Ads 468x60px

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

неделя, 27 април 2008 г.

Игра на стъклени перли

Не знам дали си спомняте на времето, далеч в началото на демокрацията за телевизионните сеанси на екстрасенса Кашпировски. Пред камерите от сцената за публиката в залата и пред телевизорите за зрителите руснакът направи маса пари от общественото доверие и невежество. То беше обратно броене, то беше излъчване на енергия, то беше чудо в прекия смисъл на думата. А като поставиш стъклена чаша с вода пред екрана и водата се зарежда с една особена лечебна способност, дето само да я глътнеш и всичко се оправя. Естествено от това време и общонародно лечение днес няма и помен, но и вече никой не си прави труда да разсъждава имало ли е изобщо смисъл и полза от телевизионното екстрасенство. Като изключим един специфичен телевизионен канал, но пък той се явява продукт на конкурентния пазар. Който вярва гледа, който не вярва – сменя канала. За съжаление днес методът на Кашпировски се възвърна в политическото пространство, и по-специално в т.нар. “извънпарламентарно” лидерство.. Излиза Кмета по телевизията, обяснява бавно и напоително, некомпетентно и за сметка на това убедено и нещата се оправят. От където и да ги погледнеш. Или пък друг пример.
Таксиметров шофьор ми обясни, много компетентно, че всъщност Кмета бил избран с не-повече от 10% от гласовете на софиянци. И в общи линии не беше далече от истината , без от него да се очаква подобо познание. Та така той ми аргументира защо онзи нямал нищо общо с него, неговите колеги, приятели и пр. Да, обаче по телевизията показват нещо различно – там чашата с вода се зарежда и лекува. В случая – управлява. Никаква връзка между претенция и резултат. Въпреки че, по-отгоре погледнато, мисля си, че и на Кмета му е малко неясно какво иска да бъде. Така да се каже – криза на идентичността. Иска му се да е баш ченгето на държавата, но едновременно с това да е баш премиера на държавата и въобще – баш бащицата на нацията. И ако е вярно, че човек е голям, колкото са големи мечтите му, Кмета ще дойде бая едричък. Въпреки, че в мъдростта не прави разграничение между мечти и мераци. И дето се казва половината работа е опечена, остава и да стане и всичко да си е по местата. Но за последното трябва още една стъпчица. Вярно, не е кой знае какво, според такива специалисти като него, но си е важно. Вотът. И като го докара и от към вот, вече можем да си говорим по-конкретно. А връщайки се към мнението на таксиметровите шофьори, не знам защо ме обзема известен скепсис за това дали точно така, както той си е планирал ще се развият нещата. И тъй като съм научена да гледам и наполовина пълната и на половина празната чаша обаче ще сетих за една шега- експеримент на известен наш социолог.
В редовно проучване на общественото мнение задал на представителна за страната извадка анкетирани въпроса “Съгласни ли сте Луната да бъде естествен спътник на Земята” и повече от 3% отговорили отрицателно. В смисъл – не са съгласни Луната да си се върти около Земята необезпокоявана. Други пък 5% отговорили”не мога да преценя”. Следователно на общественото мнение може да се сервира всякаква идиотщина и винаги ще се намерят едни 3 процента, които да я одобрят и други пет, които не си знаят критериите. Само не се сещам това пренебрежимо малко ли е или тревожно много.

събота, 19 април 2008 г.

Театър, любов моя

Един мой приятел, когото за нуждите на тази история ще наричаме П. Чехльов ми припомни историята за онези монаси, които в дълги и самотни нощи, на светлината на кандилото преписвали съчиненията на други книжовници. Най-често Библията. Работата им била толкова тежка и изнурителна, че се случвало, подтикнати дали от умора, дали от самота да вписват свои думички или дори пасажи в чуждия текст. Тези думички изследователите нарекли “приписки” и станало така, че именно приписките имали по-висока научна стойност от авторовия текст. За съществуването на приписките обаче хората научили векове по-късно. Та този мой приятел ми каза, че на времето, когато и той бил научен работник и му се налагало да пише дълги и досадни доклади от конференции и пр. форуми, започвал да вмъква и свои приписки между думите. За съжаление обаче и до сега никой не дава признаци, че е открил приписките му и те имат бунтарска стойност единствено за него самия.
И ако някой в този момент се запита какво общо има това с властта и секса, веднага обяснявам. По правило, когато се случи суматохата (почти като в прекрасната пиеса на Радичков) свои думи в чужди тези започват да вмъкват възпроизвеждащите новини. Тук изобщо не става дума само за журналистите, като естествено и те участват в процеса. Дали от лична амбиция за информираност, дали от мерак или просто от боязън, че известното им е твърде кратко, мнозина днес използват метода на приписките в новините. И модата и еуфорията от това, че тези приписки остават неразпознати (това сигурно ще се случи, но след много, мого време, ако изобщо за някого подобно изследване представлява интерес) доведе до друг интересен феномен. Не се знае кое е оригинала, кое приписка. Любипитно. Въпрос на изключителна съсредоточеност е да се открие разликата, а най-често просто няма маркер, който да помогне за това. Следователно - фактите и да са свещени, хипотезите са позволени. Но пък трябва и да се внимава, защото, както каза Кмета “да не вземем да влезем в някоя хипотеза и да станеме смешни”. Най-важното е да не сме смешни. Свършваме с приписките и минаваме нататък.
По-горе споменах Радичков и се сетих за принципа, че театърът е лаборатория на ценностите в живота. Там можеш да убиеш героя и след малко той да стане и да се поклони. А ако пренеса този пример в политиката, ще се окаже, че там нещата са малко по-смели, отколкото в театъра. Нищо, че и това е лаборатория на житейските ценности. В политиката убития герой не просто може да се поклони, а да се завърти на пета и отново да се върне на сцената и да заиграе в друга пиеса или в същата, но в нова роля. Това й харесвам на политиката всъщност. Нищо не е окончателно и нищо не е за последно. Винаги има шанс за ново завръщане.
И така от дума на дума, от пример на пример нямаше как да не стигна поне до Шекспир, който някога е казал, че целия свят е сцена, а всички ние сме актьори. Аз бих го доразвила (с извинение) с думите, че цяла България е парламент, а всички ние сме политици. Че как иначе.

събота, 12 април 2008 г.

Ресторант на края на вселената

Късата памет на народа винаги е била основанието, благодарение на което политиците се прераждат ежедневно и винаги в бяло. Нещо като феникс-албинос. Късата памет на журналистите обаче е нещото, което изглежда не просто като народна черта, а като патологична обремененост на занаята. И колкото и да не ми е приятно да го констатирам, всеки път се отипвам да ги оправдая с това, че времето, в което живеем в действителност е толкова наситено през последните вече 20 години, че сме станали като затворниците – живеем ден, а ни се завеждат три такива.
Но, както винаги не късата памет е непременния повод на мислите тук. Четох тези дни, че е важно онова, което ни кара да се замисляме. И, естествено си припомних не едно и не две неща от последните години, провокирана от думи и изказвания. Припомних си например, как Костов се страхуваше да оглави СДС и се криеше в Драгалевци, докато жена му не го изрита към централата на сините с поръчение да се докаже като мъж. Да се качи на каруцата, така да се каже. Спомних си как Волен пък слънчаса пред централата на НДСВ, докато чакаше да го впишат в царските листи като депутат. Всуе. Спомних си как се появи в “голямата политика” Пламен Панайотов. Апропо, тогава и той, както мнозина от неговите съратници виеше врат около Царя, докато разбере какво и защо му се случва и някъде тогава сътвори паметното изречение, че в НДСВ ще членуват и “роми, гагаузи и турци”. А, ето сега, спомних си и една снимка на Копитото, на която Костов, барабар с цялото синьо ръководство, с благоговение позира с Царя и то далеч преди бившия монарх да се върне в България като политик. Има обаче и друго – не си спомних от къде се взе например невчесания гербер - депутат Лъчезар Иванов. Дори до скоро имах проблем с името – някак изобщо не го запомням и не го идентифицирам. Сигурно аз страдам от избирателна памет.
А Данчо Бакалов, който с извинение е председател на цяла парламентана група, въпреки, че това вече не е кой знае какво достижение, след като ПГ-тата в парламента набъбнаха до 8. Та Бакалов, който оглави също изненадващо за самия себе си комисията по национална сигурност преди години, и тутакси се закани да разкрие генезиса на Чакала (Карлос), който бил обучен в България, щото това му беше най-ясно на човека по кинематографична линия. Или пък знаменитата фраза на Йордан Соколов, който се явяваше освен заместник на Костов и председател на парламента и по време на обсъждането на “филчевгейт”, каза пред НИС (това е партийното ръководство на СДС, което пък тогава решаваше всички национални проблеми, в т.ч. и тези) по повод на нерегламентираното подслушване “нищо, че са наши момчета, щом са се провинили ще ги накажем”. Тъпо, но справедливо някакси. Ех пък се сетих и за зет му и как НСО търсеха изгубения дакел на жена му и изобщо...Но мястото няма да стигне.
И последно, както обикновено с премерена доза цинизъм – чета, че Волен бил казал, че дебатите в парламента били нещо като любовна среща между импотентен мъж и фригидна жена. Няма как да не му се доверим, дето се казва, очевидно ги разбира нещата.
А накрая ми е важно да уточня едно. Никой тук, най-малко аз имам претенцията на летописец. Не си водя бележки, нямам си личен дневник, не искам и да имам. Да е ясно.

събота, 5 април 2008 г.

Истински лъжи

Така се обърнаха нещата, че и хладилника да си отворя – една и съща тема ще изкочи. А по тази тема не искам да пиша повече. Обещала съм си. Този път ми се пише нещо по-така. По-романтично, по-поетично и пр. И по този повод заразсъждавах върху формите. Ето и тема – за разликата между журналистиката и белетристиката. Белетристика от френски – художествена литература или по-простичко казано повествователна проза. Романи, повести, разкази. И докато си мислех аз така лежерно, мой приятел, собственик на информационна агенция поясни, че на тях им било принцип да публикуват информации, а не слухове. Въпреки очевидното несъответствие между принцип и практика. Реших, че мога да събера в едно тези две мисли, протекли на различни места, но по един и същи повод и предлагам от днес нататък, всяка публикувана информация, която неможе да бъде доказана с факти да се определя като литературно произведение. В смисъл – белетристика. Тежък интелектуален труд. Апропо, и подписките вече спадат в тази категория, не само дописките. Справка – плевенските интелектуалци.
Та, когато става дума за произведение, съответното главно действащо лице, субект на творчеството, ще се нарича лирически герой. Множеството от субекти пък не пречи на многообразието от лирически герои. И така всичко си идва по местата. От една страна – отварят се порталите на твореца, който до скоро дремеше в душата на всеки журналист, водещ и писач. От друга страна дори и няма да се налага в края на произведението да се публикува дежурната за американските филми застраховка, от типа “всяка прилика с действителни лица и събития е случайна”. На трето, но не последно място, свободата на избора между литературните произведения освобождава читателите от задължението да поздават цялото творчество на автори и издателски колективи, камо ли да го проследяват в цялост. И за да не бъда голословна, в подкрепа на предложението ще цитирам малка част разговор, който удивително прилича на диалог от някаква сюрреалистична творба, въпреки, че се състоя в ефир и то тези дни.
“Творец 1: Според вас, кой издаде, че той е офицер от ДАНС?
Творец2: Това вече ще си го преценява ДАНС. Аз не знам дали е от ДАНС.
Творец 3 Каза, че е и на МВР, и на ДАНС.
Т2: Значи той на двойно, не знам от къде е тогава - дали е на МВР, дали е на ДАНС, дали е на НСС...
Т3: Дали е на братя Галеви...
Т2: Сега, братя Галеви, вече това друга работа, също си пишех....
Т3: Всъщност от много отдавна беше ясно, че той присъства на срещата, тъй като още преди да избухне скандала ние знаехме за това нещо...
Т2: Месец и половина. Месец и половина, да.
Т1: Въпросът - това, в добрия смисъл на думата журналистически удар ли е?
Т2: Шансът е бил на девойката, която е правила интервюто.”
Муза, както пееше Висоцки, немножко поседела и ушла.
 

Sample text

Sample Text

Sample Text