Ads 468x60px

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

ВЕЛИСЛАВА КРЪСТЕВА

събота, 4 октомври 2008 г.

Здравей, България!

Всички сме братовчеди. Това беше казал един министър-председател* на същата наша държава. И се оказа по-прав, отколкото самият той е предполагал. И колкото и да ми е смешно, дори онзи ден викам на една приятелка – „дай да влезем тук (известно кафене, сборище на разноцветни политици, журналисти и всякакви подобни), стига само са ни слушали, нека да ни видят”, та в момента в който й го казвам, тя ме поглежда леко изнервено и ми отказва. В смисъл, айде стига! Аман от тъпи, ченгеджийски номера. Дори не се разсмя на шегата.
И най-сетне разбирам, че идиотското нещо, което се случва, не, не се случва, а се наслагва като китайска капка в общественото съзнание от повече от месец е покълнало, поникнало, цъфнало и вързало и гордо вее гнусничкия си плод.
Но ако се изчисти от шумове истерията ще станат ясни поне няколко неща. Че говорителите на всички родеещи се с този скандали са едни и същи, че главните лица и изпълнителите са едни и същи. И че всеки такъв скандал превъзбужда изключително качествено медийната гилдия. На всичкото отгоре се оказва много престижно някак да си подслушван журналист. Скъсаха се да се хвалят, че ги били подслушвали. Дори един уважаван колега, който отскоро се върна с мощ в занаята като водещ на спорно по качество неделно шоу, така гръмогласно изказа съмненията си, че май го били слушали, че чак агенции и вестници намериха новината за толкова значима, че я тиражираха.
Аз обаче искам малко да върна лентата и да си задам на глас два въпроса, които ми убягват изобщо в иформационното пространство, като пренебрегна вероятно тъпия въпрос какво толкова има да се чуе в едни такива разговори. Въпросът със слушането не е нито от вчера, нито от онзи ден. В суматохата даже и предпоследната истерия с двугодишния бюджет за тези дейности, който е близо 100 млн лв, се разми и потъна. Та питам се, ако тогава нямаше тази агенция (а нея наистина я нямаше) къде трябва да се търси корена на проблема с нерегламентираното подслушване?
И вторият въпрос. Ако в медиите са изнасяни данни и информации, които представляват заплаха за националата сигурност, защо един адски съмнителен като качество, но най-тиражиран вестник с име на почивни дни, не стана отдавна обект на каквато и да е итнервенция? Дето се казва, той дори си е на хартия, та няма нужда да се рови из интернет пространството. Че там цели фолиа има с гръмовни публикации за връзки, схеми, скандали и пр. До едно неподписани или подписани с някакви смешни имена.
И трети въпрос, като бонус към горните- защо един от най-гласовитите мераклии, управляващ големия град на държавата мълчи като пръднал в киното? Или е от глупост (което в случая трябва да се изключи, не поради невъзможност) или защото знае нещо в повече.
Поводът за скандала е „сивото време”. Времето, достатъчно отдалечено от следващите избори и в същото време достатъчно близо, за да бъдат изнервени до краен предел всички играчи. Времето на неизвестното им лично бъдеще. И на рухващата вяра в „последната надежда”.
А що се отнася до причината – причината е естествената съпротива на старата система срещу новата. Защото това или тези, които дърпаха конците близо 20 години, които живееха и съществуваха оплетени в безбройни невидими връзки, мислейки, че имат ясната визия за структура и влияние върху процесите, сега се объркаха. А може би просто остаряха. Не са модерни. Минало им е времето. Както изпусна момента онзи журналист, който толкова се постара да агажира вниманието на един от главните кукловоди, че последния заспа на масата. Трогателно. В едната ръка с вилица, в другата с чаша скъпо вино. Нещо като хляба и ножа, ама не съвсем. В което има дълбоко символично послание.

*Запазвам си правото, или задължението да не наричам никой от моите герои тук с истинските им имена. Разчитам на твоята интелигентост и информираност,Читателю.

неделя, 28 септември 2008 г.

Изгубени

От както го има, гледам с мазохистичен интерес нещото, наречено Биг Брадър.Е, не непрекъснато, но достатъчно. И винаги съм го разглеждала като един голям социален експеримент. До скоро. До като не го извадих от контекст и не открих друга, още по-гадникава причина да го има и то точно по този начин. Апропо, без това да е непременно необходимо на протокола, както вдъхновението идва от думи, така и в случая формалния повод беше думата „гадория”, която Сашо Диков повтори повече от 35 пъти в рамките на някакво друго, съпортващо въпросното шоу. Която оценка не му попречи да си отвиси свойски във въпросното студио, щото може и да е по тъп повод, но пък показването по телевизора си е ценност, независимо от всичко. Ако Остап Бендер беше герой на днешното време, чисто технически, щеше да възкликне не просто „Сбылась мечта идиота - попал в газету”, а попаднал в телевизора.
Какво постигнаха, методично и поетапно всички тези Брадъри. Нещо много важно – качиха и продължават да качват прага на търпимост на обществото до невероятни висини. Ако този праг на търпимост можеше да се сравни с прага на търпимост към болка, то ще се окаже, че ние сме в общество, на което можеш да отрежеш ръка, без главата да регистрира болката изобщо.
Или както се казваше в един стар анекдот, в който един гледал как друг методично си удря пръста с чук и го попитал не го ли боли и защо го прави и онзи отговорил, че боли, но още по-приятно му е когато не си уцели пръста.
С всяко следващо издание провокациите са все по-груби, а реакцията все по-слаба. В смисъл – всичко е позволено. Това вероятно има пряко отношение към шоуто, но не това е интересното. Ако преди две-три години (кога стартира това чудо не си спомням точно), сексът в лайфа беше изключително скандализиращ, иначе жадната за зрелища публика, после дойде сексът между лица от един пол, после или по същото време хомосексуалисти, после изевяра ачик-ачик и т.н. Апропо, освен за това, към което съм се устремила в анализа, тук интересното е, че тези провокации, и по-правило реакциите към тях са индикатор за тоталното отсъствие на какъвто и да е общестсвен морален код. Просто тотална липса на неписани правила. Какво остава пък за отношението към писаните. Та, ако се проследи градацията на провокациите до този момент само най-опасното и брутало физическо насилие не е показано на живо по телевизията. В същност само това остана. Някой да утрепе някого в ефир, а зрителите да гласуват „за” и „против” него (и моля! това да не се приема като подсказване, казано е най-отрицателния знак на света).
Та идеята ми е, че ако по телевизията е позволено всичко, защо наоколо да не е същото. Нали всичко е риалити. Следователно, когато пребиват журналист на улицата, това също е част от риалитито. Няма какво да разтревожи обществото. То има изключително висок праг на търпимост към провокацията. То няма морален кодекс. То вече не знае кои са добрите и кои лошите. Кое е позволено и кое забранено. Никаква дилема дори. Просто не си задава въпроси. Следователно не се налагат отговори.

неделя, 21 септември 2008 г.

Шесто чувство

Един приятел, известен с вкуса си към мъжете, модата и светските клюки ми довери, че се е предал на ментетата. Каза, че не вижда смисъл да даде шест цифрена сума за оригиален Lui Vuiton, когато може да си купи мега-качествео менте за една десета от цената на оригинала. Което само по себе си е знак за поредната културна революция, която е настъпила. Едно на ръка, че в световен мащаб мететата са един от най-ярките изрази на китайската експанзия, но по-интересното за мен в скромен, национален мащаб е културата на отношесние към марката.
Тъй като за тези 19 години от т.нар. „избухване на демокрацията” успяхме да се превъртим през различите консуматорски етапи – от всеядство, през маркопоклоничество и явно сега вече сме се приземили възторжено в реализма. Е, възможно е да е малко на едричко обобщението, но си струва да се замисли човек.
Въпреки, че вкуса към марката и лоялността към нея, независимо от цената й не е непременно положително качество. Спомних си една велика фраза на Ерих Кестнер, който беше възкликнал „Виждал съм и прости визонени палта”. Та в този смисъл доста прости марки се разхождат из публичото пространство, но това нито е тема, нито е важно.
Апропо, по повод ментетата, за малко да ми хруме да кажа, че трябва да се обърнем към ДАНС за изясняване на въпроса с оригиналите и лошите копия. Но само за малко. Тъй като тези дни, като направих една бърза рекапитулация, установих, че от създаването си до днес родното ФБР се е превърнало в нещо като мултивитамин за обществото. Всеки го консумира, без лекарско предписание, с вътрешното убеждение, че и да не помогне, няма да навреди.
Възможните обяснения за това изключително доверие са най-малко две. Иституционална стабилност въобще е едното. Но, тъй като не става въпрос за установена институция, това може да е най-обиковен израз на лутането по отношението на правилата и, разбира се, носталгията по силната ръка, която е в дремещо или откровено будно състояние у всеки втори унас. Без значение от обществения и социалния му статус.
Ние, като общество, по един много тъжен начин непрекъснато изпитваме потребност от това някой да ни казва кое е правилно и кое не и, най-вече, някой да раздава наказания от последна инстанция. Ето това е един от големите обществени проблеми на прехода, или както и да се нарича това това състояние, в което пребиваваме вече двайсетина години.
Много често излизат резултати от сравнителни проучвания, в които българите задължително заемаме челните позиции по нещастие, по песимизъм и по мрачни очаквания. Естествено и по бедност, ниски доходи и пр. В същото време, дори по-често от колкото това може да бъде регистрирано, изразяваме тази си необходимост – от бащица, от силна ръка или както и да го наречем като последна надежда. И тя си остава такава до следващия път, когато отново намираме поредната последна надежда.
Разбира се нещата никога не са толкова безадеждни, колкото изглеждат на първо гледане, но пък за сметка на това нищо не подсказва, че скоро ще се променят. Не знам дали това е песимизъм или оптимизъм. По-скоро опит за установяване на статуквото.
Защото всъщност няма никакво значение дали марката е оригинална или не. То е като с консумацията на услугата „платена любов”. Няма значение къде се изпълява, няма и значение дали е морално или не. Просто бизнес. Без данъци и без ангажиметни. Нещо като офшорна зона на удоволствията. Или като сбъднато правило от комунизма, което си спомням и до днес, точно, защото неможех да си обясня като постулат – „за всекиго, според потребностите, от всекиго, според възможностите”.

неделя, 14 септември 2008 г.

Stand-up-comedy*

Интензивността и струпването на обществени скандали се яви като заря, в чест на старта на поредния, последен за този мандат политически сезон. Няма обществен сектор, незасегнат от интрига или сакндални разкрития. Моля, някой да ме поправи, ако бъркам. Футбол, сигурност, земеделие, здравеопазване, медии, партии, синдикати, брашови организации, боклук и пожари. Пълен комплект. Казват, че е естествено, че дори е присъщо на демократичната действителност. В никакъв случай не е приложна теория на конспирацията. Просто част от шоуто. Както се прави по света.
В Америка за сравнение, където президентските избори са в ход, идеолозите хвърлиха ръкавица в лицето на общественото мнение с номинирането за вицепрезидент на меко казано спорната Сара Пейни. Губернаторката на Аляска, която има бременна малолетна дъщеря, 5-то дете, родено със синдром на Даун, признала, че пушила марихуана като млада, иначе бакалавър по журалистика и най-вече създаваща впечатлението, че говори каквото си иска. Голям гаф, беше първата реакция на анализаторите. Оказа се обаче гаф в анализа. Скандалната Пейлин вля онзи живец и енергия в кампанията на Маккейн, който така отчаяно му липсваше. Но въпросът не е в това. Просто тази жена се оказа добро шоу – тип „Отчаяни съпруги” за публиката.
В Тайланд пък министър-председателят Самак Сундарвей загуби поста си, тъй като съвместявал две длъжности – на премиер и на водещ на кулинарно шоу. Интересен, азиатски, бих казал модел. Нали и без това обичаме на ги коментираме с такъв етикет. Човекът си управлявал държавата, а в останалото време готвил пред камерите екзотични манджи, обилно гарнирани с политическа пропаганда. Впрочем, не виждам нищо лошо, ако пропагандата се преглъща с нещо вкусно. Но така или иначе Сундарвей бил отстранен и сега идва най-симпатичното от историята – очаква се Тайландския парламент да го избере отново. Шоуто трябва да продължи.
Унас естествено нещата са други. Няма по-популярно шоу от политиката. Дори бих казала, че политиците отдавна са и участници и водещи в телевизионни шоупрограми от типа на сутрешни блокове и пр. Неприятното е, че в предизборна ситуация, в каквато вече сме и ще пребиваваме в следващите 9 месеца, не се сещам какво ще роди политическото шоу, освен някое нехаресвано от родителите си недоносче. Режисура слаба, сценарии колкото искаш, а звездни актьори почти напълно липсват. Вярно, че е малко интелектуален този коментар, но пък гледам, че интелектуалците се раздвижиха отново (апропо, както винаги, когато се зададе редене на листи и рязане на баница), та рекох да се впиша в актуалния тон. Не, че с тях имаме едни и същи мотиви.
Това пък, от своя страна ми припоми за един култов образ от американското шоу – скандалния Лени Брус, който беше казал, че истинския мотив на всеки изпълнител е „Мамо, виж ме!”. Ако ще е така – нека, шоуто да продължи, но да не пропускаме „малката подробност” , че успехът му ще зависи от публиката, не от майката.

* Stand-up-comedy – от агл. буквално „стояща (изправена) комедия” - изключително популярен в САЩ шоу- формат, при който актьорът или актьорите са прави на сцената, без декор и други реквизити.

неделя, 7 септември 2008 г.

Сам вкъщи 65

Винаги съм знаела, че политиката не е пансион за благородни девици, но със същата сила винаги съм се удивлявала на драматическия потрес, в който някои изпадат, поели първите глътки мръсен въздух, поради една или друга своя „заслуга”. Разбира се, тази работа не е като онази и сигурно е много неприятно като се плесне някой от нищото в политиката, като се поовъртоли, и тя на свой ред да го овъртоли. Но пък е най-естественото нещо на света.
Бате Борисов е христоматиен пример за методична случайност на действия и думи и драматизъм в реакциите. Оргагнизиран хаос. Защо му трябва, примерно, да чака в Каденабия да му набият кофата, да му подредят министрите (дето май няма да се наложи изобщо да ги реди нито той, нито европейските християндемократи), да му направят коалицията и да го потопят закономерно. Апропо, за по-паметливите, в Каденабия беше нареден единствено кабинетът на Костов и то по силата на други обстоятелства, а не поради лечебния десен въздух, попил от старата слава на Конрад Аденауер. Бележка : новопокръстените десни да си прочетат в справочниците за Аденауер, а не като жената на Йордан Соколов (за нея също да потърсят там справка) да кажат, че неговата лекция била най-интересна. Вярно, че това беше доста отдавна, но пък късата памет никога не е била достойнство в този занаят.
Та ако изпадна в детайли има сума ти и примери за това, че момчето не е в час.
Ту ще няма предизборна коалиция на никаква цена, ту ще има някаква, ама само в краен случай. Ту е десен, но най-на света мрази Гаргамел, ту го харесва, а онова за гаргамела било случайно изпуснато. Глупост, с други думи. Но ето, че можел да се поправи. Нямаше да работи със стари лица, тъй като не знам какво си имал пред вид, но си работи и пее, както се казва. Хем не ще и да чуе за „Атака”, но в същото време на принципа, че като няма риба и ракът е риба, и „Атака” става за партньор. За опозиционни действия, уточнява пишман политикът. С други думи, както са казали французите „поради липса на нещо по-добро, човек спи дори и с жена си”.
Но така или иначе, за момента „Тройната опозиция” е почти шедовър в политическата дилетантщина на кмета. Тъй като имали общ корен - ЕНП, по неговите думи. Корен да, но не ЕНП, бих поправила малко лозунга. Ехото на кмета Цв. Цв. пък не до там елегантно разшири полето за отстъпление (май така се казва на военна терминология). Те продължавали най-да си искат самостоятелно да управляват, но ако не им се получи били готови да направят дясно-центристка коалиция с ДСБ и СДС. Такааааааа...Ясни са нещата. Само някакви си един-два месеца ни делят от трепетния момент, в който ще кажат, че хич таман не им се управлява, май.
Известен социален антрополог каза, че в брака между ГЕРБ и ДСБ не било ясно кой ще е мъжът и кой жената. Първо да си кажа, че не съм съгласна с него и имам някои съображения за това. Второ, да подкрепя тезата си с цитат, народно творчество, тъй като каквото е казал народът, все е по-мъдро от подписаните думи.
Та, в гората Зайчето и Белката завъртели страхотна любов. Романтика, чувства, планове за бъдещето. Толкова се влюбили, че решили да си направят общ дом и се оженили. Решили, естествено да си имат и дечица. Започнали да се опитват. Опитвали се, опитвали се, но нищо. Нямали дечица. След много време на опитване до изнемога, разбрали, че трябва да отидат да попитат Бухала, като старо и мъдро животно, защо след като толкова много се обичат, си нямат дечица. Изправили се пред него и казали – Бухале, мъдра птицо, ние сме толкова влюбени, толкова се обичаме, семейство сме и така дълго се опитваме да си имаме деца, а все нямаме. Защо е така!? Дали не е защото едното е зайче, а другото белка?
- Не, просто и двете сте момченца, отговорил мъдрият бухал.

петък, 29 август 2008 г.

Красив ум

Нищо не ме е забавлявало повече от августовски новини, но трябва да се отбележи, че този именно август нещата бяха ненадминати. На журналистите им бяха спестени напъните по откриване на поредните извънземни, нападнали или кацнали или отвлекли някой жален землянин за експерименти. И тъжната история за това, как на него са му нап равили направили дисекция на живо, разджуркали са му мозъка и той прогледнал я в миналото, а в бъдещето и после са злоупотребили с него сексуално. По извънземному. Апропо, за да съм откровена – може и някой да е бил отвличан и после върнат. Нямам доказателства, но има индикации, че може и така да се е случило. Как иначе да си обясним феномени от типа на интелектуалец с папийонка и блеснал поглед, примерно. Нама какво друго, освен външна, неземна сила, което да може да обясни мащаба на мисълта, който включва всичко в палитрата си. От живота на едноклетъчните видове тип зелена еуглена, през киното, театъра и прочее интелектуална сволач, та чак до дълбините на политико-психологическите потайности. Но това не е драматично. Някои го наричат упражнения по стил, а аз му казвам по-простичко-словоблудство. По августовски – хем пълни страници, хем замества историите с извънземни и лохнеското чдовище. И за да е три в едно – помага на онези процеси, дето текат в дясно и на които не знам какво е определението. Щото нито е политика, нито е политическа стратегия нито е нищо. Но се подчинява на правилото, че август е момента да се чуят и видят всички идиотщини, които в делнично време няма как да пробият.
Да вземем пример от куците ПР-акции напоследък. Млади социалисти садят гербери в дупки, а млади гербери раздават ученически бележници. Погледнато отзад напред на номера с бележниците може да се върже само първолак по душа, какъвто е министъра на адмиистрацията (в това правителство, тъй като за протокола, отбелязвам, че е бил министър почти на всичко вече). И веднага побързал да обясни кой му е родител. То и аз имам мнение за това кой го е сътволил, но пък и този от уважение към майка си най-малкото можеше да се въздържи от пионерски глупости. Синдрома на отличника, но нейсе. Толкова може момчето. Що се отнася до раздавачите на бележници – малко им е раничко да са в ролята на класната, ще отбележа. Оценките не те ги раздават, но пък на тях им предстои изпитна сесия, та два видим кой кого.
Каза вчера един познат народната мъдрост, че като тръгне вода, кола и жена, спиране няма. Аз бих добавила и Вълчев. Дето задоволил (най-сетне) Янка Такева. Професионално. Тя самата се похвалила, а той позира на дървен ученически чин. Чинно и скромно. Не куц ПР, ами куца каруца е това. Почти като с млекарите, дето се въргаляха пред МС тази седмица. Вкиснало им се е млякото, както се вижда. Само се притеснявам, че пред министерски съвет голяма навалица се образува – Волен с неговия психически тормоз над работещи и живеещи в района, млекари, марихуана и всякакви такива обраствания на неща. Апропо, чувам, че Ферхойген за два дни успял да усвои мелодиите на всички възрожденски български песни и на сън бълнува откъси от речи на лидера с нисък ръст и високи мераци. Не е лошо. Той за това каза, че сме хубави хора, ама имиджа ни е кофти.
Не, че десните не са ми тема и с риск да досадя лекинко искам да изкоментирам глупотевината с призивите към Станишев? Разпусни кабинета, ако си мъж!? Не е лошо, дето се казва. Щото ако премиер беше жена, нямаше нужда да го разпуска и кабинета щеше да е перманентен. Но да не се хващам за думата. По-добре по сексистка линия да я подкарам. Ако Костов беше мъж, СДС още щеше да е на власт. И без да изпадам в кой знае какво лирическо отклонение, ще напомня, че когато Костов беше проблем на управлението, призивът да се разкара, ако е мъж се отнасяше персонално за него не за кабинета. Няма да си правя изводи е ли или не е мъж. Той тази грешка да доказва, че е мъж я е правил само един път и то по волята на жена си. Така оглави нещастното СДС. За да се докаже като мъж. И сложи началото на края. Сега пък явно иска да му измасажират ушите, знам ли.
Но всъщност той е черна дупка. Ще засмуче всичко, дето е останало наоколо, воглаве с Бате и неговата команда и тогава нещата ще се развият по естествения си ход.
Изобщо трагикомедията в дясното много ми напомня онзи стар виц за новака, дето го поканили да участва в групов секс. Приятелите му го инструктирали, че като се съберат всички участници, просто се събличат, гасят лампата и всеки действа, както му падне. Всичко започнало според предварителната уговорка, но в един момент новият светнал лампата и изплакал:
Колеги, дайте да се организираме! Два пъти ме таковаха, два пъти правих свирка и все от страната на булката останах...

петък, 22 август 2008 г.

Диаболично

- Сещаш ли се за онази история с рачешката супа, в която се обяснява защо на тенджерата, в която се вари супата от раци няма нужда от капак?
- Мммнемм, не си спомням, душко...
- Няма нужда от капак, защото, ако някой от раците тръгне да изпъпля навън, към спасението, останалите го дърпат с щипките си обратно вътре във врящата супата. Хубава случка, нали.
- Не знам дали е хубава, но е подходяща. Вписва се някак. Като онази за хамстера, вълка и заека, дето искали да си сменят имената и да се прекръстят зую, вую и хамстера се отказал да играе.
- Да де, нещо такова. Казват, че страха и завистта не са присъщи единствено на светците и идиотите. Вероятно са прави. Но от друга страна, с притчи и вицове не се живее в края на краищата.
- Мислиш ли, аз пък си мисля, че помага. Иначе трябва да се застреляш от отегчение. Защото другото, което се предлага в менюто е корица на списание с гол кмет, примерно. Толкова сексапил, че да ти се изпилят ноктите на палците на краката. Голият Борисов, току след голата Вулева. Гола вода. Вчера пък имахме „тайни” срещи на същия, на които присъства цялата медийна гилдия (фотографската по-конкретно), или Цаконски, дето си побърка добичетата от разкарване из страната и чужбина. Говедо, рецепиент по европейска програма да не си на днешно време и на Цаконски да не попаднеш.
- Така е, но пробремът е, че не знаеш кои са добрите в случая.
- В политиката ли или къде?
- Нямам идея, но никой май не знае. Трябва критерий за добри. Или поне за правилни.
- Нали!? Това е пробремът. Чакаме на Горския да му писне по някое време.
- Горския в смисъл?
- Ба ли му майката, сине. Не го познавам.
- Мммдам, ето – видя ли до къде я докарахме. Дъвка?
- Нем, благодаря. Няма нужда. Но примерно Президента е дъвка напоследък, гледам.
- И аз забелязах. Само не ми стана ясно защо.
- Хайде сега, не ми казвай, че не ти е ясно. Настъпил е кирката, вероятно.
- Добре де, ясно ми е, ама това на кой му криви шапката, освен на него самия.
- Е, то като цялата ни работа и тази, всъщност.
- В тази връзка, сещаш ли се за една друга история, която ми е любима. През едно село вървял един мъж с чувал на рамото. На всеки 10-15 метра се спирал, свалял чувала и силно го разтръсквал. Друг го наблюдавал, докато минава и тръска чувала и не се сдържал, настигнал го и го попитал защо го прави. Онзи с чувала му обяснил : „В чувала нося мишоци. Като ги стръскам се плашат и кротуват, после като тръгна се успокояват и след 10-ина метра са готови да изгризат чувала и да избягат. Затова се спирам и ги стръсквам.
- Искаш да кажеш, че сме на около деветия метър, нали?
- Е, може и да е осмия, знам ли.

петък, 15 август 2008 г.

Бързи и яростни

Лицемерието, което за по-научно наричаме популизъм, в политическото лято винаги ме е умилявало. Нескопосано и тъпо и политици, и журналисти , изпълняващи дреби услуги на първите пишат учебник за това какво не трябва да се прави в занаята. Може би проблемът идва от това, че едните и другите често си объркват ролите, тема, която не веднъж е повдигана в тази колонка. Но където и да е той, проблемът, интересното е методичното повторение с подобрение на откровените глупости, които се случват щом термометърът се покачи на повече от 30 градуса.
Премиер и министри, вместо да обявят заслужен отдих (никой не спори за това, че и те са хора и имат нужда от почивка), си счупиха краката да „работят” край морето. Безсмислени срещи и още по-безсмислени мероприятия. Така известният от американския ПР бейбикисинг, който обаче там се ползва по време на кампания, а не по време на неофициална отпуска. Висши чиновници пък излизат в болнични, а после се връщат с тен. Лечебен, вероятно. Нещо като кални бани, но не съвсем.
Но най-ми е жал за Бате Борисов, дето се плацика в Обзор, между две откривания на неща и три интервюта. Чудя се, дали да не предложа на Шефа да го повози на яхта, та и той да се фука, че почива като хората. Малко се съмнявам да поиска, защото той си пада по добрата компания. Пък и не знам дали могат да го качат с все антуража медиен. Освен това Бате си пада по Цв.Цв.-както е видно от снимките от плажа – излизат от морските въли като същи сирени. Е, може да са малко по-тантурести, ама това са детайли. А на тази картинка чудно би прилегнал старият рефрен “за мен ти си морска сирена, морякът –удавник съм аз”.
Да не пропусна да отбележа, че Бате Борисов бил разрешил Албена Вулева да се снима дибидюс пред Парламента. Вече знам каква му е стратегията – ще сваля властта. Но е забравил, че със стари курви нов бардак не се прави.
От жегата или от немай къде Волен пък внезапно си спомни, че доведеният му син е внук на Радой Ралин, царство му Небесно. Същият – Димитър Стоянов, си спомни за това кой е баща му и проплака от страиците на един вестник, който е толкова гнустав, че не ми се иска да му споменавам името му. Т.е. някакво тотално отсъствие на лична хигиена
В този ред на мисли опозицията се договори да пълна изолация на властта, каквото и да означава това. Вариантите са няколко – опозицията, и тримата (защото те вече се броят на пръстите на едната ръка) се изолират от власт за неопределен период от време. Срок – постоянен. Отговорници – известни. Може да се отчете като изпълнено, тъй като опозицията скоро власт няма да види, ако така я кара.
Вестникарският анонс за 1000% ръст в продажбите на яхти ме радва също. Ето ти поредното доказателство за рахата на българите. И за необявените платени публикации. Чак ме е срам да кажа ПР, щото тази работа не е като онази.
С такава опозиция и медии на правителството му остана единствено остапбендеровския сценарий – спасяването на давещите се е дело на самите давещи се. Апропо и в тази връзка. Като прочетох за оставката на зам. министъра на здравеопазването д-р Матей Матеев, отново ми изникна уместният въпрос – онзи зам. министър Ивановски, дето оплеска нещата с Брюксел, още ли не е подал оставка или аз съм я проспала по време на лятната си отпуска (тъй като и аз съм на море, както е ясно и не го крия) !? Или задавам отговори...Естествено, че не е. Такива като него не знаят как се извършва действието давам, те познават само обратното – вземам.

петък, 8 август 2008 г.

Да убиеш присмехулник

Не сме готови. Това е може би най-простия и лаконичен израз, който можем да използваме за всички случаи. От простото обобщаване на факти от типа „снегът ни изненадва през зимата”, до прочита на един европейски доклад да речем.
Не сме готови да бъдем членове на ЕС. Факт, който трудно може да бъде опроверган.
Не сме готови да приемем политическата истина, когато ни се казва открито. Напротив, умирайки от страх истеризираме срещу нея до небето. Не сме готови да направим оценката за собствената си неготовност. Не сме готови да управляваме, да бъдем опозиция и още по-интересно – не сме готови да избираме.
За сметка на това, пионерският ентусиазъм не напуска цяла една генерация. Готови сме да отрежем главите на две телета на площада, като диви варвари. Винаги сме готови да напливателстваме. Няма по-готови от нас за музувирлък на дребно. Апропо – епитетът музовир и произтичащите от него причастия е дума, която няма аналог. Музовирът е един такъв, дето е гаден, но не по конкретен повод и персонално, а принципно.Музовирлъкът е състояние на духа. Ей за това става дума.
Страхуваме се от истините. И винаги имаме готова формула срещо тях. Нещо в стил „а вие защо биете негрите”. Който сервира истина, получава компромат. Мисля да го изведа като първо просто правило на политическата баналност. Естествено никой от т.нар. обществено мнение не си прави труда да изгради елементара причинно-следствена връзка. Къде, къде е по-просто да погледне мазно и завистливо и да тегли един сиктир. На всички. Какво му пука за приложната теория на конспирацията.
Което пък по естествен път отвежда мислите към едни, които мога да нарека марионетки, с амбиции на кукловоди, обикновени ченгета от миналото и прости сътрудници и кандидат-сътрудници. Както и да ги наричам, още са тук. Нищо, че все по-малко неща зависят от тях. Да, наистина все по-малко. Те не си го признават, а онова нещо – обществото няма и как да го разбере. Те отшумяват по обективни причини. Не че някой е направил нещо срещу тях. Просто са old-school.
Освен това и тези Те са във вътрешен конфликт – хем да дърпат конците, хем да не излизат на светло, хем всики да се страхуват от тях. Не въпроса в категорията на ресторанта, който ги приютява. Това противоречие обикновено довежда до водевилни ситуации. Спомням си, как един мастит телевизионен водещ беше отишъл на обяд да кандардисва един от неофициалните бащи на конспирацията и кукловодството за интервю. Разговорът тръгнал тежко и важно. Маститият водещ се огънал, както се полага пред Бащица. Последния пък така се вдал в ролята (или просто е от възрастта), че заспал на масата. Хей така – в едната ръка вилицата, в другата чашата скъпо вино и леко оклюмала глава. Все едно слуша много съсредоточено. Но все пак спи. Колегата много се подтиснал и си тръгнал.
А най-забавното е, че има още една категория – мушмуроци. Които никога няма да си простят нещастието, че са точно толкова посредствени, колкото е голям апетита им за власт. Драма. Те са Персонала. Но пък никой не знае за тях и техните драми. Представляват проблем единствено за себе си. Събират злобица и сили и най-голямото нещо, което могат да произведат е да гръмнат с топ по врабче. За жалост, усилия, които никога няма да бъдат видяни и подвизи, които ще знаят само те. И дори, когато си мислят за гнусотийките, които правят, ще се скриват в тоалетната и ще пускат водата, за да не би Големия да чуе мислите им, че тогава страшно.
Но това, последното не е интересно за читателите. Мушмороците и това знаят – тях просто ги няма на картата.

вторник, 5 август 2008 г.

Да напуснеш Лас Вегас

В политиката, както впрочем и в много други човешки дейности е изключително важно да уцелиш правилния момент. Това е една адски деликатна хватка, която обаче се удава на малцина. Не че доста от политиците на прехода или преходните политици (както и да ги нарека, все ще е правилно) не се оказваха в подходящия момент на подходящото място на различни етапи от историята, но това обикновено е ставало без тяхната пряка намеса. Просто късмет или стечение на обстоятелствата. И резултатът преходен. В парламента примерно имаше две последователни мнозинства, в които повечето от парламентаристите бяха случайно попаднали. Типичен пример за стечение на обстоятелствата. Това се случи и със СДС през 1997 и по-късно с НДСВ, когато си дойде Царя, както се казва по народному. И ако перифразирам един „титан” на мистълта, те не бяха партиен елит, а сбор от категории.
Личната стратегия на повечето от тях, че и на Костов примерно, не включваше кой знае какво. Е, да речем на Костов му се получи и въпреки, че още дълго ще му се виждат тъмните следи и последствия от заиграването на власт, то случайността в поемането на същата може много ясно да се види по състоянието на дясното и в частност на СДС. Тухла върху тухла не остана след него.
Царя пък допринесе много за историята, главно чрез аксиоматичното доказване, че когото и да хванеш от улицата, щом го напъхаш в депутатска листа, ръкоположена по царски – ще стане парламентарист. Че някои вече и втори мандат карат, ама ако ги накараш с две думи да ти обяснят, какво точно работят, едва ли ще успеят.
Но цялото това разсъждение трябваше да изведе към друга закономерност. А именно, че когато се разминат целта и правилния момент, може тотално да се промени логиката на историята. Справка Бойко Борисов. Адски му се иска да е премиер, обаче му се доиска прекалено рано. В смисъл, получи му се, но до някъде. Не стана премиер, стана кмет. Не е малко.
Т.е. историческото време и неговото желание се разминаха безвъзвратно. За да се стигне до днес, когато да се опитва да коригира времето. Първо, забравил е, че онези, които претендираха, че времето е тяхно не свършиха добре. И второ, пропуска да отбележи малката подробност, че ако в армията и полицията командите и заповедите са позволени, то в политиката са малко по-деликатни нещата. Като в любовта. Към всичко трябва да се подхожда с пиниз, а не с тояга.
Това по повод на онези точки, дето ГЕРБ ги приели и Бате пък разпоредил да се изпълняват. Без хън-мън. Та се наложи Президента лично да им напомня, че не е зле да се запознаят с Конституцията по темата. Аз бих добавила и въобще. Най-малкото като граждани трябва да си знаят основния закон. Или директивата опозицията да напусне парламента. Тя го напусна, ама за да изпадне в заслужен отпуск, след шестия вот. Ще си помисли човек, че от броя на вотовете им зависи надницата, но нейсе.
За онази смешка със заплахите за живота пък изобщо не ми се говори. Лош сценарий, лошо изпълнен. При това с реторика, на която биха завидили творците от ранния соцреализъм. Патос, жертвоготовност и пълни глупости, но в името на партията и лидера.
Ако трябва да се обобщи, като за край на сезона – работата на Кмета взе да напомня старата максима, че нищо старо не е забравил, но и нищо ново не е научил.

петък, 25 юли 2008 г.

Закуска в Тифани

Кому принадлежи привилегията да получава сводката за най-важните тайни операции на съответните служби, заедно с чашата сутрешно кафе? Това е идеален въпрос за тест. Някои наивници може да отговорят, че тези, които се ползват от въпросната привилегия са примерно трима или четирима – шефът на съответната служба (макар, че той би следвало да я знае от вечерта с ракията барабар), министърът на вътрешните работи, премиерът и президентът. Да, да, обаче не, както казват философски българите. Тук това просто правило не важи. Верният отговор е друг – целокупното зрителство на сутрешните блокове по телевизията. Щом ДАНС отвори врати да посрещне някакъв разбойник за разговор или каквото и да било там, Бареков с блеснал поглед докладва на всички. Коритаров, да не остане назад пък тутакси дава думата на говорителката на ДАНС, само дето си сменят ролите – той говори, тя позитивно и открито сумти по телефона. Няма такъв цирк.
Изобщо работата на ДАНС (българското ФБР) силно заприлича на рум сървис – поръчваш и получаваш. Развиват се в сферата на услугите, така да се каже.
Каквото и да се случи – ДАНС веднага трябва да го отрази с действие. И то колкото по-публично, толкова по-ефективно. Всички да са участници. Сертов може да помисли върху възможността да изведе офисите от „Черни връх” направо на площада пред президентството, примерно. Да са достъпни за всеки.
Тук вече не мога да се въздържа и ще изведа Първи таен постулат на Кръстева – колкото по-малка държавата, толкова по-явни тайните й служби.
Ето в недемократичното време формата, в която се развиваше и публицистика и литература, че и музиката, но това е друга тема беше социалистически реализъм. С годините на прехода тя вече е нова - магически реализъм. Дето едно нещо хем го няма, хем го има.
Апропо, прочетох някъде, че ДАНС-а щели да си обучават агентите на семинари, организирани от пр-агенция, под шапката на министерство на администрацията с пари от европейска оперативна програма. Ама браво. Следващата стъпка е да пуснат нарочен бюлетин „Предстоящи събития”. Да не се изненадваме по сутрешните блокове, примерно. За непросветените може и да не е ясно, че именно тези, дето консумират средствата по оперативната програма , възложени им от управлението на същата, са в близки бизнес-отношения с управата на вестника, в който се съобщава за събитието, т.е. оправдават се едни пари. Защо, бре джанъм. Защото правителството няма бюджет да осигури финансирането на 2 семинара за ДАНС!? Да ни имам тайните служби, дето ще ги учат чиновници и обикновени пр-крадливи пръстчета.
Но какво да се направи – малка държавица сме, а София пък още по-малка. Въртят се едни 200-300 души, дето или са роднини, или баджанаци или пък са колеги от тези или по-минали години. Няма начин да има начин да се покрие някой.
Само не ми е ясно защо съзнанието, че можеш да си избягаш от миналото продължава да битува при някои хора, като примерно Пламен Юруков. За чий му беше да подписва декларации и пр. клетвени глупости в ефир. В края на краищата биографията на всеки е неизменна и неизменяема част от него. Както казваше баба ми, царство й небесно – со песок да се триеш, пак сум ти баба.
Жалкото е, че ако до преди няколко месеца си мислех, че СДС, ако не друго-поне е марка, сега силно се съмнявам и в последното. Ако още е марка – то това е марката на компрометираната, окаляната и изгубената кауза.

Хайка за вълци

Слънчасахме. Драматично. Не че не му е времето по това време, ама чак толкова. За хората не знам, ама аз съвсем се обърках. И това не е най-лошото, щото туй си е екзистенциален проблем. Но, както забелязвам и колегата Бареков тотално се обърка, което вече си е национален проблем. Нали така. И не му е лесно на момчето. То ОЛАФ ли да изправя, с доклад на ЕК ли да се справи, разследвания ли да провежда в ефир, на министрите ли да угоди, на опозиция ли, или да направи ниска хватка на Бате. Няма спор, че не е просто, нито пък безотносително положението. Чудя си, какво още чакат неговите творчески ръководители, та не са предложили сутрешния блок да стане едно 4-5 часа. Така вместо да губят безсмислено времето на публиката с предавания и сапунки, ще имат възможност да упражняват древния занаят колкото им душа иска на клиентите, пък и да обслужат всичко, което го е напънало да се изказва. И за Гамизов време ще има и за всички бъдещи ангажирани по скандали и прочее.
Щото доста се сгъсти програмата. Като в старите филми от нямото кино се движат събитията, само дето говорилнята е правопропорционална на динамиката на сторитата. И много главни герои, а Бареков един. Трудно.
Ето сега си ги изброявам на ум случките и се чудя коя е по-по-важна. Вот, корупция, отвличания, гърмящи складове, земеделци и обикновени вносители на кафе, и онази баба, дето хвърли запъртъка по Бате съвсем ме натъжи. Нищо свято не остана. Да не говорим за вълнуващата реакция в отговор. Ще ги скъсам, просъскал Бате. Кого бе, пиле, ще скъсаш...Бабата ли или!? Но това е нищо, все пак. Просъскал, а можеше да я застреля, както се казваше в един стар виц.
За Президента и последните събития хептен не ми се пише. Тъкмо да модернизира и реформира политическата система, да врътне едно референдумче и гледай проблем - дарители-бандити, източили, натрупали, а той как да ги провери. Че тогава ДАНС-а го нямаше даже. Изобщо на партийния фронт нещо ново. Бой на негри в тъмна нощ. А до изборите има една година, пресмятам. Едни пък се надяват, че е по-малко. Чудя се дали си струва да ги светна, че и по-малко да е, тяхното няма да стане повече.
Ивановски, примерно, вместо да си гледа евробезпорядъка решил, че като пуска слухове, че Плугчиева (ресорното му вице) ще стане премиер ще си гарантира отново и за винаги светло политическо бъдеще. Нещо се е объркало момчето.
От тази точка на кипене, само по-зле може да става. Като в алпинизма, където се знае, че след четвъртия метър всички рискове са еднакви. В смисъл, че няма голяма разлика дали ще паднеш от 15 или от 25 метра.
Въпреки, че сигурно не е едно и също да уволнят висш държавен чиновник на втората и примерно на осмата година. Разликата ще да е голяяяяяяма, казват информирани източници.
Социолозите, от своя страна, регистрираха чак сега, че ако на изборите има бюлетина срещу всички, тя щяла да бъде най-популярна. А, добро утро! Със сто години закъснение. Което пък ми припомни идея за национално движение „Долу другите!”, което преди години искаше да учреди колега журналист. Ако не го беше домързяло тогава, „Долу другите” ей сега щеше да привършва четвъртия си мандат.

неделя, 13 юли 2008 г.

Портокал с часовников механизъм

За нуждите на анализа възможността да се затвори в отрязък някаква наблюдавана тенденция е изключително полезно. Хей така примерно ни се получават нещата с политическите скандали. И най-приятното е, че са седмични. В смисъл, че съвпадат с календарното разпределение. Тръгват в началото на седмицата, развиват се, добиват апогея си в петък, а в събота и неделя биват изанализирани и респективно приключени. За да се отвори място на следващия. Ако трябва да се детайлизира схемата – понеделник обикновено е денят в нищото.
Въпреки, че точно миналия понеделник президентът елегантно опита да произведе нещо подобно, май в разрез с усановената традиция. Като се замисля обаче изборът на ден също е част от промяната на статуквото. Не че му се получи, но не това е въпроса в момента.
Друг пък един системен почти участник – кмета – реши да захлупи периода с обобщението, че опозицията била жертва на държавен заговор.
Преди да се позанимавам по-издълбоко с идеята само ще кажа, че няма държавен заговор, който да може да стори на опозицията, онова, което тя съвкупно, без да е съвкупност от категории си причинява.
Но, карай. Това е малко не- аналитично, все пак.
Толкова по отношение на разпределението на темите и времето. По самата същност на темите могат да се намерят няколко интересни тенденции.
Бившият лидер на партия си поиска да се намали влиянието на партиите. Даже съвсем да се игнорират от избирателния процес.
Бъдещият лидер на партия (официално, ако законът му позволи) пък обвини държавата. Сега, от една страна е много симпатично, че той идентифицира държавата, като нещо, което няма нищо общо с него самия и партията му. Това обаче едно, че не е вярно, второ е бягство от отговорност през задния вход. Що се отнася до президента пък – той да обясни, ако иска, какви са му мотивите. При условие, че партийните системи са база на устройството на всяка нормална демократчна държава, той какво си представя? Висш мениджмънт или ООД, които да управляват. И примерно АД като законодателен орган?
Видяхме го бизнеса как се справя с управлението на партия, примерно – само с кафе не става тази работа.
Или да питат Костов преди да подскочат по този начин. Той хем ги разбира нещата по оста политика-бизнес-пари прим, хем чудесно знае, как и най-окралия се политик може да се издъни за винаги.
Апропо, няма как да пропусна да отбележа трогателното откритие на Бойко, че Юруков бил по-неопитен в политиката от него. Намери се най-сетне един, дето цъфна и по-късно така да се каже, та Бате да се успокоява, че не е сукалче в занаята. Въпреки, че действията му все още носят ентусиазма на прохождащо дете. Примерно това със заговора малко раничко го извади като тактически ход. Какво ще прави до изборите се питам, ако от сега си огърми патроните. Освен, ако не се надява да изчака триумфа си като Нелсън Мандела, примерно.
Но във всички случаи остава отворен един въпрос, който за да артикулирам ще използвам цитат от въпрос, който колега журналист зададе скоро в ефир „ Как мислите, дали някой дърпа конците при неговото звукоизвличане”, каквото и да означава това. На мястото на „неговото” за нуждите на анализа, както казах в началото можете произволно да поставите имената,както на споменатите, така и на пропуснатите.

понеделник, 7 юли 2008 г.

Quo vadis

Като се замисля за развитието на държавата в икономически план (тъй като аз и за такива работи си мисля, като национално отговорна авторка на колонка), неизменно опирам до темата за пазарната ниша, в която тя би могла да се реализира. Пак казвам – икономически. В смисъл тигър на Балканите. И мисля и мисля и в крайна сметка той, животът го измисля. Ще е туризмът. Много ясно.
Но не какъв да е, прост, някакъв туризъм. Ние можем да се прославим с екстремен такъв. В който да предлагаме на търсещите всякакъв вид екстремни преживявания. И то с минимум инвестиции и максимум късмет и просто стечение на обстоятелствата. Ей го на – последните няколко дни търсачът на силни усещания можеше да попадне от ужаса на рациационното облъчване, през екстрите на бомбардировки и взривове, земетресение, пожар и торнадо. Последните четири за по-малко от 24 часа. Единственото, което му трябва на туриста е транспорт за ръшка от събитие на събитие. Щото по телевизията пак е страшно, но не е същото. Там бедстствието има прост истерически профил.
Впрочем, всичко това се случи, докато чудодейните икони бяха с София. Не искам да си мисля без тяхна помощ какво би станало.
Освен това природните дадености могат да се гарнират превъзходно с чисто национални такива. Екстремно обслужване на туристи, което започва от такситата-копърки на летището, минава през невероятните хотелски услуги . Пример - 4-те звезди на един хотел толкова много изненадват с екстрите, които се прелагат, че едва ли туристът се е и надявал на подобна радост. Примерно да няма топла вода. За какво му е – навън и без това е горещо. Или пък вентилатор, вместо климатик. То от климатичите освен настинка и летен вирус, друга полза няма. И така нататък.
А за по-тънките познавачи предлагаме приложно Теория на конспирацията. Елитарна, така да се каже, услуга. С всички екстри – заговори, конспирация, тероризъм, мутри, бандити, политици, жени, пари, секс, наркотици и пр. Както си му е реда.
Но пък подобни услуги трябва да се администрират на правителствено равнище, според мен, а и публичното и политическото пространство са пренаситени от експерти в областта. Държавата си плаче за министерство на екстремния туризъм (МЕТ). Е, Б.Б. ще реши кой да е министър, но концепцията му я дарявам, щото той онзи ден каза, че ще си има министри и ще си ги координира, когато му дойде времето. Нека. Е, битката за министерското място в МЕТ няма да е лека. Но да не забравя – то зам.министри, шеф на кабинет, членове на политически кабинет, съветници и експерти, директори на дирекции и пр. сволач административна има не като за едно, като за две министерства. Дори само от генерали да го направи, пак ще стигат хората. Кадровия потенциал, така да се каже. Атанасов, Колев, Танов, Василев, Димитров (тук може всякак – Димитър, Божидар и пр), Бакалов, Яне, Гранитски, Сидеров, Каракачанов ...Спирам с изреждането, щото съм сигурна, че пропускам мнозина, а пък и ми е ограничено пространството.
Апропо, странен виц прочетох в един сайт онзи ден – ПР-ка, известна с близостта си с всички държавни мъже по върховете, установила, че е бременна и се обадила на президента възмутена- как не те е срам, бременна съм! А той не се досетил с кого говори...Добре, че във вица не се казваше дали става дума за България или не, че голяма излагация и за занаята и за комуникациите в държавата на екстремния туризъм.

неделя, 29 юни 2008 г.

Развод по италиански

Не че е тема, която си заслужава вниманието, все пак няма как да се въздържа от призива : съответните органи да си влязат във функциите и да помогнат на Яне Янев. Човекът има проблем. Клиниката е ярко изразена и освен, че очевидно страда от всички форми на маниакална шизофрения, е убеден, че в него се е преродил Яне Сандански. Сигурно, защото е родом от Сандански. Пази Боже!
Интересното е обаче, че политическата система унас има трайно установена ниша за откровено луди. Факт. За доказателство може да се преведе емблемата Жорж Ганчев. Пък и човека пребиваваше има-няма десет години в кулоарите. Че и на президентски избори беше с претенция за водеща позиция. Респективно бил е избран от народа, така да се каже. Е, това разбира се може да бъде обяснено и с представителността на депутатите. По пътя на логиката щом всеки 4-ти унас е с психически отклонения, както гласи статистиката, в НС трябва да има поне 60 луди. Добре, че не е спазена пропорцията.
Все по-често напоследък си спомням, че преди два или три парламента, депутатът Иво Атанасов беше внесъл законопроект за психичното здраве на народните представители. Кратичък такъв, но съвсем уместен. Е, естествено не беше приет, а трябваше. Пък и без това напомняне, мене не мине все ще му избият крехките баланси на съответния нестабилен психически и от само себе си ще се наложи да си припомняме Онзи законопроект.
Ето го сега и Лудото Яне, както е по-известен депутатът. Да се чуди човек дали да се смее до сълзи или да се разплаче от мъка.
Хич няма и да припомням последните шизофренични движения. Само ще кажа, че димката, дето Янето я метна в Пловдив преди години, беше пак срещу СДС. Тогава се наложи Лудото да прекара една нощ в ареста, а Надка Михайлова да я евакуират през прозореца на залата. Ето за този модел става въпрос. Някой от сините да обясни що дири Яне в тяхната коалиция до вчера. И то като зам.председател на парламентарната група. По-забавното е, че сега може да се настани и в групата на Костов, за да е сигурно, че ако там изобщо е останало нещо, Янето ще го дотърка. Може на галено да му викат и Целувката на смъртта. Така впрочем казваха на един известен в дясно политолог и анализатор, който където се е намесил, трева не е поникнала.
Една приятелка – психиатър каза, че било от времето. Слънце-жега-трясък. На мен лично не ми се вярва. Тъй като ако ще е циклофрения, трябваше да има и период на покой. Проверих – няма такъв. Позиви над митинг на БСП, царски имоти, медицински сестри-евродепутати, протести на всякакви производители, митници, мафия, купуване на гласове, теория на конпирацията и пр. и пр. Едно след друго събитията, организирани от този човек трещят средно по три дни. И така има-няма 5 години.
Успокоителното е, че от това нищо няма да последва. Просто поредния луд, който ще си тръгне с поредния парламент. За винаги. Както се казваше в онзи стар виц, в който двама евреи се срещнали и единия казал „Знаеш ли, че Моше станал педераст?”. „Защо бе, да не би да ти дължи пари”, попитал другият. „А, не, в добрия смисъл на думата”, уточнил първият.
Та и Янето така, в добрия смисъл на думата.

понеделник, 23 юни 2008 г.

Приказка за стълбата

Тъй като сме малка държава, съвсем логично сме и клюкарска такава. Както обобщаваше съпруг на една зам.главна редакторка във влиятелен вестник – тук всички или сме роднини, или сме приятели, или сме съученици или имаме общи такива. Т.е. клюките покълват и никнат като в нива на подпомогнат с европейска субсидия селянин. По три реколти на сезон. В случая сезонът е перманентен обаче.
Та донесе клюката как президент, генерал и група бизнесмени и интелектуалци (което в политически превод означава кандидати я за депутати, я за министри) разпределили роли и позиции за близката една година, като решили, че за това време ще има два кабинета. Един служебен и след него един редовен. Съвсем естествено определили бащата и майката на кабинетите(революционното е, че те се помещават в едно тяло), определили премиерите и министрите и начертали екшън-план.
Впрочем, предупреждавам, че тъй като това е тема не за мнозина, вероятно не е интересна за повечето. Не я четете, ако скучаете.
Всичко изглеждало добре измислено, но поради политическа дилетантщина или обикновена лакомия нещо си разритали колибите участниците.
Станало ясно, че онзи, дето уж щял да бъде премиер за малко, всъщност си пожелал да е за постоянно, така да се каже. Този пък, дето трябвало да е постоянният, адски се подтиснал и обидил. И, както си му е реда, наритал в ъгъла кучето, което, неблагодарно го залаяло и то още преди да го нахрани.
Бащата и майка се обидил страшно, че вместо да му се отчете родителската роля и да си изпълни функцията, явно се налагало да приеме мисълта за пенсия и да си измисли достойни за един дядо занимания. Наранил го и един дворцов скандал с придворна дама, която изключително ловко прескачала от дворец в дворец и плетяла интриги. Някъде тя оплитала монарха в дългите си женски пипала, другаде омагьосвала приближените на царя, а него просто излъгала. Ама ей така, откровено.
Когато разбрали, че няма да им се получат нещата, героите постъпили както се постъпва в такива случаи – всяка коза за свой крак.
Несбъднатия родител извадил показалката, несбъднатия премиер изтичал в Брюксел за да плаче на рамото на лидера на ЕНП (май не са го прегръщали достатъчно като малък), а част от министри и пр. мераклии драснали към Щатите, може би с надеждата, че там ще научат някакви специални мурафети. Не чух какво направил другия несбъднат премиер, но прочетох, че се е заклел, че няма да бъде такъв. Не си спомням някой да го е канил.
Придворната дама се притаила в скута на един от потърпевшите и зачакала да се размине бурята, докато всички нейни колеги се напреварваха да обясняват, че не са такива, каквито се опитват да ги изкарат. Без да разбирам как Те и Тя се оказаха в един занаят!?
Всичко това обаче са клюки, както казах в началото. На мен такива ми ги разказват. Може за други да са различни. Знае ли човек.

събота, 14 юни 2008 г.

Закуска за шампиони

Няма по-голямо изкушение от властта и няма по-тъжно нещо от политик, който работи, мотивиран от страха, че ще я загуби. Това не е постулат от известен философ, а извод, базиран на политическата практика в България. Емблематична в този смисъл е институцията президент, която има най-скромен опит в годините на демокрацията, но за сметка на това носи най-сериозен конфликт в себе си. И ако за непредубедения читател е необяснимо защо първия човек в държавата редува в неравни интервали бейбикисинг с размахване на показалец, то за тези, които познават апетита към власт и привикването към нея това поведение има своето логично обяснение.
Имало, твърдят, и още една добра страна в позицията на президента – умелото използване на неформалното му влияние за икономически цели. Това обаче е нещо, което нито ми е известно, нито ясно.
Пък и темата е друга. Ако трябва да се дефинира в прост, журналистически въпрос – Какво става тука бе, докторе!? Защо президентът се накара на премиера твърде унизително, като за разговор между политически лидери. Дали защото президента отрезня от радостта от преизбирането си и осъзна липсата на политическа перспектива, или защото изпадна в умозаключението, че „надсвирил Стоян баща си”. Който и да е мотива, след интервюто му остана лошия вкус от ничистите думи.
Апропо не приемам, че президента е баща или майка на тройната коалиция, но това е друг спор за друг разговор. Така или иначе изключвам родителския рефлекс. Мисля, че става дума за фикция от типа – искам да съм млад, богат и вечен политик на власт. Сиреч – да построи личния си комунизъм.
Освен това ми е абсолютно непонятно защо президента никога не успява да се поучи от грешките на предшественика си. Или поне да хвърли един поглед зад океана и да установи, че ако там не съществува понятието „бивш президент” , то това е основно благодарение на факта, че никой от бившите не се кандидатира после я за губернатор, я за сенатор. С други думи – никой от тях не си играе на политика на дребно.
Впрочем, не смятам, че трябва да се търси аналогия между „Боянските ливади” или пък „Иване, кажи си”, като аргументът е много прост. Коалицията, като такава има още една много симпатична, според мен, характеристика. Президентът, който и да е той няма как да е от трите й партии едновременно. Сиреч, колкото и да се скара на партията си, то тя винаги е една от всичките.
Преди години, когато и аз по някакво забавно стечение на обстоятелствата, обикалях коридорите на Дондуков 2 ми направиха впечатление думите на екс министъра на културата Елка Константинова, която поклати недоволно глава и каза „Много уютно си живеете тук. Разхождате се по меки, червени килими, мирише на хубаво кафе и парфюм и някак през дебелите стени не достигат истинските неща от живота навън”.
И наистина е така. Избран мажоритарно, президентът има 5 години (или 10 години в случая) тотален политически комфорт и уют, от висотата на които има възможност да избира как ще миксира бейбикисинга с показалеца. И да се чувства все по-значим и вездесъщ. Чудесен коктейл от липса на отговорност (за какво носи отговорност президента) и голяма политическа представителност. До какво води този вътрешен кофликт е ясно. Въпросът е как се разрешава той. Има два начина. И двата са свързани с промяна на конституцията. България е твърде нестабилна за да понесе един силен президент или президентска република. По-безболезнения начин е президента да се избира от парламента, което е в хармония с правомощията му. Връзваш попа и мирясва селото.

понеделник, 9 юни 2008 г.

Междузвездни войни

Няма нищо по-динамично от политическата система в младежка възраст. Процесите и тяхната демонстрация силно ми напомнят натрапчивото и пискливо оттекващо броене : едноооо, двеееееее, трииииии, .........дванайсеееее, ееееееееееееееееееееееее, което оглася от една седмица софийските улици. Както се пошегува една досадена не-абитуриентка „децата показаха, че са се научили да броят до 12”.
В същата досадна ситуация са и политическите тийнейджъри, които се напънаха възторжено за скока, който им предстои след една година. Вече по-така са нещата, а не както предишния път да изпаднем в броене два-три месеца преди кампанията. И с ентусиазма и очарователната глупост на младостта започнаха рано-рано да се надцакват в празни приказки. Голямо надлъгване пада. Може да се обмисли национален конкурс „Пинокио”. Патронът, така да се каже е известен с уникалната си особеност – носът му расте, когато лъже, но и не по-малко важното качество – че е марионетка.
В публичното пространство се прескачат и преплитат инициативи и декларации от вси страни на политическия спектър, които напомнят кадаиф. Няма начало, край или пък логика. Чисти ръце, афери с митници, ченгеджийски разработки, майчинство за бащите, рафтинг, скачане в чувал, каране на електрическа тротинетка. Сигурно пропускам доста. Великолепен коктейл от куц ПР и политически дебелизъм.
Костов иска „чисти ръце”. А мръсно минало, примерно!? Да не би пък неутронна бомба да е изтрепала всички съвременници на неговото. Не ми се вярва.
Хей така, от воле се сещам, че ми разказваха как в далечната 1997-ма година баш премиерът на държавата – И.К. (обещала съм си да не му пиша името повече от един път на колонка) завел цялото си министерско и партийно ръководство в ресторанта на един бивш кебабчия, който пък раздал на елита клубни карти с 10% отстъпка за храна в заведението. Бедни времена и гладен (за момента) елит.
Въпреки, че ако сравня И.К. с предшественика му Жан Виденов и се сетя как последния се беше регистрирал на борсата за безработни, година след като сдаде властта, не мога да преценя дали последния е бил тотален кръжочник или следващия е мега наглец.
Апропо, за да не издребнявам (въпреки, че банките и приватизацията едва ли са най-дребните камилчета в историята) ще обърна внимание на това, за което ме попита дъщеря ми – истински тийнейджър във времето си. „Кои в България са консерваторите, дали знаеш?”. Как се отговаря на това. С евъргрийн от рода на : благодаря ви, че ми зададохте този въпрос, или „това би трябвало да са десните, дето преди бяха СДС, пък сега, как да ти кажа, то пак ги има, но те се определиха като християндемократи и се разделиха на хиляда парчета и ...абе дълга и широка”. Но пък на кой му пука, от друга страна. Екшън да има, за да е интересно. Както примерно бизнес-анализатор прогнозира вече политически убийства и кървава кампания следващата година. Само така ще държи публиката за съспенса.
Но да не забравя за конкурса „Пинокио”. За химн може да се ползва песничката от старата българска екранизация:
„Аз съм малко, дървено човече

петък, 23 май 2008 г.

Текила на разсъмване

Боже, каква седмица за националния ефир. Пет дни като за петдесет. Ако всичко останало в живота на България беше по десет, цена нямаше да имаме. Започнахме с премиера, завършваме с 24-и май. И между това кмета на Москва, кмета на София, купчина министри и пр. прости участници. И то става дума за една,едничка телевизия. Малко съм притеснена за колегите. Тази ежедневна екзалтираност може да им изиграе лоша шега. Нерви са това, напрежение. Всяка сутрин, пред всеки събеседник, все същия възторг и патос. Мъка и съсредоточаване. Аз, на тяхно място, щях ей сега в този момент да пусна кепенците и да не се показвам поне един месец. Да ме отпусне нервата
Не знам за зрителите, но на участниците май им харесва. Че и московския кмет си каза, че се чувства много добре със софийския си колега. “Мъжката любов е необятна”, както пееше Орлин Горанов. А по-преди това софийския каза, че мрази да му викат “бате”. Още мисля върху подходящото обръщение, ама нали не ми се налага да се обръщам към него, моята е лесна.
Оказва се обаче, че колегите имат и много тънко познаване на душевността на събеседниците, та и съвети дават. Само моля да не ги бъркаме с лобистки, съветите. Съвсем прозрачно и в ефир водещия предупреди кмета на Москва да внимава като играе мач със софийския си колега, защото последния много обичал да рита по кокалчетата. Това го знае всяко хлапе, но карай.
И още от същия разговор.
Водещия леко зачудено и респектирано : - как така се получава при вас...Ние си имаме парламент...
Кметът на Москва, спокойно и авторитетно : - и ние си имаме парламент...
На пръв поглед е същото, но не съвсем.
Друг един министър пък обясни, че лобирането за безмитните магазини било доста волево, та се поуспокоих. Докато още е волево – имаме щанс, виж – като стане рефлекс ще си такова такованката.
Или пък стряскащата откровеност на премиера, който сподели, че не било ясно кой-кого и кога подслушва. На него, ако не му е ясно – жална ни майка. Всичко е възможно и всеки е възможен, бих обобщила извода от това споделяне, което казва почти всичко.
И най-малкото обяснява анонса, че “гласът на Валя Балканска отново полетя в небето”. Такива са нещата в сутрешния блок – премиери ги подслушват, гласове летят и пр. и пр. метафори и символика.
Апропо, само един пропуск отчитам – Шейхът не дойде в сутрешния блок и това оставя една празнота и мъничко тъга от пренебрежителното отношение. Но пък коментарът по повод идването му в България беше впечатляващо доказателство за провинциалното ни мислене, което се произвежда главно в ефир. Защото цял, целеничък министър трябваше да отговори на фундаменталния въпрос какво прави цял (забележете) шейх унас. Ето я темата на темите.
Кой и какво прави унас е въпросът, който трябва да си задаваме ежеминутно. А мен, ако ме питат, още по-често трябва да се питаме кой и какво прави в сутрешните блокове и кога си работи работата, освен ако тя не е на водещ в същите.

понеделник, 19 май 2008 г.

Таборът отива към небето

Чета вчера, че някаква журналистка от немски вестник изчислила, че близо половината от европарите отивали в джобовете на българските политици. Проучването си тя провела по софийските улици. Тутакси на ум ми дойде нещо за Карл Велики, за конете и пр. варварски помисли, но нейсе, викам си – ще ме обвинят в ляв завой, после върви обяснявай.
Преброих до 75 и заточнах да чета от начало и по друга логика. Значи, освен на гражданството, журналистката се позовала и на Алеко Константинов, сиреч – в България политиците крадат, а с малка част от откраднатите пари купуват избори. И така от има-няма 100 години. А бре, бабината ти, що не прочете историята на белгийския министър, дето пак Алеко я описва и да се позовеш на нея в умозаключенията си, питам аз. В разказа, писан през далечната 1896 година големия българин описва един белкийски политик, който обещал да наблъска урните с правилните бюлетин, да плати каквото трябва на избирателите и за награда станал министър. “Ще се съгласите с мене, че подобен министър като Труве Бенуа у нас е невъзможен. И тъй, да живее България!» Това е цитат от същия разказ. Това на вниманието на немската колега.
После си казвам, че наистина реагирам незряло и махвам с ръка. Маскари с маскари. Но то, като те дърпа от вътре – не ми излиза от главата. Значи братята европейци идват унас, срещат се с журналисти и пр. гражданство, после си отиват у тях пишат и публикуват. Най-простото нещо на света. И те с чувството за изпълнен професионален дълг и ние, както винаги на кафяви точки. И това не се отнася само за журналистите. Те и експертите им така работят. Четат по новинарските сайтове, срещат се с опозиционни партийни специалисти, коментират и докладват. На едро, така да се каже. После иди че обяснявай, че нямаш сестра. Пък аз си и имам, да ми е жива и здрава.
Но, колкото и да ми се ще да хвърля отвъд граница гнева си, толкова ясно си давам сметка, че няма как да се получи. И тъй като днес ми е някакво възрожденско такова, ще се позова още веднъж на класиците. “Не сме народ, а мърша”. Славейков.
Какво да си помисли евроеецът, ако изгледа една, само една сутрин сутрешния блок по телевизора. За кой точно анализ да му дойде на ум, като наблюдава водещи с блеснал поглед, които привикват на килимчето политиците на килограм живо тегло, и то по възможност от министър нагоре и екзалтирано се тресат на столчетата си. И на всичкото отгоре доживях уважаван и високопоставен политик да ми каже притеснен, че еди-кой-си водещ се бил разсърдил...Е, и!? Какво да последва от това...В смисъл, не си спомням по дефиниция водещите да са в ръководството на някоя от политическите партии, че и сръдни да раздават на тази база. Или пък става въпрос за търговия с влияние...
Като тук дебело ще подчертая, че дума не става за кривиците, крадците и пр. проблеми, които ги има и ще ги има. Това е проблем за решаване вътре. И е отделна тема.

Горещо маце

Тъкмо свършиха безкрайните великденски, първомайски и шестомайски и пр. празници и държавата започна бавно да се връща в обичайния си ритъм на живеене и ето ти разочарование. Един законно избран кмет смени партийната си принадлежност. Ще попита някой – на кой му пука от коя партия е кмета, ако си върши работата. И правилно. На кой му пука!? Е, намери се. Не само, че му изпука, ами на война замириса историята. Със свито сърце и широко отворени очи ще очаквам неделната проповед, на два чифта очи, за да си представя какво му се пише на нещастника, избрал свободата.
Но по-интересното е друго. В последните години, апропо тези, които белязаха най-голямото преобръщане на политическото статукво с хастара навън (пък и бълхаливичък излезе хастара, но нейсе) двама лидери се изненадват от политическото номадство. Царя и Генерала. Сигурно, защото и на двамата партийното лидерство не им е в кръвта. На първия, защото кръвта му е синя, каквото и да си говорим, а на втория – защото е пожар негасен.
Спомням си как корифея на Муун-ските въпроси и близък съратник на Царя Стоян Ганев му беше предложил партиен устав, в който в противовес на Конституцията на Република България Царя изискваше напускане на парламента на непокорните депутати. Както е добре известно, няма практическа възможност това да се случи, колкото и да е неприятно, като се разбягат мравки от една или друга парламентарна група.
Генералът пък сега си поиска кмета незабавно и тутакси да сдаде поста. Да, да, обаче – не. Любимото ми двойно, положително отрицание. Първо, за разлика от депутатите, които влизат в парламента благодарение на партията си, кметът гражданите го избират мажоритарно.
Второ - само политическо пионерче може да си мисли, че в демократичния свят му е позволено да раздава безусловни заповеди. В партията такава може да бъде само подкрепата и то за известно време. После естествено става условна.
И още – както не веднъж е констатирано, електоралното тяло на българските избиратели съдържа около 30% избиратели-номади. Такива, които методично гласуват на всякакви избори и винаги за различна партия. Простата логика сочи, че ако избраниците на народа са представителна извадка на същия, то 30% от тях са номади, само че партийни. Което едва ли е толкова драматично. Вярно, че е неприятно, но чак пък...И, да не забравя, хубаво е, че Генерала “подари” кмета на БСП. Дето се казва, щом един кмет с такава лекота подарява, да се готвят всички наоколо да ги хариже като дар, когато се наложи.
И накрая, като бдителен наблюдател на политическия живот въобще, съм длъжна да си споделя и една актуална тревога. Путин, в новото си качество на премиер обяви война на националното пиянство. Че това на какво прилича. Да отнемеш на руснака водката е като да махнеш негрите от Африка. Доста, как да кажа....нелюбезно. Пък и методите, дето ще прилага – да отучва нацията от пиенето чрез спорт, също са малко притеснителни. На лагери ми намирисва. Кофти работа, особено като се сетя за съдбата на онзи нещастен руски вестник, който пусна интригата, че Путин се развежда и два дни по-късно просто изчезна. За винаги.

неделя, 27 април 2008 г.

Игра на стъклени перли

Не знам дали си спомняте на времето, далеч в началото на демокрацията за телевизионните сеанси на екстрасенса Кашпировски. Пред камерите от сцената за публиката в залата и пред телевизорите за зрителите руснакът направи маса пари от общественото доверие и невежество. То беше обратно броене, то беше излъчване на енергия, то беше чудо в прекия смисъл на думата. А като поставиш стъклена чаша с вода пред екрана и водата се зарежда с една особена лечебна способност, дето само да я глътнеш и всичко се оправя. Естествено от това време и общонародно лечение днес няма и помен, но и вече никой не си прави труда да разсъждава имало ли е изобщо смисъл и полза от телевизионното екстрасенство. Като изключим един специфичен телевизионен канал, но пък той се явява продукт на конкурентния пазар. Който вярва гледа, който не вярва – сменя канала. За съжаление днес методът на Кашпировски се възвърна в политическото пространство, и по-специално в т.нар. “извънпарламентарно” лидерство.. Излиза Кмета по телевизията, обяснява бавно и напоително, некомпетентно и за сметка на това убедено и нещата се оправят. От където и да ги погледнеш. Или пък друг пример.
Таксиметров шофьор ми обясни, много компетентно, че всъщност Кмета бил избран с не-повече от 10% от гласовете на софиянци. И в общи линии не беше далече от истината , без от него да се очаква подобо познание. Та така той ми аргументира защо онзи нямал нищо общо с него, неговите колеги, приятели и пр. Да, обаче по телевизията показват нещо различно – там чашата с вода се зарежда и лекува. В случая – управлява. Никаква връзка между претенция и резултат. Въпреки че, по-отгоре погледнато, мисля си, че и на Кмета му е малко неясно какво иска да бъде. Така да се каже – криза на идентичността. Иска му се да е баш ченгето на държавата, но едновременно с това да е баш премиера на държавата и въобще – баш бащицата на нацията. И ако е вярно, че човек е голям, колкото са големи мечтите му, Кмета ще дойде бая едричък. Въпреки, че в мъдростта не прави разграничение между мечти и мераци. И дето се казва половината работа е опечена, остава и да стане и всичко да си е по местата. Но за последното трябва още една стъпчица. Вярно, не е кой знае какво, според такива специалисти като него, но си е важно. Вотът. И като го докара и от към вот, вече можем да си говорим по-конкретно. А връщайки се към мнението на таксиметровите шофьори, не знам защо ме обзема известен скепсис за това дали точно така, както той си е планирал ще се развият нещата. И тъй като съм научена да гледам и наполовина пълната и на половина празната чаша обаче ще сетих за една шега- експеримент на известен наш социолог.
В редовно проучване на общественото мнение задал на представителна за страната извадка анкетирани въпроса “Съгласни ли сте Луната да бъде естествен спътник на Земята” и повече от 3% отговорили отрицателно. В смисъл – не са съгласни Луната да си се върти около Земята необезпокоявана. Други пък 5% отговорили”не мога да преценя”. Следователно на общественото мнение може да се сервира всякаква идиотщина и винаги ще се намерят едни 3 процента, които да я одобрят и други пет, които не си знаят критериите. Само не се сещам това пренебрежимо малко ли е или тревожно много.

събота, 19 април 2008 г.

Театър, любов моя

Един мой приятел, когото за нуждите на тази история ще наричаме П. Чехльов ми припомни историята за онези монаси, които в дълги и самотни нощи, на светлината на кандилото преписвали съчиненията на други книжовници. Най-често Библията. Работата им била толкова тежка и изнурителна, че се случвало, подтикнати дали от умора, дали от самота да вписват свои думички или дори пасажи в чуждия текст. Тези думички изследователите нарекли “приписки” и станало така, че именно приписките имали по-висока научна стойност от авторовия текст. За съществуването на приписките обаче хората научили векове по-късно. Та този мой приятел ми каза, че на времето, когато и той бил научен работник и му се налагало да пише дълги и досадни доклади от конференции и пр. форуми, започвал да вмъква и свои приписки между думите. За съжаление обаче и до сега никой не дава признаци, че е открил приписките му и те имат бунтарска стойност единствено за него самия.
И ако някой в този момент се запита какво общо има това с властта и секса, веднага обяснявам. По правило, когато се случи суматохата (почти като в прекрасната пиеса на Радичков) свои думи в чужди тези започват да вмъкват възпроизвеждащите новини. Тук изобщо не става дума само за журналистите, като естествено и те участват в процеса. Дали от лична амбиция за информираност, дали от мерак или просто от боязън, че известното им е твърде кратко, мнозина днес използват метода на приписките в новините. И модата и еуфорията от това, че тези приписки остават неразпознати (това сигурно ще се случи, но след много, мого време, ако изобщо за някого подобно изследване представлява интерес) доведе до друг интересен феномен. Не се знае кое е оригинала, кое приписка. Любипитно. Въпрос на изключителна съсредоточеност е да се открие разликата, а най-често просто няма маркер, който да помогне за това. Следователно - фактите и да са свещени, хипотезите са позволени. Но пък трябва и да се внимава, защото, както каза Кмета “да не вземем да влезем в някоя хипотеза и да станеме смешни”. Най-важното е да не сме смешни. Свършваме с приписките и минаваме нататък.
По-горе споменах Радичков и се сетих за принципа, че театърът е лаборатория на ценностите в живота. Там можеш да убиеш героя и след малко той да стане и да се поклони. А ако пренеса този пример в политиката, ще се окаже, че там нещата са малко по-смели, отколкото в театъра. Нищо, че и това е лаборатория на житейските ценности. В политиката убития герой не просто може да се поклони, а да се завърти на пета и отново да се върне на сцената и да заиграе в друга пиеса или в същата, но в нова роля. Това й харесвам на политиката всъщност. Нищо не е окончателно и нищо не е за последно. Винаги има шанс за ново завръщане.
И така от дума на дума, от пример на пример нямаше как да не стигна поне до Шекспир, който някога е казал, че целия свят е сцена, а всички ние сме актьори. Аз бих го доразвила (с извинение) с думите, че цяла България е парламент, а всички ние сме политици. Че как иначе.

събота, 12 април 2008 г.

Ресторант на края на вселената

Късата памет на народа винаги е била основанието, благодарение на което политиците се прераждат ежедневно и винаги в бяло. Нещо като феникс-албинос. Късата памет на журналистите обаче е нещото, което изглежда не просто като народна черта, а като патологична обремененост на занаята. И колкото и да не ми е приятно да го констатирам, всеки път се отипвам да ги оправдая с това, че времето, в което живеем в действителност е толкова наситено през последните вече 20 години, че сме станали като затворниците – живеем ден, а ни се завеждат три такива.
Но, както винаги не късата памет е непременния повод на мислите тук. Четох тези дни, че е важно онова, което ни кара да се замисляме. И, естествено си припомних не едно и не две неща от последните години, провокирана от думи и изказвания. Припомних си например, как Костов се страхуваше да оглави СДС и се криеше в Драгалевци, докато жена му не го изрита към централата на сините с поръчение да се докаже като мъж. Да се качи на каруцата, така да се каже. Спомних си как Волен пък слънчаса пред централата на НДСВ, докато чакаше да го впишат в царските листи като депутат. Всуе. Спомних си как се появи в “голямата политика” Пламен Панайотов. Апропо, тогава и той, както мнозина от неговите съратници виеше врат около Царя, докато разбере какво и защо му се случва и някъде тогава сътвори паметното изречение, че в НДСВ ще членуват и “роми, гагаузи и турци”. А, ето сега, спомних си и една снимка на Копитото, на която Костов, барабар с цялото синьо ръководство, с благоговение позира с Царя и то далеч преди бившия монарх да се върне в България като политик. Има обаче и друго – не си спомних от къде се взе например невчесания гербер - депутат Лъчезар Иванов. Дори до скоро имах проблем с името – някак изобщо не го запомням и не го идентифицирам. Сигурно аз страдам от избирателна памет.
А Данчо Бакалов, който с извинение е председател на цяла парламентана група, въпреки, че това вече не е кой знае какво достижение, след като ПГ-тата в парламента набъбнаха до 8. Та Бакалов, който оглави също изненадващо за самия себе си комисията по национална сигурност преди години, и тутакси се закани да разкрие генезиса на Чакала (Карлос), който бил обучен в България, щото това му беше най-ясно на човека по кинематографична линия. Или пък знаменитата фраза на Йордан Соколов, който се явяваше освен заместник на Костов и председател на парламента и по време на обсъждането на “филчевгейт”, каза пред НИС (това е партийното ръководство на СДС, което пък тогава решаваше всички национални проблеми, в т.ч. и тези) по повод на нерегламентираното подслушване “нищо, че са наши момчета, щом са се провинили ще ги накажем”. Тъпо, но справедливо някакси. Ех пък се сетих и за зет му и как НСО търсеха изгубения дакел на жена му и изобщо...Но мястото няма да стигне.
И последно, както обикновено с премерена доза цинизъм – чета, че Волен бил казал, че дебатите в парламента били нещо като любовна среща между импотентен мъж и фригидна жена. Няма как да не му се доверим, дето се казва, очевидно ги разбира нещата.
А накрая ми е важно да уточня едно. Никой тук, най-малко аз имам претенцията на летописец. Не си водя бележки, нямам си личен дневник, не искам и да имам. Да е ясно.

събота, 5 април 2008 г.

Истински лъжи

Така се обърнаха нещата, че и хладилника да си отворя – една и съща тема ще изкочи. А по тази тема не искам да пиша повече. Обещала съм си. Този път ми се пише нещо по-така. По-романтично, по-поетично и пр. И по този повод заразсъждавах върху формите. Ето и тема – за разликата между журналистиката и белетристиката. Белетристика от френски – художествена литература или по-простичко казано повествователна проза. Романи, повести, разкази. И докато си мислех аз така лежерно, мой приятел, собственик на информационна агенция поясни, че на тях им било принцип да публикуват информации, а не слухове. Въпреки очевидното несъответствие между принцип и практика. Реших, че мога да събера в едно тези две мисли, протекли на различни места, но по един и същи повод и предлагам от днес нататък, всяка публикувана информация, която неможе да бъде доказана с факти да се определя като литературно произведение. В смисъл – белетристика. Тежък интелектуален труд. Апропо, и подписките вече спадат в тази категория, не само дописките. Справка – плевенските интелектуалци.
Та, когато става дума за произведение, съответното главно действащо лице, субект на творчеството, ще се нарича лирически герой. Множеството от субекти пък не пречи на многообразието от лирически герои. И така всичко си идва по местата. От една страна – отварят се порталите на твореца, който до скоро дремеше в душата на всеки журналист, водещ и писач. От друга страна дори и няма да се налага в края на произведението да се публикува дежурната за американските филми застраховка, от типа “всяка прилика с действителни лица и събития е случайна”. На трето, но не последно място, свободата на избора между литературните произведения освобождава читателите от задължението да поздават цялото творчество на автори и издателски колективи, камо ли да го проследяват в цялост. И за да не бъда голословна, в подкрепа на предложението ще цитирам малка част разговор, който удивително прилича на диалог от някаква сюрреалистична творба, въпреки, че се състоя в ефир и то тези дни.
“Творец 1: Според вас, кой издаде, че той е офицер от ДАНС?
Творец2: Това вече ще си го преценява ДАНС. Аз не знам дали е от ДАНС.
Творец 3 Каза, че е и на МВР, и на ДАНС.
Т2: Значи той на двойно, не знам от къде е тогава - дали е на МВР, дали е на ДАНС, дали е на НСС...
Т3: Дали е на братя Галеви...
Т2: Сега, братя Галеви, вече това друга работа, също си пишех....
Т3: Всъщност от много отдавна беше ясно, че той присъства на срещата, тъй като още преди да избухне скандала ние знаехме за това нещо...
Т2: Месец и половина. Месец и половина, да.
Т1: Въпросът - това, в добрия смисъл на думата журналистически удар ли е?
Т2: Шансът е бил на девойката, която е правила интервюто.”
Муза, както пееше Висоцки, немножко поседела и ушла.

събота, 29 март 2008 г.

Сбогом, моя красавице

Без да прекалявам с уважението към американската пропаганда, гледам как всяка вечер телевизиите бълват сериали и сериалчета, от които става видно, че:
А. американското ченге е добро ченге и
Б. дори и да стъпи на криво някой политик или магистрат, доброто американско ченге винаги ще намери начин или да го върне към флага обсипан със звезди, или под него, ако е много тегаво положението....
На всичкото отгоре тази не лошо изпипана реклама на институциите обикаля света и промива мозъците на всякакви зрители, без отношение на пол, раса, етнос, сексуалност и пр. детайли, които ни правят така приятно различни.
Паралелно с въпросната изнесена политика на респект към доброто американско ченге, унас съвсем безплатно, и за сметка на това напоително се сервира някакъв водевил, изпълнен от ентусиазирани самодейци.
Любовна-забавна-мафиотска и социална пиеса, както каза класикът на Тангризма Йоло Денев. По-внимателните ще попитат, къде е тук любовния елемент и ще са прави. Аз обаче ще им отговоря, че при внимателен прочит ще открият толкова страст в тази история, че само от любов ще да е. Не сме уточнили съм кого или към какво. Това е друга тема.
Сериалът е лошо изпълнен, но за сметка на това има повече епизоди от “Блясък”. Актьорите и те посредствени, както се полага на сериал, но с това разполагаме. Но на тях ще се върнем малко по-късно. Сега по действащите лица и изпълнителите. Оказва се, че и с ченгетата сме като албанската армия, дето имала един танк. И ние си имаме едно ченге и някой любезно го освети (в сми, че вече и той не е това, което е). Е, има и няколко бивщи, ама като са екс не ги броим. Имаме и знак за изключителен ръст в областта на IT-то, щото срс-тата за нищо ги нямат службите. А в развитието на сюжета и в името на добрите практики на съспенса, към суровата и жестока дори тема се прибави интимен, семеен нюанс, който идва да придаде човешки облик на иначе суровия, но справедлив ръководител. Синът. Няма да се отклонявам, но ще подскажа да се поразсъждава по темата за мъжкото начало, продължението на рода, приемствеността и пр. Ще се разплача. От умиление, както е ясно. Апропо, номерът със семейството, близките и пр. е игран вече няколко пъти в нашата политика и нито веднъж не хваща ред. Справка постулата, който научих преди много години, когато директорът на музикалното училище казваше “музикалното образование в България не е задължително”. Така и с постовете. Като искаш да ти е спокойно вкъщи и изобщо и като ти е толкова напрегнато.....
И още докато пиша хем малко ме е страх, да не ми овехтее колонката, докато я публикува вестникът (в смисъл, че може и да е паднала оставка до тогава или поне това изглежда логично), хем си знам, че такова чудо няма как да стане без бой. Поне не толкова бързо. Защото има интересна право пропорционална зависимост между осиране и вкопчване във властта. Което пък ме навежда към позивната от любим стар виц. Крайно време е на Горския да му писне и ааааааааайййде, който от където. Че аман.

събота, 22 март 2008 г.

Цялата ми глава е в шлюпки

Имах си неписано правило да не се заяждам с колеги, освен в много, ама много краен случай. И ето, че пак крайния случай е на линия. Значи простакесата на име Валентина Хасан, която дори и аз вече мога да различа била в топа на не знам какво си. И то поради коя точно причина – защото е недооценъчна, недоучила и недоправена патица, която има самочувствието да се изтъпани пред цяло жури от музиканти и да квичи прасеподобно известна песничка на език, който тя определя като английски. Чакайте да се разберем по един въпрос. Предишния път Мusic Idol
произведе пак някакъв шедьовър с кокошки, а сега кокошката триумфира в цял ръст. Какво става бе, докторе!? На всичко отгоре в края на поредната порция вечерни новини информацията за броя на посещенията в някакъв сайт, в който зевзек (вероятно) качил неповторимото изпълнение се мъдри до инфото за експлозия в Албания, политически сътресения в Турция, политически декларации на Сакскобургготски и скандал с натровени дечица в сиропиталище. Ха де, какво му е важното на таз новина или само на мен ми е овър.
Преди дни пък аз, като един съвестен зрител на сутрешен блок изгледах и цяло интервю със същата стринка. И за стотен път изслушах адското нещо, което по неразбираема за мен причина весели хората. Не че дъщеря ми не беше първата, която ме светна по въпроса, но и тя, като всички други потребители е жертва на интернет-общуването. Във VBox парчето е в тоталния топ. Няма лошо. Мерни времена с модерни правила. Но от друга страна Валентина Хасан да си живее в нета и жълтите издания, и който го напъне да си я гледа, слуша или каквото и да е там. Не това е драмата.
Вестниците, да не останат назад подеха вълната и всеки ден четем за това от къде се е взела женицата (от селото със звучното име Койнаре), защо е пропяла, защо не може да пее и как така стана, че не научи английски. Ама пък езиците й се отдават, както обясни тя в ефир. Лее се Валентина като пълноводна река я от екрана, я от страниците на вестниците и неизменно от Интернет. И пак ще задам фундаменталния въпрос – по коя причина точно тази жена е интересна от обществена гледна точка!? Какво показват медиите – че и последния идиот може да се превърне в новина и респективно в звезда ( бел.авт. пръстите ми се изринаха, като написах последното). Спор няма – новините и те са дело на човешка ръка. В смисъл – никой не е застрахован от грешки. Но когато грешката е система, става въпрос за друго. Защо, ако Валентина е новина, селския идиот да не е. Ако простащината и перделъка са критерий, защо политиците да не отговарят на него!? Ами ако не отговарят на народните (медийните) критерии ще са скучни и безинтересни. Респективно непривлекателни от електорална гледна точка. Впрочем и бизнесът ни такъв, какъвто се очаква от него да бъде, и хай лайфа (мамооооооооооооооо) и той същия – дали ще е ватман – педераст или фолк –силиконова дива или пък мутроподобен галфон от типа на Киро нам –кой-си, дето има една, едничка задачка – да продава хранителни добавки на чичовци с увиснали шкембета.
Казано в прав текст – простотията продава.

събота, 8 март 2008 г.

Да возиш мис Дейзи

Замисляли ли сте се някога, че по-често нещата не са такива, каквито изглеждат, отколкото обратното. Без претенция за сътворя постулата за крокодила, дължината и зеленината му. И все пак, за да се справи човек с материята тук, унас очевидно е необходим именно този подход. На всяко нещо да се търси опъкото.
Пъдпъдък в менюто е едно. Пиле от бройлер друго. Ловът на пъдпъдъци трето, душичка като на пъдпъдък – съвсем четвърто. Кое е вярното!? Всичките са верни. Зависи от нуждите на анализа. Единственото условие е да не се прибързва с първия поглед. От него най-много любов да пламне, но и това, както е ясно не е сигурно.
Ето, например на пръв поглед е много приятно да си шеф на железниците. Докато не стане нещо страшно. Но и като, пази Боже, стане – пак няма страшно. Тъй като ако на някой му се струва, че е редно да си си подал оставката и да си направиш ритуално самоубийство (в управленския смисъл на думата), нещо много се е объркал. Всъщност в такъв момент един тлъст чичо застава пред възможно най-голямата аудитория и запява песента за отговорността. От която може да се направи един, единствен извод. А именно, че той е толкова далече от мисълта за оставка, колкото човечеството от мисълта, че малки зелени човечета са му объркали софтуера.
И тъй като животът ни предлага по-голямо разнообразие от това, което ние можем да си организираме, дори и с най-богатото си въображение, в подобна ситуация, както фокусник вади гълъбче от ръкава, някакъв специалист изважда Теорията на конспирацията и нещата заспиват до изясняването им. В случая ролята на фокусника пръв поде специалист по избори. Няма лошо. Важното е да се получи магическия ефект – всички се напрягат да открият конспирацията и величествето до подминават треската, която им вади очите.
Какъв тероризъм, какви 5 лева. Но пък и за това има прочит наобратно. Има терорист – безотговорникът. Всеки път обаче се казва различно. Защо иначе на година поне по два пъти ще се потрисаме от нелепици, като тази с изгорелия влак.
Да не говорим за най-известния роднина на държавата към този момент – Батко. На пръв поглед, и твърде наивно, нещата изглеждат така – уволнение, разследване, строга съдебна санкция, разбирай затвор. Нищо подобно. Пазят го, забележете, дори с цената да сме назад с няколко милиарда примерно. Какво тук значи някаква си личност, би попитал поета. Значи, значи, би отговорил оптимиста.
И за да онагледя обратното виждане на нещата ще ви разкажа един чудесен виц, който пасва на ситуацията като стара обувка на крак.
Отишъл при директора на цирка един дресьор на животни за да му демонстрира нов номер – куче свири, котка пее. Дует. Изгледал директорът номера внимателно, почесал се по умното място и помолил да повторят, като поклатил замислено глава с думите “тука има нещо”. И така пет пъти. На дресьора на шестия път му писнало, раздигал си циркаджелъка и изревал като лъв :
- Вярно, че има нещо. Кучето свири и пее, а котката само си отваря устата.

събота, 1 март 2008 г.

Дишай!

Много рядко, или дори никога не ми се е случвало да се срамувам от това, че съм българка. Дори в момента, в който изписах това изречение се стреснах от тежките думи. Въпреки, че този път съм сигурна, че е повече от важно думите да са най-тежките и най-страшните, защото, както знаем след думите идват много по-опасни неща. И не политиците, и не обществениците или други там някакви ментори трябва да реагират на болеста. Срещу нея трябва да реагира всеки, всеки, всеки, който иска да е тук, в тази държава, в този град и т.н. Защото ако има по-голям срам за страната ни от филма на ВВС, то това е историята на тези 420, които протестират срещу преместването на децата от дома в Могилино в Русе.
За кой дебат става дума? Да ги покажем или да не ги показваме децата с физически и ментални увреждания и дали на някого развалят гледката. И най-вече - дали идиотизмът не е заразен. Единия вид е заразен, очевидно. И трябва да се отбележи, че не са страшни 420-те идиота, а многото повече, които са на същото мнение, но не го признават на глас. Още. Докато към улиците и вратите им не се запътят Тези деца.
Изобщо не ми се занимава със системните грешки, заради които въобще има такива и така организирани домове. Опитах се да намеря някакво оправдание за грешката и в 50-годишната система на отглеждане (забележете идиотската дума) на децата в домовете, за изолиране от очите на обществото на нелицеприятните явление, на болните и недъгавите, на лудите и изоставените. Това беше за едно друго време и едно друго, неправилно сглобено, фалшиво общество.
Думата е за сега. Как моралният провал на прехода еманира в уродлива форма на проява на демокрация. Да, демокрация. Защото възможността да протестираш, да не си съгласен и да го кажеш е висша форма на свобода. И без претенции за историчност и прогностика се питам ако преди 20 години еко протестът, започнал от 6 жени, също майки и пак в Русе стана един от двигателите на голямата промяна в България, какво ни очаква след протеста на майките от Средна кула!? И ако преди 20 години огромна част от обществото се спотайваше зад вратите си, когато бяха насилствено сменени имената на турците и тогава това общество се оправдаваше със страха от тоталитарния режим, то как би изглеждал подобен опит сега!? Нали и днес те пак са Другия. Тези, срещу които сега някакви лидери и, още повече, някакъв електорат излизат с някакъви маскиран като политически, а всъщност анти-етнически лозунги и мотиви.
И накрая едно просто и болезнено обяснение. Счупи се митът за толерантните българи.
А за да не завършвам този текст толкова драматично ще припомня единствено, че цялата тази нагласа към живота е вече наречена. Има я. В анекдота от тоталитарно време за Шопа, който заявил, че най-мрази расовата дискриминация и негрите.

неделя, 24 февруари 2008 г.

Къде си, вярна ти любов народна

Наистина сме европейци и в това вече няма никакво съмнение. Управлението да си управлява, докато дойде време да го избираме, опозицията да си протестира, до същия срок. Това в резюме бяха нагласите на мнозинството от хората, неучастващи в управление и протести по време на вота на недоверие. И тъй като в душите на участници и в двата процеса, както и на журналистите, ангажирани с това остана неясното чувство за несъстоялата се революция се запитах какво и защо собствено трябваше да се случи. Просто една обикновена парламентарна продедура и нищо повече. Всеки със своята роля. В т.ч. и мимансът и публиката. И един нюанс като бонус - тъга в очите на тези от опозицията, които пък изобщо не си откриха мястото.
Времето на площадните революции си е отишло, заедно с разбойническо-мениджърската приватизация на Костов, заедно с фалиралите банки на Виденов, заедно със скъпотията на салама при Димитър Попов и безвремието на Андрей Луканов.
В политиката, обаче, както не веднъж са откривали различни хора, две плюс две обикновено не прави четири. Причините за това са много. Може би на едно от първите места стои причината, че всяка партийна единица, колкото и да е вкарана в калъп, има собствен психологически профил, който остава мистерия за лидерите, които пък от своя страна имат също ярки индивидуалности. В случая толкова ярки, че направо се радвам, че не образуваха Големия взрив. Е, някои не толкова, но те пък отразиха чуждата светлина. Като Воеводата например.
Но думата е за партийните единици. “Ние сме от “Атака” и че атакуваме”, каза развълнувана възрастна жена, която призна, че понеже били бедна партия, им платили от ГЕРБ за да пристигнат от Дупница. Тя пък ми навя спомени от недалечното минало, когато други (вероятно червена) баба скандираше с пресипнал глас “аз няма да се бия за НАТО”. Не се и наложи, очевидно. Изобщо психологията на този тип маси не се е променила, но пък обемът им рязко намалява. Тъй като, за сравнение, ако преди 10-ина години една опозиционна партия можеше да изкара на площада 10 000 души, сега 9 партии докараха 4 000 (грубо пресметнато). И ако продължа с аритметиката ще се окаже, че на партия се падат по 444,4 в период. Симпатично, но безсмислено число. Като също толкова безсмисленото количество пазители на реда, които изразяваха едниствено комплекса от падане от власт, с който червените все още не успяват да се справят.
Т.е. оказа се, че предводителите на народния гняв (срещу каквото и да е) си вкараха кофти автогол. Ама да не бяха помпали мускули, както се казва. Тъй като след наситената реклама за предстоящата революция цялата им тактика напомни известната притча за врабчето, което решило да се разходи в най-лютата зима и паднало замръзнало на пътя. Минала крава (от онези, дето щяха да идват в София на протест, например), стоварила върху него окромна, димяща турта и отминала. Врабчето се затоплило, подало глава и весело зачуруликало. Видяла го лисицата, скочила и го изяла. И, като всяка притча и тази има извод, даже три. Първо – не всеки, който ти с... л...то ти мисли злото. Второ – не всеки, който те вади от него ти мисли доброто. И трето, най-важно – когато си до гушата в ....... не чуруликай.

петък, 15 февруари 2008 г.

***

Някой протегна
ръка и изгаси
светлината.
В тъмното съм

объркана.
Търся изхода,
но намирам леглото.
Не това ми е
нужно.


***
Времето на
пречистването.
На зачертаните
мъже,
на отстранените
приятели,
на ампутираните
чувства,
на затръшнатите
врати.
За да се отвори място
на
новото
вписване.


***
Като ранена птица
замятам крило.
Планирах да съм орлица.
Оказа се много
по-трудно,
отколкото съм
допускала.
Врабче, лястовичка,
синигерче,
или просто квачка.

***
Стегнато и кратко.
По войнишни.
Трудно ми е
и
плача.
По момичешки.


***
Понякога силата е
в мен.
Понякога забравя
да ме открие
или
скита, мръсницата,
по чужди дши
и не пита за
нуждата,
блудната.

***
Полудях напълно.
Прописах.
Сто години закъснение...

Пич, къде ми е колата

Къде е границата на здравословната прозрачност и нечистото надничане през ключалката е въпрос, който си задавам не за първи път, естествено, но на който този път реших, че е време да си отговоря. Поводът дойде в Хисар, когато срещнах недоволните погледи и нескритото негодувание на журналистите, от това, че решенията, видите ли се взимали “на тъмно”. Интересът ми беше подкрепен и от многократните саркастични подмятания в стил “на мен там ми беше мястото, ама не знам защо нещо не ми се получи”, които колега, уважаван водещ на сутрешен блок, неуморно повтаря всяка сутрин от тогава с повод и без повод. “На тъмното” създаде за гилдията още една мистерия, която никой не иска да си обясни (не че неможе), а именно: “защо по дяволите, като написахме, че ще има ремонт на кабинета, такъв не се състоя по нашия сценарий”. Една колега дори проплака по повода. Мъка си е това.
Та въпросът е за интересът. Струваше ми се логично да е априори известно, че решенията се взимат, т.е. това е процес, лаборатория, процедура. В него публичния интерес е меко казано подранил, още повече, че лично аз се съмнявам, че публичния интерес и журналистическия в случая съвпадат. Да не говорим за ремонта, тъй като и той както е известно е въпрос на решение, а не на публикация или емисия. Т.е. някак не се поддават на планьорките и редакторските задачки тез неща.
Да ме прощават колегите, но тях, за разлика от политиците не са ги избирали, та да им е дадено да взимат решения от такъв характер. Виж, като ги изберат – това вече ще е друга бира. Дето се казва, тогава по-простите политици ще им драскат по вратите да питат за едно или друго. Но до тогава има време.
Тъй като нездравословното интимничене с властта може да роди единствено презрението на двете гилдии една към друга, съм длъжна да отбележа, че и изполинските усилия да повдигнат завесата се свеждат до обнародването на фундаментални новини за менюто на вечерята и хавлиите в банята. От това пък може да се заключи, че ако заседания от такъв характер станат открити, трябва да очакваме компетентно осветяване на тайните на спалното или, опазил Бог, другото бельо. Което пък си е важно, ако питаш някои...Няма да ги посочвам, щото те си се знаят. Пък и това не вярвам да интересува някого, освен самите тях.
И във връзка с горното, политиците пък се потискат и започват къде по-меко, къде не да размахват показалец. И така от дума на дума се ражда историята за виртуалната и реалната политика, в която се разказва за онзи, дето предложил на жена си да заработи 1000 долара с един много черен афро-американец (да не забравяме толерантността, като такава), на тъща си и тъст си също и за негов ужас те и тримата приели. От там пък лирическият герой си направил извода, че виртуално е станал притежател на 3 000 долара, но реално си живее с две курви и един гей. Да не кажа по-тежката дума.
И тъй като това е просто виц, дълбоко се надявам никой да не се припознае в него. Ако пък все пак някой реши, че 1000 долара са хиляда долара, това е само и единствено проблем на неговия морал и за щастие няма обществен характер.
 

Sample text

Sample Text

Sample Text