Къде си, вярна ти любов народна

Наистина сме европейци и в това вече няма никакво съмнение. Управлението да си управлява, докато дойде време да го избираме, опозицията да си протестира, до същия срок. Това в резюме бяха нагласите на мнозинството от хората, неучастващи в управление и протести по време на вота на недоверие. И тъй като в душите на участници и в двата процеса, както и на журналистите, ангажирани с това остана неясното чувство за несъстоялата се революция се запитах какво и защо собствено трябваше да се случи. Просто една обикновена парламентарна продедура и нищо повече. Всеки със своята роля. В т.ч. и мимансът и публиката. И един нюанс като бонус - тъга в очите на тези от опозицията, които пък изобщо не си откриха мястото.
Времето на площадните революции си е отишло, заедно с разбойническо-мениджърската приватизация на Костов, заедно с фалиралите банки на Виденов, заедно със скъпотията на салама при Димитър Попов и безвремието на Андрей Луканов.
В политиката, обаче, както не веднъж са откривали различни хора, две плюс две обикновено не прави четири. Причините за това са много. Може би на едно от първите места стои причината, че всяка партийна единица, колкото и да е вкарана в калъп, има собствен психологически профил, който остава мистерия за лидерите, които пък от своя страна имат също ярки индивидуалности. В случая толкова ярки, че направо се радвам, че не образуваха Големия взрив. Е, някои не толкова, но те пък отразиха чуждата светлина. Като Воеводата например.
Но думата е за партийните единици. “Ние сме от “Атака” и че атакуваме”, каза развълнувана възрастна жена, която призна, че понеже били бедна партия, им платили от ГЕРБ за да пристигнат от Дупница. Тя пък ми навя спомени от недалечното минало, когато други (вероятно червена) баба скандираше с пресипнал глас “аз няма да се бия за НАТО”. Не се и наложи, очевидно. Изобщо психологията на този тип маси не се е променила, но пък обемът им рязко намалява. Тъй като, за сравнение, ако преди 10-ина години една опозиционна партия можеше да изкара на площада 10 000 души, сега 9 партии докараха 4 000 (грубо пресметнато). И ако продължа с аритметиката ще се окаже, че на партия се падат по 444,4 в период. Симпатично, но безсмислено число. Като също толкова безсмисленото количество пазители на реда, които изразяваха едниствено комплекса от падане от власт, с който червените все още не успяват да се справят.
Т.е. оказа се, че предводителите на народния гняв (срещу каквото и да е) си вкараха кофти автогол. Ама да не бяха помпали мускули, както се казва. Тъй като след наситената реклама за предстоящата революция цялата им тактика напомни известната притча за врабчето, което решило да се разходи в най-лютата зима и паднало замръзнало на пътя. Минала крава (от онези, дето щяха да идват в София на протест, например), стоварила върху него окромна, димяща турта и отминала. Врабчето се затоплило, подало глава и весело зачуруликало. Видяла го лисицата, скочила и го изяла. И, като всяка притча и тази има извод, даже три. Първо – не всеки, който ти с... л...то ти мисли злото. Второ – не всеки, който те вади от него ти мисли доброто. И трето, най-важно – когато си до гушата в ....... не чуруликай.