Ads 468x60px

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

петък, 23 май 2008 г.

Текила на разсъмване

Боже, каква седмица за националния ефир. Пет дни като за петдесет. Ако всичко останало в живота на България беше по десет, цена нямаше да имаме. Започнахме с премиера, завършваме с 24-и май. И между това кмета на Москва, кмета на София, купчина министри и пр. прости участници. И то става дума за една,едничка телевизия. Малко съм притеснена за колегите. Тази ежедневна екзалтираност може да им изиграе лоша шега. Нерви са това, напрежение. Всяка сутрин, пред всеки събеседник, все същия възторг и патос. Мъка и съсредоточаване. Аз, на тяхно място, щях ей сега в този момент да пусна кепенците и да не се показвам поне един месец. Да ме отпусне нервата
Не знам за зрителите, но на участниците май им харесва. Че и московския кмет си каза, че се чувства много добре със софийския си колега. “Мъжката любов е необятна”, както пееше Орлин Горанов. А по-преди това софийския каза, че мрази да му викат “бате”. Още мисля върху подходящото обръщение, ама нали не ми се налага да се обръщам към него, моята е лесна.
Оказва се обаче, че колегите имат и много тънко познаване на душевността на събеседниците, та и съвети дават. Само моля да не ги бъркаме с лобистки, съветите. Съвсем прозрачно и в ефир водещия предупреди кмета на Москва да внимава като играе мач със софийския си колега, защото последния много обичал да рита по кокалчетата. Това го знае всяко хлапе, но карай.
И още от същия разговор.
Водещия леко зачудено и респектирано : - как така се получава при вас...Ние си имаме парламент...
Кметът на Москва, спокойно и авторитетно : - и ние си имаме парламент...
На пръв поглед е същото, но не съвсем.
Друг един министър пък обясни, че лобирането за безмитните магазини било доста волево, та се поуспокоих. Докато още е волево – имаме щанс, виж – като стане рефлекс ще си такова такованката.
Или пък стряскащата откровеност на премиера, който сподели, че не било ясно кой-кого и кога подслушва. На него, ако не му е ясно – жална ни майка. Всичко е възможно и всеки е възможен, бих обобщила извода от това споделяне, което казва почти всичко.
И най-малкото обяснява анонса, че “гласът на Валя Балканска отново полетя в небето”. Такива са нещата в сутрешния блок – премиери ги подслушват, гласове летят и пр. и пр. метафори и символика.
Апропо, само един пропуск отчитам – Шейхът не дойде в сутрешния блок и това оставя една празнота и мъничко тъга от пренебрежителното отношение. Но пък коментарът по повод идването му в България беше впечатляващо доказателство за провинциалното ни мислене, което се произвежда главно в ефир. Защото цял, целеничък министър трябваше да отговори на фундаменталния въпрос какво прави цял (забележете) шейх унас. Ето я темата на темите.
Кой и какво прави унас е въпросът, който трябва да си задаваме ежеминутно. А мен, ако ме питат, още по-често трябва да се питаме кой и какво прави в сутрешните блокове и кога си работи работата, освен ако тя не е на водещ в същите.

понеделник, 19 май 2008 г.

Таборът отива към небето

Чета вчера, че някаква журналистка от немски вестник изчислила, че близо половината от европарите отивали в джобовете на българските политици. Проучването си тя провела по софийските улици. Тутакси на ум ми дойде нещо за Карл Велики, за конете и пр. варварски помисли, но нейсе, викам си – ще ме обвинят в ляв завой, после върви обяснявай.
Преброих до 75 и заточнах да чета от начало и по друга логика. Значи, освен на гражданството, журналистката се позовала и на Алеко Константинов, сиреч – в България политиците крадат, а с малка част от откраднатите пари купуват избори. И така от има-няма 100 години. А бре, бабината ти, що не прочете историята на белгийския министър, дето пак Алеко я описва и да се позовеш на нея в умозаключенията си, питам аз. В разказа, писан през далечната 1896 година големия българин описва един белкийски политик, който обещал да наблъска урните с правилните бюлетин, да плати каквото трябва на избирателите и за награда станал министър. “Ще се съгласите с мене, че подобен министър като Труве Бенуа у нас е невъзможен. И тъй, да живее България!» Това е цитат от същия разказ. Това на вниманието на немската колега.
После си казвам, че наистина реагирам незряло и махвам с ръка. Маскари с маскари. Но то, като те дърпа от вътре – не ми излиза от главата. Значи братята европейци идват унас, срещат се с журналисти и пр. гражданство, после си отиват у тях пишат и публикуват. Най-простото нещо на света. И те с чувството за изпълнен професионален дълг и ние, както винаги на кафяви точки. И това не се отнася само за журналистите. Те и експертите им така работят. Четат по новинарските сайтове, срещат се с опозиционни партийни специалисти, коментират и докладват. На едро, така да се каже. После иди че обяснявай, че нямаш сестра. Пък аз си и имам, да ми е жива и здрава.
Но, колкото и да ми се ще да хвърля отвъд граница гнева си, толкова ясно си давам сметка, че няма как да се получи. И тъй като днес ми е някакво възрожденско такова, ще се позова още веднъж на класиците. “Не сме народ, а мърша”. Славейков.
Какво да си помисли евроеецът, ако изгледа една, само една сутрин сутрешния блок по телевизора. За кой точно анализ да му дойде на ум, като наблюдава водещи с блеснал поглед, които привикват на килимчето политиците на килограм живо тегло, и то по възможност от министър нагоре и екзалтирано се тресат на столчетата си. И на всичкото отгоре доживях уважаван и високопоставен политик да ми каже притеснен, че еди-кой-си водещ се бил разсърдил...Е, и!? Какво да последва от това...В смисъл, не си спомням по дефиниция водещите да са в ръководството на някоя от политическите партии, че и сръдни да раздават на тази база. Или пък става въпрос за търговия с влияние...
Като тук дебело ще подчертая, че дума не става за кривиците, крадците и пр. проблеми, които ги има и ще ги има. Това е проблем за решаване вътре. И е отделна тема.

Горещо маце

Тъкмо свършиха безкрайните великденски, първомайски и шестомайски и пр. празници и държавата започна бавно да се връща в обичайния си ритъм на живеене и ето ти разочарование. Един законно избран кмет смени партийната си принадлежност. Ще попита някой – на кой му пука от коя партия е кмета, ако си върши работата. И правилно. На кой му пука!? Е, намери се. Не само, че му изпука, ами на война замириса историята. Със свито сърце и широко отворени очи ще очаквам неделната проповед, на два чифта очи, за да си представя какво му се пише на нещастника, избрал свободата.
Но по-интересното е друго. В последните години, апропо тези, които белязаха най-голямото преобръщане на политическото статукво с хастара навън (пък и бълхаливичък излезе хастара, но нейсе) двама лидери се изненадват от политическото номадство. Царя и Генерала. Сигурно, защото и на двамата партийното лидерство не им е в кръвта. На първия, защото кръвта му е синя, каквото и да си говорим, а на втория – защото е пожар негасен.
Спомням си как корифея на Муун-ските въпроси и близък съратник на Царя Стоян Ганев му беше предложил партиен устав, в който в противовес на Конституцията на Република България Царя изискваше напускане на парламента на непокорните депутати. Както е добре известно, няма практическа възможност това да се случи, колкото и да е неприятно, като се разбягат мравки от една или друга парламентарна група.
Генералът пък сега си поиска кмета незабавно и тутакси да сдаде поста. Да, да, обаче – не. Любимото ми двойно, положително отрицание. Първо, за разлика от депутатите, които влизат в парламента благодарение на партията си, кметът гражданите го избират мажоритарно.
Второ - само политическо пионерче може да си мисли, че в демократичния свят му е позволено да раздава безусловни заповеди. В партията такава може да бъде само подкрепата и то за известно време. После естествено става условна.
И още – както не веднъж е констатирано, електоралното тяло на българските избиратели съдържа около 30% избиратели-номади. Такива, които методично гласуват на всякакви избори и винаги за различна партия. Простата логика сочи, че ако избраниците на народа са представителна извадка на същия, то 30% от тях са номади, само че партийни. Което едва ли е толкова драматично. Вярно, че е неприятно, но чак пък...И, да не забравя, хубаво е, че Генерала “подари” кмета на БСП. Дето се казва, щом един кмет с такава лекота подарява, да се готвят всички наоколо да ги хариже като дар, когато се наложи.
И накрая, като бдителен наблюдател на политическия живот въобще, съм длъжна да си споделя и една актуална тревога. Путин, в новото си качество на премиер обяви война на националното пиянство. Че това на какво прилича. Да отнемеш на руснака водката е като да махнеш негрите от Африка. Доста, как да кажа....нелюбезно. Пък и методите, дето ще прилага – да отучва нацията от пиенето чрез спорт, също са малко притеснителни. На лагери ми намирисва. Кофти работа, особено като се сетя за съдбата на онзи нещастен руски вестник, който пусна интригата, че Путин се развежда и два дни по-късно просто изчезна. За винаги.
 

Sample text

Sample Text

Sample Text