат-кметски интервюта, които създават (адски погрешното) впечатление у непредубедения зрител, че не става въпрос за избори, а за конкурс за тв говорители например, чийто регламент налага максимум престояване в ефир за минимум време. С други думи всичко минава под мотото “ах каква наденица правим тука, страшна наденица”.
Дори и да приемем като неприятно изключение факта, че най-известния като генерал кмет и обратното ни свикна да е в кампания от първия ден на половинката си мандат, тъжен и комичен е факта, че това се наложи като модел и правило за всички кандидати. Но ето, че тези дни кметската кампания се оказа тясна за генералската душа и взе, че обеща да ни оправи за 700 дни. Тъй де, ако Царя щеше да ни оправя за 800, значи генералското оправяне ще е за сто по-бързо. Или както гласеше стария съветски лозунг “съветското джудже – най-голямото джудже”.
Пък и посланието е доста простовато за разчитане - ако сега някои си губят времето с местни избори, то други вече гледат към следващите парламентарни. И тъй като милите избиратели не са длъжни да помнят кога предстоят бъдещи сакрални дати за политическия живот, ще кажа, че следващите редовни парламентарни избори са през 2009 г. Т.е. на някои кампанията им стартира има-няма две години по-рано. Но пък може би разчитат на късата народна памет, което само по себе си не е далече от истината. И в случая са водени от вярата, че каквито и глупости да надрънкат днес, то след две години няма да се помнят. Но пропускат момента, че все ще има кой да ги припомни.
От друга страна, докато част от кандидатите си мерят генералитетите (по Фройд) Тони Първанова извади най-мъжкото поведение като заяви, че знае как се създава живот. По-просто казано как се правят деца. Ето това е номера – в куража. Щото мнозина претендират, че са на ясно с процеса, ама колко се осмеляват да размахат това си умение като байряк. Ашколсун. Всъщност и Тити не пада много по-долу, но той пък влезе в едни подробности, които предполагам лично засягат малцина – каза, че говори бързо, щото свършва бавно. Каквото и да означава това.
Миналата седмица пък бяха разпространени снимките на един от кандидатите и все още кмет на Варна, който полугол или по-скоро гол с малки изключения, излиза ведро от някакъв басейн. За естетиката на кадрото нищо няма да кажа. За рубриката, под която мина снимката – а именно “голата истина”, пак почти нищо. Само едно не ми е ясно – след като всяко подобно ПР-действие трябва да има за цел да мотивира избирателя към насрещно активно действие – да гласува– каква земна сила трябва да накара драгия избирател да побегне към урната с писалка в ръка при вида на голия кандидат....
Но в името на обективността ще кажа, че посочените примери нито са равнопоставени, нито изчерпателни и тук са пропуснати множество от състоялите се вече безумия. По-интересното е друго. Че непрекъснато сме в ролята на онзи оптимист, дето си говорил с песимиста, който казал, че по-лошо от това неможе да бъде. Може, може, отвърнал оптимистът.
Публикувана във в. “Експрес” на 22 септември 2007 г.

Секс, лъжи и рокенрол

А пък Костов каза, че не надничал зад пердето в столичната община. Сиреч – хич хабер си нямал за това какво се случва там. Не за друго, а защото нямал време. И каза, че отговорността, при провал на Заимов, щели да носят всички, които са го издигнали, каквото и да означава това.
От една страна – хич не ми се спори по въпроса. От друга, някак си страшно ми втръсна да слушам откровени неистини (лъжи) от този и онзи и да подскачам пред телевизора, като включена в мрежата на НЕК-а, докато те се опитват да внушат на публиката, че не просто е камила, а че е двугърба камила с богат опит в пренасянето на товари през пустинята. Може и да не са много далече от истината. Може и наистина да сме двугърбата камила, щото или ни вземат за идиоти или сме живели по едно и също време, на едно и също място но в различни измерения. Ама все пак. Само аз ли си спомням какво чудо сполетя клетия Неделчо Беронов, когато драматично се издъни на президентските избори. Предизвестено. След което този достолепен човек беше поставен като един позастарял Матросов на амбразурата, докато величествиния Командир, размахал показалец срещу всички и всичко се оттегли мрачно в драгалевските си покои!?
Не мисля, че аз съм единствената, дето си спомня и каква беше историята със безумното кандидатиране на Светослав Гаврийски за кмет на София. Той пък беше може би добър банкер, но за сметка на това май никой не разбра, че е кандидатиран за кмет доброзорлем. Все пак това стана само преди две години, а не преди двеста. Или с изтикването на Надежда Михайлова пак за кмет, та и за общински съветник. Ей в онази схема, дето изхвърлиха Орешарски, щото имали информация, че се срещал с някакви хора на някакво място да си говорят за някакви неща....Пък после сините се оказаха без кандидат и Костов (все още пребиваващ във въпросната партия) разпореди. И така. Все случки от много, ама много близкото минало. И какво показва тази центрофуга за личности. Че всеки, който дължи на Командира навъртането около трапезата (изразът е негов) рано или късно си плаща данъка. Я за кмет ще го кандидатират, я за президент, я за друго нещо. Каквото се наложи.
Или пък Костов, за когото е известно, че презира народа в цялост (с едно-две изключения, които му се явяват близки) е твърдо убеден, че вкупом той, народът, страда от амнезия. И за да затвърди тази линия, призова да престанем да зе обръщаме назад. Защо!?
Изобщо, дойдат ли избори откъм Командира все едно дежа вю се върти вече от 7-8 т. И трябва да е станал много, много силен. Защото, както сам каза в нощта на местните избори в далечната 1999 г. – всичко, което не го убивало го правело по-силен. Когато пак се провали на избори и всички сини крепости бяха издухани като сламената къщичка на трите прасенца. Изобщо той от избори нищо не разбира, тъй като харесва само и единствено себе си, пък и не би лансирал никого за да спечели. За какво му е друг да печели каквото и да е. Но чудното тук е удивителната наглост на повторението на стар рефрен. Той в бяло, а всички останали на кафяви точки. Класик. Което пък ми припомни онзи евъргрийн на политическите вицове:
Попитали радио Ереван каква е разликата между Костов и Господ. “Господ не се мисли за Костов”, отговорило радио Ереван.
Публикувана във в. “Експрес” на 15 септември 2007 г

събота, 1 септември 2007 г.

О, спомняте ли си, Госпожо...

Колкото и наивно да звучи, винаги през последните години съм очаквала, че нещата (в смисъл политическия живот) ще се оправят, когато всичко влезе в руслото на рутината и професионализма. С други думи, когато си отгледаме парламент след парламент и избори след избори едни професионални политици. Апропо, както преди ни учеха в училище, че има професионални революционери, ама не баш същото.
Оказва се обаче, че през всички тези години и благодарение на вродения български нихилизъм това малко трудно ще се случи, защото не друг, а ние всички вкупом непрекъснато си въобразяваме, че
А. Тези, дето сме ги избрали за нищо не стават и
Б. Тези, дето ще ги изберем, ще ни оправят.
Е, вярно, че всеки някого оправя, но не е същото. Та таз една особеност на обществено-политическите ни нагласи и отношение към живота все по-трайно и устойчиво превземат статуквото. Няма да се връщам от началото за да припомням всеки екстравагантен вот и залитания. Достатъчно е да си спомним Жорж, например или пък Кулеков и Бойчев и пр. и пр. Въпреки, че от позицията на времето и опита се оказва, че тези са били първокласници в сравнение с последващите подобни не-политици, които са изгрявали и залязвали на българския политически небосклон. Успокоителното в случая е, че демократичната процедура някакси има естествените сили да се справя с подобен вирус. Вярно, след известен период на боледуване, но все пак.
И като си бъбря с приятели все се намира потвърждение за това, че евристичното начало (не само и единствено в политиката) е трайно насадено в общественото ни съзнание. Ето например драматичната и комична история на българския Овцекоз, която ми разказа моя близка приятелка, бивш научен работник в БАН (което някога, някога беше толкова престижно и безсмислено). Получили учените от академията задачка от тогавашната власт да изобретят такова животно, което съчетава в себе си ползата да дава месо, мляко и пр. благини под формата на провизии, но и да може да се катери по чукарите, да яде малко и каквото има и изобщо да става за всичко. А те, учените, тъкво били изобритили невероятната българска свиня с две ребра в повече (нали се сещате, че това са две пържоли отгоре). Запретнали се те да разработват зоологическия експеримент под името “овцекоз”. С други думи кръстоска между коза и овца. Чуден проект. Мъчително и упорито все пак накрая отгледали едно овцекозче. Обявило “Работническо дело” на първата си страница новината и призовало световните учени да обърнат внимание на невероятното, изключително изгодно за икономиката изобретение. Пристигнали японски учени, малки такива, спретнати като от кутийка извадени. Пожелали да се запознаят с изобретението. А то, изобретението, затворено в ковьоз жално блеело. Решили нашите учени, че трябва да направят демонстрацията на открито и хукнали с овцекозчето, японските учени и делегация отбрани ръководители към Витоша. Там обаче в суматохата, докато се подреждали и нагласявали за научната демонстрация, някой неразумно отворил клетката, овчекозът драснал из чукарите и никога, никой повече не го видял. Хей така драматично се провалил експеримента, проектът бил обявен за неуспешен и всичко потънало в прах и забрава. Но пък починът останал. Справка – политическият овцекоз.
публикувано във в. "Експрес" на 1 септември 2007 г

събота, 25 август 2007 г.

Следиш ли ми мисълта

Дали пък някой си мисли, че открива топлата вода по отношение на собственото си поведение, се питам от няколко дни, докато следя историята с напрежението в “Красна поляна” и ескалиралите след това информации за криминални проблеми, свързани с ромите. И не ми се иска да допусна, че всички вкупом забравиха за палежите във Франция преди две-три годнии, които тръгнаха също толкова нелепо. Е, ние не сме Франция и много хубаво, че не сме, поне в този случай. Разбира се има ред доказателства по този въпрос (най-малкото, както прозорливо беше отбелязал президента Желев “всяка страна има своето неповторимо географско положение”), но едно от приятните доказателства за това са форумите, в които се коментират въпросните събития. Те дават една изключително забавна гледна точка и представляват по-интелигентната и по-активна част от гражданското общество. Да обяснявам ли защо представляват по-интелигентната и образована част от обществото или се подразбира...Та от форумите разбрах няколко важни неща. Активните и образовани български граждани изповядват шопския принцип “най-мразим расовата дискриминация и негрите”. На пръв поглед това е доста цинично и дебелашко отношение към нещата, но на втори се оказва, че това е все пак приемлива позиция, особено, когато хора като Расате сънуват граждански войни, гвардии и пр. катаклизми. Да не говорим за отговора на гражданската гвардия, добил популярност като ромска гвардия. И на всичкото отгоре идват местни избори. В смисъл, най-доброто време за консумация на емоции.
Та като се връщам към форумите ще си позволя да изцитирам един пост.
Питали радио Ереван-Може ли в България да стане гражданска война?- Не може! Отговорили от там! ........????- Няма граждани!
Т.е. от където и да огледаме проблема – дали откъм обърканата ни в продължение на петдесет години политика по отношение на ромите или откъм неподкастрените, избуяващи като гъбки след дъжд квази националисти, все до въпросния цитат ще стигнем. Защото възванията от типа: “Другари! Циганите на сапун! Турците вън!”. Графит, който видях вчера на софийска улица. За по-голяма яснота изографисан със запазения знак на хората на Боян Расате нямат друго значение, освен потвърждение за нивото на авторите. Чак да му се повдигне на човек от откровена простотия. Има го и другото, естествено. Покрай тези истории се сетих как преди години един кмет се опита да раздаде на циганите общински земи, заедно с посиви и други необходими неща, белким им намери работа и престанат да крадат под предлог, че са гладни. Та същия кмет ги беше събрал да им разказва за чудните възможности, които ще се отворят пред тях като земеделци и тогава един от тарторите го беше контрирал простичко. “Г-н кмете, каза му той- за каква земя говориш!? Та ние сме градски цигани и не ни приляга със селска работа да се занимаваме.”
Но мисълта ми беше друга. Няма етнически обусловена престъпност. Има престъпници. А за решаването на проблемите с престъпниците пък има закон има и институции. И що се отнася до общественото мнение, трябва да сме особено внимателни, информирайки го все пак да не прекрачваме тънката червена линия, която отличава толерантността от нетолерантността. Защото, както се шегуват ченгетата, Държавна сигурност не означава Сигурна държава.

петък, 24 август 2007 г.

Устата ми хубава, очите ми зелени

Американците имат стандарт при опаковането на новини. Както и се опитват да въведат стандарти за всичко останало, касаещо ПР и медии, но това е друга тема. Та там за да се превърне едно съобщение във водеща или по-простичка новина е необходимо да е секси. Тук обаче правя една много съществена уговорка. Секси звучене на новината няма нищо общо със секса изобщо. По-скоро общото е колкото между водата и водката. Освен да са секси съобщаваните неща, информационният поток се подчинява и на още едно новинарско правило дошло отвъд океана. Не новина, когато куче ухапе човек, новина е когато човек ухапе куче. Стар постулат, ама работещ. В дълбочина двете дефиниции се допълват, без да се изключват и без да са необходими задължително една на друга. И ако сега се питате какъв е поводът в случая (темата може и да е досадна на неизкушените), поводът е изключително злободневен. Само един поглед върху заглавията по вестниците провокира интересни мисли за криза в жанра. Надявам се все пак, че е по-скоро сезонна, отколкото перманентна. “Стара Загора новото Севлиево”, “Кракотрошачки” в столицата”, “Пайнера води листа на ГЕРБ”, да не говорим за шедьовъра “Вадим бележка и за стаж”. Както казва една моя приятелка, такова заглавие ме губи като читател още на здравей. Нито е секси, нито е новина само по себе си. Не че ми се заяжда с редакторите, не че не ми е ясно, че през лятото екипите са закърпени както дойде, защото хората са по отпуски. Пък и за разлика от преди десетина години, вече са изключения заглавия от типа на “На Масларова кифлата й суха, млякото й вкиснато” (макар, че последното се появи съвсем на скоро). И ако има повод за тези редове, то той е в това, че както медиите са власт (което е безспорно), така са и отговорност за начина по който изглеждаме. Защото за една държава се съди и по медийните публикации, както е известно. Медиите са и огледало. На всичко, което сме. И както политиците ни са такива, каквито сме всички ние, така и с медиите. Както казваше баба ми “со песок да се триеш, пак сум ти баба”. В смисъл няма какво повече да се очаква. А не би било зле. Но, мисля си, след като е възможно политик да се изцепи, че Костов не е бял човек (което е очевидно в смисъл на тен, но пък не е политически аргумент по никакъв начин, а да оставим настрани факта, че е крайно нетолерантно като позиция) защо да е чудно, че журналист може да твърди, че ромът се пие, а циганинът се бие.
Не мога да се стърпя да не използвам и още един величествен цитат от вестникарска колонка, публикувана тези дни. “П.И. от съседното село не само обиждал словестно местната власт, но и уринирал пред кметството”. С други думи, нашенецът напсувал кметицата и се изпикал тържествено (без да претендирам за достоверност на определението) пред кметството. Двата символа на местната власт. Ето пример за новина и текст в хармония. Хем е секси, хем е новост. Чак да му се доще на човек да започне да обижда словестно де що власт му попадне. Наред. По стара наша традиция.

събота, 11 август 2007 г.

Да те жадувам аз, да те жадувам

Ледът се пропуква, дами и господа! Много скоро никой няма да може да разхожда мрачните си мисли безнаказано по света и в частност удома си. Американците разработват проект “Враждебни намерения”, според който с компютър и съвсем неусетно, пристигащите на произволно летище в САЩ ще бъдат психологически анализирани от лазер или нещо подобно. Учените, разработващи продукта обещават, че той ще отчита расовите и културните (забележително) различия. Компютърът ще изчислява нагласата на персоната към насилие, ще отчита движението на очите, кръвното налягане, походката и изражението на лицето. Задачата на системата ще бъде да прочете мислите на всеки един и да отсее врага.
Целта е да се разпознаят потенциалните, скрити и потайни терористи и да бъдат заловени, преди още да са направили някаква беля. Това се казва превенция. Голямо нещо са високите технологии.
Не съм обаче сигурна как технологиите ще се справят с некои особености на нашата народопсихология например. Щото ако един тъмен балкански субект в лошо настроение с изкряща мисъл от типа “ей, на тоя ще му откъсна главата до глезените” премине през теста на умната машина какво ще отчете тя!? Че въпросният е враждебно настроен към целокупното човечество или че е най-обикновен изнервен българин.
Или ако (пък и крачката между едното и другото би следвало да бъде минимална) подобен хай-тек подход се приложи при наемане на работа на служители или вместо избори например. Какво би попречило, просто така по улиците, за да бъдат “спрени от движение” потенциалните квартални и прочие разбойници на дребно да се монтират такива машинки на всяко кьоше. Хеле пък ако техниката започне сама да разпознава кой има право да има бъдеще и кой не...Ммммдааааам, много футуристично и мрачно ми се получи. Нейсе.
Както обаче винаги се получава, унас нещата са точно обратни. И все пак това е по-добрата редакция, май. Тук и без специален скенер, като че ли се работи по програма за производство на максимум хистерични люде, концентрирани върху минимум територия. Пресен пример е т.нар. ремонтиране на улиците в София. Поради тях в момента придвижването от точка А до точка Б се превръща в изпитание на духа и тялото.
Имаше едно време един виц, според който правилният отговор на въпроса защо ровят градските улици беше, че търсят дипломата на кмета. Е, сега вероятно някой е затрил по улиците не една и две дипломи, а архива на цял университет, ако се съди по скоростта и мащаба на разкопаване на София. И всичко това започва удивително да напомня някаква масирана психоатака срещу нещастниците, които съчетават в едно тяло човек, живеещ в София и такъв, който не излиза в отпуска през август.
То бива, бива ранен старт на кметската кампания, но пък не съм сигурна, че това е най-подходящият. Опасявам се, че преди да ни се даде възможност да се възторгнем от направеното ще сме го възненавидели до дупка (незапълнена). Но пък всеки знае него си, както се казва. Естествено никой не е толкова наивен, че да очаква столичният кмет да свърщи нещо незабелязано. По-скоро той ще направи забележително нищо, но нейсе. И това е принцип, вероятно.
Публикувано на 11 август 2007 г., в. “Еспрес”

вторник, 7 август 2007 г.

Трети път няма да ви излъжем

Винаги съм предполагала, че когато човек смени ъгъла на гледане на света и света започва да го вижда по друг начин. Ето, във ваканционно настроение откривам и преоткривам красотите на народната бит и душевност. Вчера един познат разказваше как ходил да види свои приятели в Испания. Българчетата, които работят там са хиляди, както знаем. Та докато обикаляли из страната на маврите му показали графит, който гласи “Гладът е по-силен от тока”. Изписан на български. Че кой друг, ако ни ние ще родим тази феноменална сентенция. Много се смях, естествено, но като ми попремина веселото установих, че тя във висша степен изразява двигателя на модерния българин. А още в по-висша степен може да се отнесе към политическия ни свят.
Не веднъж съм си мислила и писала за домораслите ни националисти в един или друг нелюбезен контекст. И те, очевидно, са припознали това кредо. Още повече, че при тях национализмът не е цел, а средство. Целта е задоволяване на глада. В името на което няма ток, който да се превърне в непреодолима преграда. Апропо, без да си впускам в подробности, ще вметна, че и националисти не е правилното определение за единичните политически субекти, които с тежък труд се мъчат да се задържат на повърхността. С други думи – да се закрепят в парламента и политиката, като цяло. Справка воеводата Каракачанов. Напоследък имам съмнения, че поработва на хонорар в медиите. Не че е лошо. Нещо като професионален събеседник (същото, което едно време беше професионален революционер, за онези, които имат тази памет). Мине не мине и хоп позиция на Каракачанов по некакви въпроси. И от време на време, за цвят – заплахи срещу него. Ще рече непредубедения читател, че е фактор въпросният. Е, не е, ама пък набляга на медийността. Пък и за активното му присъствие си има просто обяснение – идат избори отново. И като всеки път това води до особен вид психологическо състояние определени единични (да ги наречем) политици. Под мотото “ден година храни”.
Впрочем на последния си конгрес ВМРО решиха да участват на избори и в Македония. Ше изнасят демокрация, така да се каже. Въпреки, че аз бих била любопитна да видя как биха им се получили едни македонски избори. След като тук, където и стените помагат, никакви ги няма. Ей, като казах, та се сетих. Чудя се каква ли щеше да е съдбата на Каракачанов, ако през далечната 2001-ва година Царя го беше припознал за свой мандатоносител. Тогава момчето би път чак до Мадрид за да се предложи, така да се каже. Дори хапна падпадъци на царски обяд, ама Царя не рачи. Нейсе. Това са минали истории. Тук идеята беше друга. Личната ми прогноза е, че Каракачанов и сродните нему ще родят феноменални (от гледна точка на изследователите – психолози) идеи на предстоящите местни избори. Щото и те се понаучиха на някои номера през последните 17 години. Например – разбраха, че с решение за пълен бойкот на изборите (1990 г) не им се получават нещата. В смисъл, че не хукват милиони български избиратели да последват партийното им решение. Е, сега вече знаят, че вотът няма да стане задължителен, нито пък ще има образователен ценз. Ние пък не знаем с какво ново ще ни изненадат. Но пък, както се казва в една реклама – най-доброто предстои.
Публикувано във в. “Експрес” на 4 август 2007 г

Ние сме на всеки километър

Като се абстрахираме от информационния бонус – освобождаването на българските медицински сестри и палестинския лекар Ашраф ( имам чувството, че това словосъчетание ми е залепнало като дъвка на подметката), потапянето в летния сезон носи традиционните, любими идиотщини под формата на социологически данни за щяло и нещяло. Жалко само, че хората обръщат твърде малко внимание на това, което се изнася, щото им е тотално безинтересно кой и как ги е измерил. Нормално всъщност. Тези проучвания никога нямат за цел да обслужат проучваните. Каква им е идеята впрочем като цяло е неизвестно. Е, като пренебрегнем факта, че са платени. Но това пък е съвсем трета бира.
Та за дни станаха известни няколко интересни твърдения за българите. Ако ги обобщя ще получа следната картинка. Българите са мрачен, песимистично настроен народ. Те се возят предимно с градски транспорт (35%, според едно проучване), едва 28% имали собствен автомобил (според друго), а от трета страна имали най-много луксозни автомобили на глава от населението в Европа, според трето проучване. Някой да ми каже как се съвместяват трите показателя в едно!?Това обаче съвсем не е всичко. Българите като цяло не уважават особено много отпуските, тъй като цели 64% нямало да почиват това лято, пък от тях 5% нямало да отмарят не защото не могат, ами защото не искат. Нищо, че покрай сухите числа социолозите твърдят (пак според проучвания, естествено), че редовните отпуски намаляват с 20% риска от смърт. Оптимистично и приятно звучи. Е, излиза, че едни 38% от българите са се отдалечили поне с 20% от риска да се преселят преждевременно. Казвам поне, щото има още някой и друг показател, според който може да се увължи живота. Като например редовната консумация на кисело мляко, която води до дълголетие. Излишно е да напомням, че и това е данна от проучване. По-същественото, което знаем за българите от тези проучвания обаче е, че имат мнение по повечето въпроси, които живота и социолозите в частност поставят пред тях. И тъй като сме осмислен и активен в позициите си народ се оказа, че ние и италианците сме единствените, които поставят Ал Кайда на първо място сред враговете си. Не да речеш, че сме без мнение или нещо подобно, а много категорично – Ал Кайда и това си е. С други думи световния тероризъм да се стяга, щото ние вече много ясно сме го нарочили. Е, ако се наложи един панелен блок с български граждани ( 300 души примерно) да се впрегне да си почистият. нар.- междублоково пространство – няма сила на света, която да ни накара. Ама да борим тероризма – нямаме равни на себе си. Предполагам, че този ентусиазъм е реминисценция на навици от миналото. Щото ние сме дресирани да водим трапезни битки с Врага. Е, едно време Врага беше световния, гнил капитализъм. Но какво толкова – каквото и да е ще го преборим. Дето се казва Буш да се обажда, ако има нужда от народен ентусиазъм и декларативна воля. По мазета и складове все ще се намерят чудни транспаранти в стил “Всяка кокошка – самолет, всяко яйце – бомба във войната с капитализма” или “ Карнобатската селищна система – враг №1 на империализма”, или още по-симпатичното “Всяка баничка – плесник в лицето на капитализма”.
Ха, тъкмо към кафето ми се падна така подходяща за случая мъдрост от Адлер : по-лесно е да се бориш за принципите си, отколкото да живееш според тях. Така си е. А най-лесно е да ги съобщаваш. С останалото да се оправят другите.
Публикувано във в. “Експрес” на 28 юли 2007 г

неделя, 22 юли 2007 г.

Качество, което всеки може да си позволи

Има една библейска притча, която гласи, че няма ненаказано добро. В малко по-широк аспект това може да бъде приложено при коментара на една дъвкана и предъвквана тема, а именно Либия и българските медицински сестри в друг контекст. Онзи ден, когато след 8-годишно очакване и ходене по мъките бе оповестено помилването настана смут в реакциите. Това – обяснимо. В края на краищата никой никога не разбра кое какво е в либийските потайности. Но не затова е въпроса тук. Непопулярно, давам си сметка, ще бъде мнението, което искам да споделя. Какво собствено дава право на групата хора, наричани за краткост Роднините да се държат по този начин и да говорят тези неща, които избълват от три дни насам. Първо Роднините споделиха, че не са доволни от помилването, защото това не било реабилитация и онеправдаване и второ (по време, но не и по важност) че искат по 1 млн за пролежана в Либия година за всяка една от сестрите. Т.е. 8 млн по 5. Нищо общо с простата аритметика.
Много вероятно е аз да съм идиота, който нищо не разбира, но няма сила на света, която да ме убеди не просто в справедливостта на това отношение, а дори и в допустимостта му. Вероятно някой ден, някой би могъл да изчисли колко струва казуса “Либия” сума сумарно. Въпреки, че не е ясно как ще се калкулират общественото и интелектуално усилие. То бяха комитети, кампании, лентички, подписки, концерти, филми, клипове, бдения и съпричастност, съчувствие, състрадание и пр. пр. Ангажирани с решаването на проблема бяха стотици журналисти и медии, политици и администрация, президенти и премиери, лобисти, юристи, прокурори, арабисти, интелектуалци, певци, танцьори, лица и лидери. Първо от национално, по-после от международно естсество. Хубаво. Даже много похвално. Защото, най-малкото казусът “Либия” доказа способността на обществото ни да се обединява в подкрепа на някаква справедлива кауза.
Самата аз през тези години съм се чувствала изключително съпричастна. Още си спомням как в деня на оповестяването на присъдата – Гергьовден – хукнах към моста на НДК за да се присъединя към призива (дори не си спомням чий) да протестираме срещу смъртните присъди. Да покажем, че ни има. Е, да. Има ни и то още как. И те не са сами, както е известно. Но дали ще е удобно ако Роднините не се опитват да ни се качат вкупом на главите и да ни вменят обществена вина за това нещастие. Щото меркантилизирането на казуса оставя кофти привкус, независимо от това дали някой ще си позволи да го изкаже гласно или само ще си го помисли, притеснен дори от собствения си полет на мисълта. Впрочем и аз преминах през тази последователност – от беглата, тайна мисъл, до съобщаването. И мисля, че все пак, все някой трябва да изкаже гласно предупреждението и така да се опита да предотврати прекрачването на тънката червена линия между привличане на подкрепа и отблъскващо интересчийство.
Моля се с две ръце Сестрите да си дойдат вкъщи. Неискам и да чувам какво искат и мислят Роднините. Да си роднина не е професия, все пак. Както и никой няма право да иска обезщетение от Съдбата и да осребрява страдание. Единственото вярно е, че всеки има право да бъде защитаван и подкрепян от Родината си и задължение да не напливателства върху нея. Но това, както е ясно е друго.
Публикувано във в. “Експрес” на 22.07.2007

Ако импресионистите бяха зъболекари

До скоро бях убедена, че ние българите разбираме от футбол и политика. Сега обаче разбрах, че съм се объркала. Някои разбират и от футбол, но всички, категорично всички разбират от политика.
Я попитайте първия, попаднал на пътя ви минувач кои министри да бъдат сменени – ще ви отговори преди да си поеме въздух. Че и нов кабинет ще подреди. Пък и това е лесна тема. Всеки от нас може да се изкаже “компетентно” и за ядрената енергетика, за международното положение и бюджета, например. Гледах някаква анкета с недоволстващи пенсионери, в която възрастна дама отговори на въпроса “Вие на кого сте обидена, госпожа?” с думите “Ами на правителството, защото министрите взимат голеееми заплати, даже и по две”. Ей за този момент става дума. Това сме ние.
Пък и като се зададат избори, независимо от климатичните особености (в случая обаче подкрепено от рекордно високите температури) слънчасването става масова диагноза. Появи се например типично за народоспихологията ни обединение на интелектуалци (за цвят си имат и футболист!?), които се захванаха да подкрепят успешни, според тях кметове с оглед на предстоящите местни избори. Само не ми е ясно, защо този комитет се казва “Съзидание”, а не “На кмета с благодарност” например. Защото всичко се оказва много, много лично. Както винаги. Не че е лошо. Единственият леко понамирисващ момент е в опита на група хора да раздават индулгенции. По всякъкъв повод и без такъв. Като толкова много си харесват някой кмет или какъвто и да е там – да го подкрепят. Но ако подкрепата е безкористна (какво е това безкористна подкрепа в политиката) да го подкрепят хей така. Без претенции, ако е възможно. Ако пък толкова ги влече политиката, което е очевидно – да заповядат в някоя партия. Може пък да се намери и такава, дето отговаря на високите им интелектуални претенции. Пък и до колкото си спомням мнозина от тях вече да приютени в лоното на партия. Но тази напудрена претенциозност, при това в типична политическа работа маскирана като гражданска позиция наистина ми идва малко овър. Защото един от най-кратките пътища за нормалност на една държава е всеки много ясно да знае с какво се занимава. И да е добър в това, което прави. Което пък автоматически изключва възможността да е добър в някои други неща например.
Освен това да си интелектуалец не е професия. В тълковния речник думата е обяснена така : човек, който се занимава с умствен труд. Но комент, както се казва.
Изобщо никога нещата не са точно такива, каквито изглеждат на пръв поглед и ако не вимаваш, може да изпаднеш в тежка заблуда. Ето например един приятел ми казва : “Много съм разочарован от тебе, щото тук пише “Сексът и властта”, а ти нищо по-така не пускаш в текста. Викам му “ А ти като отвориш врата, на която пише “Жени” какво намираш вътре, жени ли!?”. Та и комитетската работа такава. Пише “Съзидание”, а като влезеш на вътре – един гол интерес. Примерно.
Публикувано във в. “Експрес” на 14.07.2007

сряда, 11 юли 2007 г.

ГОЛЯМ ЧОВЕК Е ДАКЕЛЪТ

Със сигурност щях да подмина скандалът тип “Уотъргейт” с балкански привкус, ако в него не се беше намесил Костов. Изобщо, както повечето жени, аз се отнасям снизходително върху типично мъжката залъгалка наречена “световна конспирация” и , Бога ми, никак, ама никак не отдавам значение на този тип забавление. Но всичко до тук е в минало време, защото арогантното и клеветническо поведение на Мавъра (този прякор най-му го харесвам) ми навя стари, стари спомени от времето, в които и той и цялата му клика използваше, естествено не по предназначение, тези момчета от охраната. Спомних си любима случка с дакела Съни, която имам чувството, че съм преразказвала 1000 пъти и , повярвайте, винаги се радва на много сериозен успех пред публиката. Но тъй като случката е симптоматична, ще я разкажа отново.
Дакелът на семейство Соколови (по това време Йордан Соколов беше председател на НС и много, много близък до Костов политик) изчезна. Хей така. Както се разхождал из Боянските ливади просто потъна в дън земя. Настанала карамолическа тревога и препирня. Г-жа Соколова, Ева, горда собственичка на съпруг – председател на Парламента и дакел, когото имаха честта да разхождат квалифицирани служители на НСО, незабавно се разпоредила пред съпруга си, а той от своя страна пред службите – да бъде намерен дакелът Съни. Започнало щателно издирване. Без резултат. На второто денонощие, когато отряда на издирващите изчезлания декал набъбнала до 30 души, г-жа Соколова била поканена да провери междинния резултат от търсенето. Пред нея в нестройна редица били подредени 10-ина дакелчета и всевъзможни псета, напомнящи характерната порода. Дълбоко разстроена г-жа Соколова отхвърлила предложенията и кучетата били върнати на собствениците (защото в крайна сметка се оказало, че кучетата били събрани в един доста широк периметър къде от дворове, къде от улицата). На третото, безрезултатно протекло денонощие нечия умна глава родила изход от ситуацията. В Бояна бил поканен кучешки психолог (не се шегувам, въпреки, че не вярвам в специалността кучешка психология). Въпросният специалист проучил всички подробности от живота на Съни, от обстоятелствата при които изчезнал, разходил се из Боянските ливади и дал задоволителен отговор. А именно, че като специфична порода, пригодена да вади лисици от дупките им по време на лов, дакелът избира дупка за да приключи достойно земния си живот, когато усети, че му е дошло времето. С други думи, докторът успял да убеди Соколова търсенето да бъде прекратено, тъй като от него полза така и така няма да има. И тук свършва тази чудесна история за дакел, политици и още нещо.
И ако някой си задава въпроса за това каква е връзката, ще отговоря просто. Точно Костов и неговите хора нямат, най-малкото, моралното право да раздават индулгенции. Всъщност те това право никога не са имали, но пък за сметка на това си го бяха разрешили. Та сега, когато г-н Костов е г-н Политически-Изчезващ-Лош- Спомен –от- Миналото нека бъде така любезен и да започне да си мълчи. Така, както беше обещал още преди няколко години. Да изпълни поне едно обещание, а. Сигурно не е толкова трудно.

петък, 6 юли 2007 г.

Вдигни очи, виж този свят

Ако не можеш да бъдеш добър пример, бъди ужасно предупреждение”. Този фундаментален, модерен постулат прочетох в един от онези забавни, автоматично препращани мейли, които си разменят приятели. Без изобщо да е във връзка с контекста на мейла, смятам да го подаря на няколко общи познати, дето със сигурност няма да се превърнат в добър пример. Но пък от друга страна идеално биха се вписали във втората половина на правилото. Формалният повод за дара е опитът на новоизпечени законотворци да обладаят избирателя пряко волята му, което както и да го погледнеш си е изнасилване от всякъде. Хайде де - щели, видите ли, да задължат избирателното тяло да упражнява вота си. Че и да го санкционират, ако не рачи да го стори, в смисъл, ако не си изпълни избирателното задължение. Санкциите, които се предвиждали били доста екстравагантни, както и идеята като цяло. Например – има избори, на теб – избирателю, не ти се гласува и отиваш за гъби (както често се случва на последък с една много голяма група гласоподаватели в различни избори). Връщаш се ни лук ял, ни лук мирисал, но не шеш ли – санкция. Получаваш съобщение, че данъцитети ще бъдат удвоени, щото това ти е глобата, дето вместо до избирателната секция си отскочил за гъби. Не, че нещо, ама ако някой е решил така да кърпи бюджет – да си каже. Със сигурност има и по-лесен, при това законен начин да се намери изход.
И на това безумие един депутат му каза “по-рафиниран поглед върху идеите на либерализма”. Просто да падладееш, както се казва. Ако се опитам да мисля в тази рафинирана плоскост бих могла да предположа, че размахът на мисълта може да произведе и списък с партии, който да се приложи в преходни и заключителни на въпросния закон, който ще превърне изборът в задължение. Може и още по-натам да се размечтаят рафинираните – списъкът да бъде в две части – позитивен и негативен. С други думи казано – за тези да, за тези – не гласувайте. Или пък всеки избирател да си получи и конкретната бюлетина, заедно с публикуването на името му в избирателния списък. Или нещо от сорта. А дали на тези, дето виждат, че няма никаква нормална опция да си спасят от тотален разпад партиите и електоралните ядра не им минава през ум, че просто може и да отменят изборите, да се обявят за благородници и потомствени лордове, членове на Камарата. Чак сега разбрах, защо такива се записаха в Царската партия. Надявали са се именно на това. Друго си е да те посрещнат с мелодичното Дукът на Шоплука, вместо простоватото г-н Намкойси, а!?
Може ли и още да се разпростре демократично- мечтателския, либерален подход. Със сигурност, въпреки, че на мен не ми е особено интересно да градя хипотеза на безумията, които като перли и бисери се сипят от устата на подобен род “ужасни предупреждения”. Защото и тези , както и други преди тези (понатрупаха се колечествено за 17-18 години) така и не разбраха, че политиката е като любовта. Трябват двама за да се получи магията. Всичко останало е мечтателство в минало време, романтична неадекватност, политическо интелектуалстване и платоническа връзка в най-добрия случай. Нещо повече – в този (изборния) за разлика или още по-силно, отколкото в любовта е невъзможна крачката в бъдещето, с очи обърнати към миналото. Защото “бяхме” никога не може да бъде равно на “ще бъдем”.
07.07.07
публикувано във в. “Експрес”

неделя, 1 юли 2007 г.

ЧУДНО ЖИВОТНО Е ОВЧИЦАТА

Като махнем традиционния летен конспиративно-фриволен медиен стил, който трайно се наложи като концепция за списване (най-вече) на медиен продукт през последните години и въпреки трайно установеното правило, че положителната новина в никакъв случай не е новина, тези дни прави приятно впечатление “пробивът”, осъществен от именно такива, положителни вести.
Ето, четем в захлас, че от британски гражданин български съд е конфискувал имот, заради търговия с наркотици и незаконно обогатяване. Значи, щом посегна и на братските британски граждани – нашето правосъдие направо не си знае силата вече. Е, вярно, че става дума за лозе, ама лозе, лозе – утре току виж и Бъкингамския дворец сме погнали, ако нещо не ни се стори както му е реда.
Само не разбирам, защо в доклада на Еврокомисията за България пише, че някакви нередности по съдопроизводството имало. Струва ми се някак неточно. Най-малкото некоректно. И предполагам, че нещо британско е дало наклонение на отношението, щом като там екс-премиершата Чери Блеър (която е уважаван английски адвокат), помахвайки за сбогом на журналистите, дошли да изпратят дългогодишния си премиер министър, се обърна към тях с думите “Вие никак няма да ни липсвате”. Предполагам, че чувствата са взаимни.
Макар, че ако на журналистите политиците започнат никак да не им липсват, рискуват да се превърнат в писачи на есеистично-белетристични произведения, които имат много общо с художествената литература (тук не говорим за качество) и много малко общо с публицистиката като такава. Има тя почва унас.
Но пък както и в природата, която не търпи празно, така и в медията веднага може да се намери начин да се запълни нишата. Ето, че уволнен гард от НСО обяви, че бил използван не по предназначение, а именно да събира информация. Остава да я докладва на планьорка и да я публикува и ше се превърне от гард в чуден дописник, гордост за всяка медия. Дето се казва, ще се учим в крачка. Както и във всичко останало. Пък и може би мнозина си спомнят за самодейността като всенародно движение, та думата ми е, че това остана и до днес като принцип – най-широко застъпен и в медии и в политика. Пък където се преплете журналистическа и политическа самодейност – там преграда през възторга няма. Справка Волен Сидеров. Още не мога да забравя как през недалечната 2003 година, като кандидат за кмет на София Сидеров се записа със златни букви историята на политическите идиотщини на съвременна България с шествието на голи до кръста хубавици по “Витошка” (тогава все още разрешена за автомобили, но това е друга тема) и със скромните 1728 гласа. Хвала на такива, дето още тогава са провидели в младия Сидеров вожда и учителя и не са го възприели като мениджър на кандидат-плеймейтки за селекция на “Плейбой”. Е, вярно, че той тогава беше земеделец, ама какво – това пък не е обида, в края на краищата. Пък и всеки има право на екзистенциалните си търсения. Току виж успял да се намери, след толкова лутане. Или пък и Волен е рядко успешен продукт на един експеримент, наричан на времето “всестранно развита личност”. В интерес на истината и уважение към историята, тогава, щом се разбра, че не се получават нещата с всестранно развитите,веднага се премина лекинко към многостранно развити, а после историята промени хода си и с експериментите беше приключено. Поне в сферата на личността, като такава. Е, експериментите на Сидеров и ко не спират, но пък и това е форма на консумация на свобода...Докато не започне за застрашава околните.

МИР, ХЛЯБ, СВОБОДА

Мислех си, че при понатрупан житейски и социален опит няма какво кой знае колко да ме изненада в т.нар. обществено-политически живот, но както винаги се оказах в голяма, голяма грешка.
Гледам си кротко вечерните новини, разсъждавам съчувствено върху 14-те (забележете) стачки и протеста, които напоително са отразявани от медиите и попадам на покъртителни кадри от протестите на пироговци.
Видях свещеник, с кръст в ръката да поваля млад мъж на земята. Секунда по късно жена с бяла престилка, посребрена коса и българското знаме в ръцете да рита в главата въпросния повален. Не е истина, както казват тийнейджърите. Втрещена оставам пред екрана. Изтеглих си новините от сайта и ги гледах още веднъж. Викам си, може нещо да не съм видяла както трябва. Горещо е, скапана съм и вероятно блея. Нищо подобно – всичко е така, дори и по-страшно. И изобщо не ме интересува дали определения от колегите журналисти младеж е младеж или провокатор. Интересува ме в коя църква раздава тупаници попа и както по дяволите търси в редиците на протестиращите пироговци. Интересува ме дали побелялата дама е лекар или медицинска сестра и дали в пристъп на гняв рита и пациентите по главите, когато те не са в подходящата за консумация форма. Преди няколко дни колегата Коритаров възкликна “Какво ви става бе хора?” . Е и аз това питам...Къде сбъркахме и в какво се превърнахме и кой, по дяволите ще каже на децата ни кои са добрите и кои лошите. Тази жена сигурно има и внуци. Как ги възпитава. Да каже, кои са нейните деца, та да се пазим. Щото друго явно няма как да направим. Оцеляване или озверяване!? Това е дилемата ми в момента, когато трябва да направя собствената си оценка за случилото си. Колко неща не е уловила репортерската камера и какво ли още се е случило. Или пък медиите спестяват и не искат да предадат омерзителното чувство и лош вкус, които оставят подобни сцени в душата на простия зрител (като мен например). Вече изобщо не искам и да знам дали са прави в “Пирогов” да протестират. Иска ми се да се помоля на Господ да не ми се налага нито на мен, нито на близките ми, нито на който и да било да им попада в ръцете и краката, ако това ще е модела им за спечелване на каузата им. Иска ми се да се помоля на Господ и да ми даде знак кой е посредникът ми за разговор с Него. Щото ако ще е онзи свещеник, дето налага с кръста – благодаря. Все се надявам да има алтернатива. Всеки сам със себе си и с Него...Знам ли.
Психолозите имат много отговори за поведението на тълпата. И те не ме интересуват.
Проф. Милан Миланов каза, че “те (лошите) ни тласкат (нас, добрите) към стачка, та да покажем колко сме лоши”. Ми, ако това е била целта – получило им се е. Спор няма. По-тъжното е друго, че ако това ще е модела на властване на образованата тълпа над политическата, какво остава за всички останали. И не сбъркахме ли някъде по пътя като за компенсация на мирния преход, придобихме и отгледахме насилието като обществена норма.

ПО СВЕТА И УНАС

По света като те заболи зъб, отиваш на зъболекар. Унас като отидеш на Вулканизатор, ти вадят зъба. Срещу 5 лева. Разказа ми моя приятелка за въпросния комплексно-пазарен феномен в разградско село. Там собственикът на вулканизатора се специализирал да вади зъби. От немай къде – селото диво, зъболекар има чак в града, а зъб като заболи – става страшно. Набавил си човекът клещи и турил табелка (в смисъл реклама) – “Вадене на зъб 5 лв”. Даже веднъж майстора нямал пари да върне от 10 лева на един, на когото извадил зъба, та му предложил да му извади още един и хем да не се разкарва следващия път, хем да са им чисти сметките. Защото, както повелява народната мъдрост- чисти сметки, добри приятели.
По света някой политик като сгази лука, мълчи, мълчи, посипе си главата с пепел, па си тръгне с мир. Унас някой политик, като сгази лука говори, говори, па остане...
По света активиски от Грийнпийс откриха макет на Ноевия ковчег. Разбира се те го разположили на връх Арарат и това не е новина, само по себе си, а просто пр-акция. Унас тв-журналист откри макет на компромат. Това също не е новина, а пр-акция. В стил ранен, посткомунистически медиен барок. Компроматът брадат и космат, журналистът – смел, смел и за сметка на това изпълнителен.
По света британският все-още-премиер Тони Блеър се оплака, че мнозина не разбират заплахата от тероризъм. И с това неразбиране оправда и неразбирането на нарастващите военни бюджети. Под въпрос е дали и него няма да го видим като консултант на голяма международна компания, след като сдаде поста в края на месеца. Унас пък все-още министърът Р. Овчаров се учуди, че някому и през ум може да мине темата за оставката му. И се запретна да оползотвори принудителната си отпуска с непринудени и откровени срещи с ППО-та (ППО=първична партийна организация), на които получи, разбира се, цялата партийна подкрепа. В смисъл, няма нужда да си подава оставката, щото някой да е видял др. Овчаров да се корумпира!? Хич тамън та чак сакън.
По света като има визита на американския президент, всички служби откачат, защото си мислят, че той е мишена №1 в света. И опразват периметъра, така да се каже. Унас като предстои визита на американския президент – започваме да работим. И да се движим с градския транспорт, както препоръчаха вчера от правителството. Че с какво друго да се движим – няма селския да го вземем сега. Нещата са ясни. Ще демонстрираме пред Буш как се труди нацията върху светлото европейско и трансатлантическо бъдеще.
Апропо по света Путин разбаха показалец срещу Буш, заради новите военни бази в България и Румъния. Унас очакваме Буш да обясни как базите се вписват в концепцията му за отношенията с Москва. По неговите думи нещата стоят така, че той смята Русия за приятел, а връзките между САЩ и Русия за сложни, защото има проблеми по които имат голямо съгласие и други по които са на различно мнение. Изобщо както беше казал един класик на безсмислените определения “Когато се запитам ние екип ли сме или сбор от компоненти си отговарям – понякога да, понякога – различно”.

КОГАТО ПЛАЧЕШ, ЗАПАЛВАЙ СИ ЦИГАРА

Като държава – член на ЕС от скоро и ние (както големите) ще се научим на европейските политически чалъми, ама има време. Това се потвърждава от последните няколко политически уикенда и делника, както и от предшествалите писъмцето на Царя (Боже, Царя ни пази) скодоумщини, присъщи на избуял партиен пубертизъм. И сега какво – пълни гащи с щастие. Ето това е кратката рекапитулация за дните от конгреса насам. Щрак и мрак. Защото, ако е голяма срамота, дето албанците свиха на Буш часовника, да не говорим това, дето Саркози се остави един Путин да го напие като балалайка, пък и дето Буш се обърна към Папата с мистър, трижди по-голяма срамота е, дето панайотките се опитаха да отхапят ръката на царя чак до глезените. Да им се ненадяваш. Да опитат да свият на царя царската партия...Тц,тц,тц. Че това е като на краставичар краставици да продаваш.
Ама и измежду тях се оказа, че има професионални революционери, дето хем са бунтовници, хем се застраховаха като комформисти овреме. Ей го – онзи ден една депутатка рече, че тя не е панайотка, а инженер. Ми да, какво. Някой да има аргументи за обратното. Е, вярно, че можеше да каже, че крокодилът е повече дълъг отколкото зелен, но не го направи. Сигурно, защото не ставаше въпрос за крокодили. Поне не в зоологичния смисъл на думата.
Пък и водачът на бунта Вълчев – да си беше изчислил материала, другарю. Вас не са ли ви учили, че тази работа не е като онази. Апропо – не стана ясно защо антицарствените “някои личности” бяха наречени панайотки. Струвами се, че по-коректно би било да бъдат наречени данайотки или пък панавълки..Но това вече няма значение. Лицето на позора е едно – сиво, непривлекателно и доста, доста (как да го наремеч)...помръкнало?
Мдааам, сигурно не е лесно. Спор по въпроса няма. Сега може със много голяма спетен на достоверност да се твърди, че едни 30-ина души са успели да надминат световния рекорд по писане на смс-и с максимално извинение за минимално време. Разправят, че мобилният оператор, дето обслужва на Царя мобилния телефон в четвъртък вечерта освободил нарочна линия, за да обезпечи безпрецедентното струпване на извинителни съобщения в стил “ах как съжалявам, колко много ми е мъчно и дали ще Ви е по-удобно, Ваше величество, да полегна за да ме наритате, както си заслужих”.
Само Шулева остана смела до редакционното приключване на броя и каза, че неможе да си общуват партийно чрез медиите и чрез “някаква декларация”, е вярно че уточни, че не успорва авторитета на лидера си, ама...От друга страна и тя като роба – след като изгуби и вицепремиерското и министерското и евродепутатското си място, няма вече какво да губи, освен депутатските си окови. То затова й е лесно да говори. А пита ли го министъра...Хеле пък на другия – Николай Василев – какво им е. Свито на душата, едно притеснено...И има защо. Щото Царя забавя, но не забравя, драги ми Василев. И тук не ми остава нищо друго, освен да изцитирал живия класик Олимпи Кътев с респектиращото напомняна “ Едно подаване на оставка, поне по моите скромни разбирания, е свързано с едно “Прощавай”.
И, ако има нещо – ще прощавате.

ЦАРСКА ПРИТЧА В СИГНАЛНО ЖЪЛТО

“Този човек е спокоен”, твърди обработен мъжки глас от екрана, на фона на апокалиптична картина и лежерно подсвирквана с уста ведра мелодийка. Нищо, че недонаправената му партия стана на пух и прах за броени минути. Нищо, че доверените му до вчера хора, които лично ръкоположи за политици и на които подаде ръка не се посвениха да я отхапят до глезените. Нищо, че го заплашват с ново, икономическо изгнание от родината точно неговите хора, дето се биха като прасе с тиква за законноста на имотите на царя си, ама когато това им изнасяше. Този човек е спокоен.
Е, вярно, че няма как да контролира кривиците на политическата съдба, особено, когато се е оставил на случайността и се е опитал да докаже, че може да прави политика без политици и партия без партийно строителство. Важното е да е спокоен. И дори, когато червенината по бузите наподобява плочите на нагорещена печка “Мечта”, а очите търсят опора в най-високата точка на тавана – този човек е спокоен.
Ето, че вече шест дни жълтата менажерия произвежда циркови номера, които блестят по вестникарските страници, а ефира е силно затлачен от ведри съобщения, указващи кой, колко пъти не си вдига (респегтивно го вдига) мобилния телефон и кой,колко пъти къде влиза и от къде излиза. Изобщо – отразяването на случая се превърна в лоша компилация между съобщения, достойни за таблото на Централна гара в София (“Пътническият влак от София за Карнобат заминава от 3-ти коловоз) и справка от “Жълти страници”. Този човек е спокоен.
Той беше спокоен и преди 6 години, когато се довери на измислени личности, които му подредиха нещото, което сега претендира да е партия. Пропуснах – демократична и либерална, каквото и да означава това в случая. Както и преди две, когато остави самономиниралият се за сив кардинал Панайотов да го играе и.д. цар и да преговаря за съставянето на кабинет. И през цялото това време този човек инкасира купища малки и големи сътресения от типа на критичните писма от царедворци, люспене и цепене на време и не на време, оставки и скандали, извиване на ръце и провалени възможности.
Да, този човек е наистина спокоен.
Остана такъв и до вчера, когато прие и изслуша скимтежите на осиротелите, без партийна власт, доскорошни велможи, които увиваха жално за постовете си и си измислиха някакви квазизаконови аргументи за доживотния си мерак за власт. И дори, когато ги предупреди, че ще бъдат прогонени с камъни и хули, не от друг, а от народа (че как му дойде времето на народа да излезе от миманса) той пак остана спокоен. Не се разтревожи дори и когато му се наложи да посрещне частните си ангажименти в чужбина, въпреки заплахата от страна на мишоците, че скоро ще му остане много свободно време да си посреща частни ангажименти колкото си поиска . И отлетя.
И каква ирония на съдбата. На летището, сред хилядите преминаващи транзита, този човек срещна кого? Един друг човек, който да му напомни за голямото му завръщане. Тогавашния му бодигард. Но този път, този човек заминаваше, а онзи се връщаше. Има ли знак? Нямам представа.

КАКВО ДА МОЖЕ ЕДИН ХЛЯБ

Гледам ВИП-овете и не вярвам на ушите си. Нещо не ми се връзва. Нищо, че гьобелсовото правило, че ако кажеш на едно дете сто пъти жаба, на стотния ще стане на жаба е в пълна сила и в случая. Каквото ги нарекат – такова ще бъдат. Значи ВИП-ове. Ами добре, ама този Здравко, хеле пък женка му. Виж, хлапето е сладко, ама си е бебе. Или пък Китаеца. ВИП от всякъде. Какво друго да е. Нали е представителна извадка на люлинските софиянци. Нищо лично. Тишо пък бил бизнесмен. Сигурно защото се иска бизнес нюх за да се ожениш правилно. За художествено-творческата интелигенция в Къщата нищо лошо няма да кажа. Защото Калин е музикант та дрънка, Деси Слава има прекрасен глас, а от една певица се очаква преимуществено да пее, Маги е красива жена, а пък Катето – на Катето съм фенка. Азис показа изключителен афинитет към манипулацията на публиката, което очевидно е талант. Спечели си симпатиите дори на хора с професия и претенции далеч над средните. За срам на журналистическата гилдия, Венетка изигра дребнавата провинциалистка, в която никой не иска да се припознае. Мила ми Венето, що се опитваш да си надскочиш боя, нали беше коронясана за Мини Мис, а не за Мис Макси, ако не бъркам размерите.
Въпреки, че като цяло Брадъра ме кефи. Радвам му се някакси, дори да е малко про. Човешинка и снимка на обществото, дето все ни се объркват понятията. За правилата да не говорим. А щом понятията и правилата са априорно объркани – може да се приеме, че именно объркването са правилата и понятията. Щом е ВИП да си гларус от прованса, значи е правило да си про. И жена ти също.
Риалитата и лайфовете, с които телевизиите облъчват зрителите си са изключително показателни и за друго – хляб и зрелища и предимство на вторите. За хляба със сигурност сме го докарали, пък и на зрелища насмогнахме. Това е властта на масите всъщност. Някакво ненавременно съботно разсъждение за това кой над кого властва. И противно на общоприетото, сълзливо схващане, че малцина управляват мнозина, вече много отчетливо се вижда, че е точно обратното. Съша демокрация. Множеството налага образа. Следователно властва. Масовия вкус или вкуса на масата. Трапезно и увеселително.
За сравнение обаче се налага и друго. Паралелно изтичащият Мюзик Айдъл, който ше остане в историята с култовото парче “Шест кокошки съм заклала” и нищо повече. Защото масите пред масите изобщо, ама хич тамън не се вълнуват от това кой и как се упражнява в пеене, колко е изморително да се държиш правилно на сцената и как се култивира див талант. Т.е. форматите не са приети от публиката хей така – на доверие. И публиката дава строгата си, но справедлива присъда. Това става, а това – не. Чисто и просто. Като блондинката, продавачка в магазин за хляб, която попитали “Може ли един хляб”, а тя отвърнала : “Какво да може един хляб?”.
Апропо, подарявам вица на Деси Слава, която вчера си пожела, някой да измисли виц и и за нея.
 

Sample text

Sample Text

Sample Text