Театър, любов моя

Един мой приятел, когото за нуждите на тази история ще наричаме П. Чехльов ми припомни историята за онези монаси, които в дълги и самотни нощи, на светлината на кандилото преписвали съчиненията на други книжовници. Най-често Библията. Работата им била толкова тежка и изнурителна, че се случвало, подтикнати дали от умора, дали от самота да вписват свои думички или дори пасажи в чуждия текст. Тези думички изследователите нарекли “приписки” и станало така, че именно приписките имали по-висока научна стойност от авторовия текст. За съществуването на приписките обаче хората научили векове по-късно. Та този мой приятел ми каза, че на времето, когато и той бил научен работник и му се налагало да пише дълги и досадни доклади от конференции и пр. форуми, започвал да вмъква и свои приписки между думите. За съжаление обаче и до сега никой не дава признаци, че е открил приписките му и те имат бунтарска стойност единствено за него самия.
И ако някой в този момент се запита какво общо има това с властта и секса, веднага обяснявам. По правило, когато се случи суматохата (почти като в прекрасната пиеса на Радичков) свои думи в чужди тези започват да вмъкват възпроизвеждащите новини. Тук изобщо не става дума само за журналистите, като естествено и те участват в процеса. Дали от лична амбиция за информираност, дали от мерак или просто от боязън, че известното им е твърде кратко, мнозина днес използват метода на приписките в новините. И модата и еуфорията от това, че тези приписки остават неразпознати (това сигурно ще се случи, но след много, мого време, ако изобщо за някого подобно изследване представлява интерес) доведе до друг интересен феномен. Не се знае кое е оригинала, кое приписка. Любипитно. Въпрос на изключителна съсредоточеност е да се открие разликата, а най-често просто няма маркер, който да помогне за това. Следователно - фактите и да са свещени, хипотезите са позволени. Но пък трябва и да се внимава, защото, както каза Кмета “да не вземем да влезем в някоя хипотеза и да станеме смешни”. Най-важното е да не сме смешни. Свършваме с приписките и минаваме нататък.
По-горе споменах Радичков и се сетих за принципа, че театърът е лаборатория на ценностите в живота. Там можеш да убиеш героя и след малко той да стане и да се поклони. А ако пренеса този пример в политиката, ще се окаже, че там нещата са малко по-смели, отколкото в театъра. Нищо, че и това е лаборатория на житейските ценности. В политиката убития герой не просто може да се поклони, а да се завърти на пета и отново да се върне на сцената и да заиграе в друга пиеса или в същата, но в нова роля. Това й харесвам на политиката всъщност. Нищо не е окончателно и нищо не е за последно. Винаги има шанс за ново завръщане.
И така от дума на дума, от пример на пример нямаше как да не стигна поне до Шекспир, който някога е казал, че целия свят е сцена, а всички ние сме актьори. Аз бих го доразвила (с извинение) с думите, че цяла България е парламент, а всички ние сме политици. Че как иначе.