Да убиеш присмехулник

Не сме готови. Това е може би най-простия и лаконичен израз, който можем да използваме за всички случаи. От простото обобщаване на факти от типа „снегът ни изненадва през зимата”, до прочита на един европейски доклад да речем.
Не сме готови да бъдем членове на ЕС. Факт, който трудно може да бъде опроверган.
Не сме готови да приемем политическата истина, когато ни се казва открито. Напротив, умирайки от страх истеризираме срещу нея до небето. Не сме готови да направим оценката за собствената си неготовност. Не сме готови да управляваме, да бъдем опозиция и още по-интересно – не сме готови да избираме.
За сметка на това, пионерският ентусиазъм не напуска цяла една генерация. Готови сме да отрежем главите на две телета на площада, като диви варвари. Винаги сме готови да напливателстваме. Няма по-готови от нас за музувирлък на дребно. Апропо – епитетът музовир и произтичащите от него причастия е дума, която няма аналог. Музовирът е един такъв, дето е гаден, но не по конкретен повод и персонално, а принципно.Музовирлъкът е състояние на духа. Ей за това става дума.
Страхуваме се от истините. И винаги имаме готова формула срещо тях. Нещо в стил „а вие защо биете негрите”. Който сервира истина, получава компромат. Мисля да го изведа като първо просто правило на политическата баналност. Естествено никой от т.нар. обществено мнение не си прави труда да изгради елементара причинно-следствена връзка. Къде, къде е по-просто да погледне мазно и завистливо и да тегли един сиктир. На всички. Какво му пука за приложната теория на конспирацията.
Което пък по естествен път отвежда мислите към едни, които мога да нарека марионетки, с амбиции на кукловоди, обикновени ченгета от миналото и прости сътрудници и кандидат-сътрудници. Както и да ги наричам, още са тук. Нищо, че все по-малко неща зависят от тях. Да, наистина все по-малко. Те не си го признават, а онова нещо – обществото няма и как да го разбере. Те отшумяват по обективни причини. Не че някой е направил нещо срещу тях. Просто са old-school.
Освен това и тези Те са във вътрешен конфликт – хем да дърпат конците, хем да не излизат на светло, хем всики да се страхуват от тях. Не въпроса в категорията на ресторанта, който ги приютява. Това противоречие обикновено довежда до водевилни ситуации. Спомням си, как един мастит телевизионен водещ беше отишъл на обяд да кандардисва един от неофициалните бащи на конспирацията и кукловодството за интервю. Разговорът тръгнал тежко и важно. Маститият водещ се огънал, както се полага пред Бащица. Последния пък така се вдал в ролята (или просто е от възрастта), че заспал на масата. Хей така – в едната ръка вилицата, в другата чашата скъпо вино и леко оклюмала глава. Все едно слуша много съсредоточено. Но все пак спи. Колегата много се подтиснал и си тръгнал.
А най-забавното е, че има още една категория – мушмуроци. Които никога няма да си простят нещастието, че са точно толкова посредствени, колкото е голям апетита им за власт. Драма. Те са Персонала. Но пък никой не знае за тях и техните драми. Представляват проблем единствено за себе си. Събират злобица и сили и най-голямото нещо, което могат да произведат е да гръмнат с топ по врабче. За жалост, усилия, които никога няма да бъдат видяни и подвизи, които ще знаят само те. И дори, когато си мислят за гнусотийките, които правят, ще се скриват в тоалетната и ще пускат водата, за да не би Големия да чуе мислите им, че тогава страшно.
Но това, последното не е интересно за читателите. Мушмороците и това знаят – тях просто ги няма на картата.