Ads 468x60px

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

неделя, 29 юли 2012 г.

Отмъщението на малкия поробен човек* Еклектичен сюжет за много малък разказ


Държавата Еритрея ми се наби на очите наскоро, по повод на регулярната класация за несвобода на медиите, в която тя заема първо място отзад напред и последно по обратния ред. Естествено там на „достойна” позиция се намира и България. Вярно, не сме в най-драматичната група, оглавявана от Еритрея, но пък за сметка на това преди България (т.е. по-свободни) са медиите в Източен Тимур, Бенин и Южна Африка. И това ако не е повод за размисъл. Именно класацията ме подтикна към бърз преглед по линията на най-малкото усилие за това – всемогъщият Google. Прочетох, прочетох отново и още малко и започнах да коментирам с приятели. Ей така, като доказателство за широка обща култура (waw!). Тъй като съм общокултурна по дефиниция, така да се каже. Поколението на многостранно развитите личности. Което пък се появи непосредствено след поколението на всестранно развитите личности. Апропо, всестранно развитите (поколението на 50+) управляват държавата България в момента. По пътя на логиката нашето, на многостранно развитите е на ход след тях. Поколението, които идват след нас би трябвало да се казва на развитите, а следващото – на неразвитите. И после на недоразвитите...Ужасно съм лоша. Всъщност това е поколението на децата ни. Но за тях по-късно. И тук си спомням смешката с една позната, която в дни на сериозен дефицит (иначе казано беднотия) ръфаше стръвно шоколад, а на въпроса на колежка не е ли редно да запази шоколада за децата си отговаряше мрачно „Децата имат своето бъдеще”. Факт.
Идеята тук е друга. Държавата Еритрея, с която ни родее историята ни, като принадлежащи към Османската империя територии някога, има вероятно не един нюанс, но един, на който искам да обърна внимание. След признаването й през 1993-та и изборът на президент и парламент, приемането на конституция и формалното й структуриране по правилата на демократичната държава нещата изглеждат почти нормални. Минава време, насрочват се избори, но те никога повече не се провеждат. И така повече от  20 години. Защото винаги се появява причина, поради която изборите или са отменени, или отложени. В началото на 21 век забраняват и частните медии. И така се пресичаме с тази държава най-малко в две точки. Османската империя и медиите.
Този поток на съзнаниетовероятно щеше да се рее в някакви съвсем различни ширини, ако не бе прекъснат от това, че се заслушах в информация, за това как управляващите искали да затегнат затегнатите вече мерки за борба с пушачите. Ей това пушачите вече сме нещо като гризачите за посевите или кърлежите и бълхите за домашните любимци. Подлежим на изтребление;)
Изгледах репортаж, в който един херой от управляващото мнозинство, почти без да си поема въздух,  си пожела и полицейска намеса в случаите, в които някой (представяте ли си) си позволява да пуши нерегламентирано. А чиновничка от здравното министерство, с респект към белите й коси и забележка към менталното й здраве, иска да се забрани пушенето в паркове и градинки, на открито и закрито, вътре и вън, в колите и в домовете... Няма ли кой да я светне, че това нищо ще й увеличи пенсията, нито ще й намали цената на парното.
Има нещо смущаващо в тази агресия. Нещичко, под което прозират други страсти и мераци, а не тази трепетна закрила на здравето на децата, на непушачи, на пушачи и пр.
Та от него, право в темата за доминацията.
Доминацията или демонстрацията на сила и превъзходство е дълбок, атавистичен рефлекс на човека. Някога, в старите времена, доминацията задължително е била прикрита зад някакъв религиозен канон или предрасъдък. Като казах по-стари времена та пак за Еритрея се сетих, тъй като тя е една от държавите, в които продължава да се практикува изключително опасната и мъчителна практика на обрязването на жени. Едно от много страшните лица на доминацията, най-точно отговарящо на описанието за облечено в предрасъдъци, религиозни измишльотини и прикриващо морално безсилие действие срещу жените на полов признак. И тук несравнимото ще стане сравнимо.
В европейска България, преобладаващо християнска, изтъкана от проблеми от всякакво естество, върви един дебат за забраната на тютюнопушенето, което ежедневно ми вади очите. Не защото съм пушач и не защото подобна забрана ще ми създаде дискомфорт. Това са си мои проблеми, които аз ще си решавам както намеря за добре. Както съм и избрала да бъда пушач.
Притеснителни са обаче настървението и злобата, с която непушачите с някакво почти садистсично удоволствие и методичност започнаха гоненията на пушачите. Странна е рефлексията в обществото ни на този (безспорно) порок, който далеч не е най-разрушителният, нито най-опасният. След дълги отлагания и пр. финтифлюшки, оправдавайки се с европейски стандарти, в парламента законово регламентираха забраната. Дотук  добре. Но това отприщи една вълна на озлобление и агресия, която няма нито здравното си оправдание (освен ако всички апологети на забраната не са психично болни), нито моралната си база. Още повече, че в тази война няма насрещна армия.
И сега ще напиша редове, под които аз се подписвам, без да ангажирам с това нищо и никого. Защото се питам, колко ли трябва да е потиснат или комплексиран или просто много лошо възпитан един чиновник, който придобил власт, яхнал един от поредните човешки предрасъдъци и изключително лицемерие, маскирано като грижа за здравето или Господ знае какво, за да кове като малки пирончета забрани. И това изобщо не е разговор за ползата или вредата. Нямам и намерение да го водя. Нито съм лекар, нито биохимик, нищо подобно. Това е разговор за толерантността, търпимостта и уважението към избора на другия. И случая с тези ограничения е симптоматичен пример за това колко нетолерантно може да бъде нашето общество.
Някой се чувства скандализиран?! Никакъв проблем. Да преживява. Да се скандализира. Ако иска може и да запали цигара за да се успокои;) Гавря се, естествено.
Защото ако извадим предмета и разглеждаме само средствата и хъса, ще установим, че само други предрасъдъци възпират  подоби хора да войнстват срещу всички различия – етнически, религиозни и верски, материални, социални, политически разбира се и още и още.
Тъй като съм абсолютно сигурна, че тази забрана няма да реши нито един проблем на болното ни общество. Нито ще опази когото и да е от каквото и да е. Тя ще служи единствено за някакъв много спорен меч на отмъщението на малките хора. Тъй като един пушач би следвало да има достатъчно и морал,  и отговорност да не пуши там, където са децата му. И пр. и пр. Защото още в момента, в който изписах тези думи, в главата ми нахлуха мислите за замърсения въздух, изключително мръсния град, в който живея и който е с претенцията на европейска столица, и в който децата ни няма къде да потичат и поиграят безопасно. За кърлежите, отровите , боклуците, строителните отпадъци, бездомните кучета, и всичко и всичко, сред което те растат. За насилието срещу жени и деца, за битовата престъпност и безсилието на властта пред нея. И ако един непушач е лош родител, получава ли той индулгенция за въздържанието от порока? Както и за крадецът. Както и за корумпираният, но не запалил цигара през живота си, примерно.
Но и това не е думата. Думата е за блесналия поглед на забранителите. И тази разрешена нетолерантност и нетърпимост към другия.
Така се получи, че ми се развали идеята за Еритрея. Която е екзотично и несвободно място. Държава, за която предупреждението в сайта на Външно гласи, че не е препоръчително да се посещава южното крайбрежие на Червено море, тъй като е минирано. А ние какво да кажем, като ни е минирано съзнанието. Да гръмнем или да изпушим. Аз лично предпочитам второто. И тъй като пред нас е лятото на усвояването на поредното ограничение, ще му мислим чак, когато стане студено.

*Под това заглавие въпросният текст излезе  в бр. 6 от 2012 на сп. “Жената днес” и понякакъв много приятен начин ме върна в писането на други думи. За което благодаря на Ани Клисарска, която на първо място е пич, а после и главен редактор на „Жената днес”
Суетата не ми позволява да пропусна и представянето ми на страниците на списанието, което направи Поли Паунова. Кратко, но за сметка на това правдиво;)))

Някои не могат да я понасят. На други им се размекват краката още щом я видят. Обяснението за това е само едно – Велислава Кръстева е адски добра в това, което прави. По настоящем работи като пиар, а преди това като журналист. И двете професии предполагат такава амплитуда в отношението към теб, ако бъдеш почтен в тях. А за да си почтен, трябва да си свободен. А ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА е такава.

Няма коментари:

 

Sample text

Sample Text

Sample Text