Шесто чувство

Един приятел, известен с вкуса си към мъжете, модата и светските клюки ми довери, че се е предал на ментетата. Каза, че не вижда смисъл да даде шест цифрена сума за оригиален Lui Vuiton, когато може да си купи мега-качествео менте за една десета от цената на оригинала. Което само по себе си е знак за поредната културна революция, която е настъпила. Едно на ръка, че в световен мащаб мететата са един от най-ярките изрази на китайската експанзия, но по-интересното за мен в скромен, национален мащаб е културата на отношесние към марката.
Тъй като за тези 19 години от т.нар. „избухване на демокрацията” успяхме да се превъртим през различите консуматорски етапи – от всеядство, през маркопоклоничество и явно сега вече сме се приземили възторжено в реализма. Е, възможно е да е малко на едричко обобщението, но си струва да се замисли човек.
Въпреки, че вкуса към марката и лоялността към нея, независимо от цената й не е непременно положително качество. Спомних си една велика фраза на Ерих Кестнер, който беше възкликнал „Виждал съм и прости визонени палта”. Та в този смисъл доста прости марки се разхождат из публичото пространство, но това нито е тема, нито е важно.
Апропо, по повод ментетата, за малко да ми хруме да кажа, че трябва да се обърнем към ДАНС за изясняване на въпроса с оригиналите и лошите копия. Но само за малко. Тъй като тези дни, като направих една бърза рекапитулация, установих, че от създаването си до днес родното ФБР се е превърнало в нещо като мултивитамин за обществото. Всеки го консумира, без лекарско предписание, с вътрешното убеждение, че и да не помогне, няма да навреди.
Възможните обяснения за това изключително доверие са най-малко две. Иституционална стабилност въобще е едното. Но, тъй като не става въпрос за установена институция, това може да е най-обиковен израз на лутането по отношението на правилата и, разбира се, носталгията по силната ръка, която е в дремещо или откровено будно състояние у всеки втори унас. Без значение от обществения и социалния му статус.
Ние, като общество, по един много тъжен начин непрекъснато изпитваме потребност от това някой да ни казва кое е правилно и кое не и, най-вече, някой да раздава наказания от последна инстанция. Ето това е един от големите обществени проблеми на прехода, или както и да се нарича това това състояние, в което пребиваваме вече двайсетина години.
Много често излизат резултати от сравнителни проучвания, в които българите задължително заемаме челните позиции по нещастие, по песимизъм и по мрачни очаквания. Естествено и по бедност, ниски доходи и пр. В същото време, дори по-често от колкото това може да бъде регистрирано, изразяваме тази си необходимост – от бащица, от силна ръка или както и да го наречем като последна надежда. И тя си остава такава до следващия път, когато отново намираме поредната последна надежда.
Разбира се нещата никога не са толкова безадеждни, колкото изглеждат на първо гледане, но пък за сметка на това нищо не подсказва, че скоро ще се променят. Не знам дали това е песимизъм или оптимизъм. По-скоро опит за установяване на статуквото.
Защото всъщност няма никакво значение дали марката е оригинална или не. То е като с консумацията на услугата „платена любов”. Няма значение къде се изпълява, няма и значение дали е морално или не. Просто бизнес. Без данъци и без ангажиметни. Нещо като офшорна зона на удоволствията. Или като сбъднато правило от комунизма, което си спомням и до днес, точно, защото неможех да си обясня като постулат – „за всекиго, според потребностите, от всекиго, според възможностите”.