Ads 468x60px

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

сряда, 12 декември 2012 г.

Искам

Искам
Да не живея в интересно време.
Достатъчно ми е интересно да се вълнувам за детето си, да бъда с приятелите си, да чета книги, да ходя на кръчма, да гледам кино, да слушам музика, дори да се възхищавам на красотата на българската природа, колкото и цялата ми душа да се бунтува срещу туризма като такъв. Стига ми да си върша работата, която обичам и харесвам и съм адски добра в нея.
Искам
Да не знам имената на министрите. Камо ли какво правят всеки ден. Още повече искам да не знам колко са некомпетентни. И колко некомпетентността на всеки един от тях дава поражения върху живота на всеки един в тази държава. Да не знам кой от тях от къде се е взел. Кой какви чупки в кръста е направил. Кой колко е изпил сутринта и колко е бил мултак на републиката. Да не знам кой е любимият му певец и колко литра пот изхвърля на концерт. Да не знам колко апартамента има тъща му, бабалък му и учинайка му. Да не знам колко прилича на който и да е американски сексимвол, не само защото не прилича. Не искам да ме интересува.
Искам
Да не знам колко е безхарактерен президента. Колко е мъж под чехъл. Да не знам колко продължава да си няма понятие какво прави и къде се намира.
Искам
Да не знам нито един политически виц. Има толкова по-забавни неща, на които мога да се смея.
Искам
Да не знам че председателят на парламента може да пее. Още по-малко да я виждам на сцена с микрофон в ръка, извисила глас. Искам и да продължавам да не знам имената на депутатите. Но по друг начин. Искам да не знам колко тона тежи шефката на мнозинството. Нито колко лагера има в мнозинството. Нито колко люспи. Искам да не знам кой къде си е пренасочил субсидията и колко пъти е мимикрирал в рамките на един мандат. Искам да не видя никога повече назначаваният от парламента премиер да се гаври с Народното събрание.
Искам
Да не знам нищо за футболните таланти на началника на държавата. Така и така изобщо не се вълнувам от футбол. Искам да си остана фен на „Скрита сила“ Мъдрево. Искам да не се срамувам, когато разказва на немците, че вътрешния му министър копа трупове. Искам да не се срамувам, когато го дават да спи на първия ред на церемонията по награждаването на Нобеловите лауреати. Искам да не знам как е садил компири и стискал филията с мас, докато с другата ръка тичал. Изобщо искам да не знам какво е правил и ще прави като малък, по-голям, сега и в бъдеще. Искам да не чета анализи на чужди медии, които нескрито се подиграват с българите, заради премиера им бандит. Искам да не виждам крайник на примера в едър план по телевизора като водеща политическа новина. Искам да не знам колко той знае или не знае английски, кой му мери гърба в педи, какъв цвят му е колана, колко му е акъла. Колко мръсни смс-а е написал и колко ругателни. На кого е разтривал ушите, на кого пазил вратата, на кого изчукал жената, на кого прибрал бизнеса. Искам да не знам кога  е сам като куче, кога рисува и кога дрънка на китара. Искам да не знам нищо от това. Искам да не виждам изражението на европейците, когато слушат доклади на дипломати и спецслужби за миналото на премиера и повдигат вежди с „really?“.
Искам не да няма ГЕРБ. Искам да не знам, че ги има.
И най-важното!
Искам
Да не знам нищо от това, не защото съм си затворила очите и ушите, спряла съм да чета вестници и да гледам телевизия, изключила съм си нета или съм заминала на пустинен остров. Искам да не знам нищо от това, защото го няма. Поне не в този уродлив вид.
Искам да живея нормално. Искам да живеем нормално. В нормална държава. И това да е държавата България.

неделя, 9 декември 2012 г.

Необичайно лирично


Кръстопътища

Застанала съм между времето.
Хванала съм се за нищото.
И стискам.
Някакъв вятър, довеян от някъде ме брули.
Стискам.
Много силно.
Отчаяно.
Инатливо.
Стискам.
Усмивки, лицемерие, досада, отегчение.
Минават покрай лицето ми.
И рошат косите ми.
Стискам.
Защо.
Нямам отговор.
Стискам.
Инатливо.
Ужасяващо вкопчена
допушвам поредната цигара.
И стискам.
Между времето.
Напук на вятъра.
Заедно с него.
Ще ме отвее на някъде.
Откъдето се е взел.
Или където ще се взема.
Между времето.
Или в нищото.


Диаболично

Диаболично
Двулично
Изключително нескопосано
Леко захаросано
Малко досадно
И арогантно
В крайна сметка – много лично
И необходимо
За ритъм
За тръпка
Дори за мастило
Избягало
Пробягало
Наиграно
И  видяно
Преминало
 И лично
Диаболично...

***
Вратата притворена,
Устата затворена
Всичко прибрано
Задъхано,
Спряно
Дори на ръба
Дори и отвъд
Притихнала гръд.

***
Да се прибера.
Да съблека самочувствието си.
Да обуя тъгата.
Да сложа глава
На рамото
На компютъра.


***
И го чакам.
Някакъв Той.
Поглеждам през рамо и
Разбирам, че още го няма.
Запилял се е някъде.
Пие с приятели
Или
Плаща на курви.
Все едно.
Знам, че ще дойде.
Иначе за какво са мечтите. 



понеделник, 8 октомври 2012 г.

Премиерът, който дори не иска индулгенции


Тъй като, противно на преобладаващото мнение, съм човек, склонен да се коригира, станах в понеделник сутрин и отново изгледах така дискутираното вчера интервю на Кеворк с Жан Виденов. Викам си – след като толкова много хора твърдят, че е добро, може пък моето вчерашно гледане – малко разсеяно, между другото, съчетано с други разговори и пр. глупости да е подвело иначе почти безпогрешната ми преценка за публицистика.
Толкова гневна, толкова лично обидена от наглост, струяща от екрана отдавна не съм се чувствала. Тук не броя проявите на лицето Бойко Борисов, които ме фрустрират традиционно. Става дума за друго. За изключителна наглост и безпардонност. За убедеността, че под  мантията на отминалите вече почти четири мандата, изтънялата памет и давността, каквото и да се сервира, ще бъде възприето като истина от последна инстанция. Още по-нагло – че това лице, оглававало българското правителство, довело до най-тежката национална катастрофа в последното десетилетие на ХХ в. си позволява да дава оценки и мнения с претенцията на външен наблюдател и от пантеона на собствената си ментална извънредност, доведена до пълна перверзия. Да твърди, че неговото правителство не е направило „никакви значителни далавери”, да заклеймява „зависимите премиери”, да обвинява в предателства, подкупност, алчност и какво ли още не, пропускайки себе си и само още един герой – настоящия премиер. Това е цинизъм.
На мен ли ми ги обяснява тези, дето тичах като обезумяла срещу инфлацията,(сутринта към 9 ч, тъй като в 10 магазините затваряха за ревизия и нови цени)  която изяждаше не парите, изяждаше ежедневната порция храна на детето ми! На мен ли ми ги обяснява тези, която със същото това дете, тогава на 4-5 години търчах след работа на площада, при минус не знам колко си градуса, за да съм там, за да крещя и за да тикам и аз нещата така, че Него да го няма!!! Наглец! Който дори не очаква индулгенции, защото смята, че отдавна си ги е напазарувал!
И само три реда за т.нар. „журналист”насреща. Който не зададе нито един от задължителните въпроси. За фалита на банките, за хиперинфлацията, за зърнената криза, за кръга „Орион”,за кредитните милионери, за правителството на Бойко Борисов, за отговорността! Това наистина има друго име и то в никакъв случай не е журналистика.
И тъй като дискусията във Фейсбук тръгна от там дали е попадение журналистическо това интервю, което изобщо не ми стои като тема, само ще вметна, че този човек се появява днес, когато знае, че никога, никой няма да му потърси отговорност за нищо. Нито за това, което причини на държавата тогава, нито за това, което се случва днес, тъй като и тогава и днес омагьосаният кръг се е затворил, виновни няма, и няма да има.
Контрата е само в няколко поколения. Прецакани, измамени и проиграни. Какво му пука. 

неделя, 29 юли 2012 г.

Отмъщението на малкия поробен човек* Еклектичен сюжет за много малък разказ


Държавата Еритрея ми се наби на очите наскоро, по повод на регулярната класация за несвобода на медиите, в която тя заема първо място отзад напред и последно по обратния ред. Естествено там на „достойна” позиция се намира и България. Вярно, не сме в най-драматичната група, оглавявана от Еритрея, но пък за сметка на това преди България (т.е. по-свободни) са медиите в Източен Тимур, Бенин и Южна Африка. И това ако не е повод за размисъл. Именно класацията ме подтикна към бърз преглед по линията на най-малкото усилие за това – всемогъщият Google. Прочетох, прочетох отново и още малко и започнах да коментирам с приятели. Ей така, като доказателство за широка обща култура (waw!). Тъй като съм общокултурна по дефиниция, така да се каже. Поколението на многостранно развитите личности. Което пък се появи непосредствено след поколението на всестранно развитите личности. Апропо, всестранно развитите (поколението на 50+) управляват държавата България в момента. По пътя на логиката нашето, на многостранно развитите е на ход след тях. Поколението, които идват след нас би трябвало да се казва на развитите, а следващото – на неразвитите. И после на недоразвитите...Ужасно съм лоша. Всъщност това е поколението на децата ни. Но за тях по-късно. И тук си спомням смешката с една позната, която в дни на сериозен дефицит (иначе казано беднотия) ръфаше стръвно шоколад, а на въпроса на колежка не е ли редно да запази шоколада за децата си отговаряше мрачно „Децата имат своето бъдеще”. Факт.
Идеята тук е друга. Държавата Еритрея, с която ни родее историята ни, като принадлежащи към Османската империя територии някога, има вероятно не един нюанс, но един, на който искам да обърна внимание. След признаването й през 1993-та и изборът на президент и парламент, приемането на конституция и формалното й структуриране по правилата на демократичната държава нещата изглеждат почти нормални. Минава време, насрочват се избори, но те никога повече не се провеждат. И така повече от  20 години. Защото винаги се появява причина, поради която изборите или са отменени, или отложени. В началото на 21 век забраняват и частните медии. И така се пресичаме с тази държава най-малко в две точки. Османската империя и медиите.
Този поток на съзнаниетовероятно щеше да се рее в някакви съвсем различни ширини, ако не бе прекъснат от това, че се заслушах в информация, за това как управляващите искали да затегнат затегнатите вече мерки за борба с пушачите. Ей това пушачите вече сме нещо като гризачите за посевите или кърлежите и бълхите за домашните любимци. Подлежим на изтребление;)
Изгледах репортаж, в който един херой от управляващото мнозинство, почти без да си поема въздух,  си пожела и полицейска намеса в случаите, в които някой (представяте ли си) си позволява да пуши нерегламентирано. А чиновничка от здравното министерство, с респект към белите й коси и забележка към менталното й здраве, иска да се забрани пушенето в паркове и градинки, на открито и закрито, вътре и вън, в колите и в домовете... Няма ли кой да я светне, че това нищо ще й увеличи пенсията, нито ще й намали цената на парното.
Има нещо смущаващо в тази агресия. Нещичко, под което прозират други страсти и мераци, а не тази трепетна закрила на здравето на децата, на непушачи, на пушачи и пр.
Та от него, право в темата за доминацията.
Доминацията или демонстрацията на сила и превъзходство е дълбок, атавистичен рефлекс на човека. Някога, в старите времена, доминацията задължително е била прикрита зад някакъв религиозен канон или предрасъдък. Като казах по-стари времена та пак за Еритрея се сетих, тъй като тя е една от държавите, в които продължава да се практикува изключително опасната и мъчителна практика на обрязването на жени. Едно от много страшните лица на доминацията, най-точно отговарящо на описанието за облечено в предрасъдъци, религиозни измишльотини и прикриващо морално безсилие действие срещу жените на полов признак. И тук несравнимото ще стане сравнимо.
В европейска България, преобладаващо християнска, изтъкана от проблеми от всякакво естество, върви един дебат за забраната на тютюнопушенето, което ежедневно ми вади очите. Не защото съм пушач и не защото подобна забрана ще ми създаде дискомфорт. Това са си мои проблеми, които аз ще си решавам както намеря за добре. Както съм и избрала да бъда пушач.
Притеснителни са обаче настървението и злобата, с която непушачите с някакво почти садистсично удоволствие и методичност започнаха гоненията на пушачите. Странна е рефлексията в обществото ни на този (безспорно) порок, който далеч не е най-разрушителният, нито най-опасният. След дълги отлагания и пр. финтифлюшки, оправдавайки се с европейски стандарти, в парламента законово регламентираха забраната. Дотук  добре. Но това отприщи една вълна на озлобление и агресия, която няма нито здравното си оправдание (освен ако всички апологети на забраната не са психично болни), нито моралната си база. Още повече, че в тази война няма насрещна армия.
И сега ще напиша редове, под които аз се подписвам, без да ангажирам с това нищо и никого. Защото се питам, колко ли трябва да е потиснат или комплексиран или просто много лошо възпитан един чиновник, който придобил власт, яхнал един от поредните човешки предрасъдъци и изключително лицемерие, маскирано като грижа за здравето или Господ знае какво, за да кове като малки пирончета забрани. И това изобщо не е разговор за ползата или вредата. Нямам и намерение да го водя. Нито съм лекар, нито биохимик, нищо подобно. Това е разговор за толерантността, търпимостта и уважението към избора на другия. И случая с тези ограничения е симптоматичен пример за това колко нетолерантно може да бъде нашето общество.
Някой се чувства скандализиран?! Никакъв проблем. Да преживява. Да се скандализира. Ако иска може и да запали цигара за да се успокои;) Гавря се, естествено.
Защото ако извадим предмета и разглеждаме само средствата и хъса, ще установим, че само други предрасъдъци възпират  подоби хора да войнстват срещу всички различия – етнически, религиозни и верски, материални, социални, политически разбира се и още и още.
Тъй като съм абсолютно сигурна, че тази забрана няма да реши нито един проблем на болното ни общество. Нито ще опази когото и да е от каквото и да е. Тя ще служи единствено за някакъв много спорен меч на отмъщението на малките хора. Тъй като един пушач би следвало да има достатъчно и морал,  и отговорност да не пуши там, където са децата му. И пр. и пр. Защото още в момента, в който изписах тези думи, в главата ми нахлуха мислите за замърсения въздух, изключително мръсния град, в който живея и който е с претенцията на европейска столица, и в който децата ни няма къде да потичат и поиграят безопасно. За кърлежите, отровите , боклуците, строителните отпадъци, бездомните кучета, и всичко и всичко, сред което те растат. За насилието срещу жени и деца, за битовата престъпност и безсилието на властта пред нея. И ако един непушач е лош родител, получава ли той индулгенция за въздържанието от порока? Както и за крадецът. Както и за корумпираният, но не запалил цигара през живота си, примерно.
Но и това не е думата. Думата е за блесналия поглед на забранителите. И тази разрешена нетолерантност и нетърпимост към другия.
Така се получи, че ми се развали идеята за Еритрея. Която е екзотично и несвободно място. Държава, за която предупреждението в сайта на Външно гласи, че не е препоръчително да се посещава южното крайбрежие на Червено море, тъй като е минирано. А ние какво да кажем, като ни е минирано съзнанието. Да гръмнем или да изпушим. Аз лично предпочитам второто. И тъй като пред нас е лятото на усвояването на поредното ограничение, ще му мислим чак, когато стане студено.

*Под това заглавие въпросният текст излезе  в бр. 6 от 2012 на сп. “Жената днес” и понякакъв много приятен начин ме върна в писането на други думи. За което благодаря на Ани Клисарска, която на първо място е пич, а после и главен редактор на „Жената днес”
Суетата не ми позволява да пропусна и представянето ми на страниците на списанието, което направи Поли Паунова. Кратко, но за сметка на това правдиво;)))

Някои не могат да я понасят. На други им се размекват краката още щом я видят. Обяснението за това е само едно – Велислава Кръстева е адски добра в това, което прави. По настоящем работи като пиар, а преди това като журналист. И двете професии предполагат такава амплитуда в отношението към теб, ако бъдеш почтен в тях. А за да си почтен, трябва да си свободен. А ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА е такава.

 

Sample text

Sample Text

Sample Text