Закуска за шампиони

Няма по-голямо изкушение от властта и няма по-тъжно нещо от политик, който работи, мотивиран от страха, че ще я загуби. Това не е постулат от известен философ, а извод, базиран на политическата практика в България. Емблематична в този смисъл е институцията президент, която има най-скромен опит в годините на демокрацията, но за сметка на това носи най-сериозен конфликт в себе си. И ако за непредубедения читател е необяснимо защо първия човек в държавата редува в неравни интервали бейбикисинг с размахване на показалец, то за тези, които познават апетита към власт и привикването към нея това поведение има своето логично обяснение.
Имало, твърдят, и още една добра страна в позицията на президента – умелото използване на неформалното му влияние за икономически цели. Това обаче е нещо, което нито ми е известно, нито ясно.
Пък и темата е друга. Ако трябва да се дефинира в прост, журналистически въпрос – Какво става тука бе, докторе!? Защо президентът се накара на премиера твърде унизително, като за разговор между политически лидери. Дали защото президента отрезня от радостта от преизбирането си и осъзна липсата на политическа перспектива, или защото изпадна в умозаключението, че „надсвирил Стоян баща си”. Който и да е мотива, след интервюто му остана лошия вкус от ничистите думи.
Апропо не приемам, че президента е баща или майка на тройната коалиция, но това е друг спор за друг разговор. Така или иначе изключвам родителския рефлекс. Мисля, че става дума за фикция от типа – искам да съм млад, богат и вечен политик на власт. Сиреч – да построи личния си комунизъм.
Освен това ми е абсолютно непонятно защо президента никога не успява да се поучи от грешките на предшественика си. Или поне да хвърли един поглед зад океана и да установи, че ако там не съществува понятието „бивш президент” , то това е основно благодарение на факта, че никой от бившите не се кандидатира после я за губернатор, я за сенатор. С други думи – никой от тях не си играе на политика на дребно.
Впрочем, не смятам, че трябва да се търси аналогия между „Боянските ливади” или пък „Иване, кажи си”, като аргументът е много прост. Коалицията, като такава има още една много симпатична, според мен, характеристика. Президентът, който и да е той няма как да е от трите й партии едновременно. Сиреч, колкото и да се скара на партията си, то тя винаги е една от всичките.
Преди години, когато и аз по някакво забавно стечение на обстоятелствата, обикалях коридорите на Дондуков 2 ми направиха впечатление думите на екс министъра на културата Елка Константинова, която поклати недоволно глава и каза „Много уютно си живеете тук. Разхождате се по меки, червени килими, мирише на хубаво кафе и парфюм и някак през дебелите стени не достигат истинските неща от живота навън”.
И наистина е така. Избран мажоритарно, президентът има 5 години (или 10 години в случая) тотален политически комфорт и уют, от висотата на които има възможност да избира как ще миксира бейбикисинга с показалеца. И да се чувства все по-значим и вездесъщ. Чудесен коктейл от липса на отговорност (за какво носи отговорност президента) и голяма политическа представителност. До какво води този вътрешен кофликт е ясно. Въпросът е как се разрешава той. Има два начина. И двата са свързани с промяна на конституцията. България е твърде нестабилна за да понесе един силен президент или президентска република. По-безболезнения начин е президента да се избира от парламента, което е в хармония с правомощията му. Връзваш попа и мирясва селото.