Трети път няма да ви излъжем

Винаги съм предполагала, че когато човек смени ъгъла на гледане на света и света започва да го вижда по друг начин. Ето, във ваканционно настроение откривам и преоткривам красотите на народната бит и душевност. Вчера един познат разказваше как ходил да види свои приятели в Испания. Българчетата, които работят там са хиляди, както знаем. Та докато обикаляли из страната на маврите му показали графит, който гласи “Гладът е по-силен от тока”. Изписан на български. Че кой друг, ако ни ние ще родим тази феноменална сентенция. Много се смях, естествено, но като ми попремина веселото установих, че тя във висша степен изразява двигателя на модерния българин. А още в по-висша степен може да се отнесе към политическия ни свят.
Не веднъж съм си мислила и писала за домораслите ни националисти в един или друг нелюбезен контекст. И те, очевидно, са припознали това кредо. Още повече, че при тях национализмът не е цел, а средство. Целта е задоволяване на глада. В името на което няма ток, който да се превърне в непреодолима преграда. Апропо, без да си впускам в подробности, ще вметна, че и националисти не е правилното определение за единичните политически субекти, които с тежък труд се мъчат да се задържат на повърхността. С други думи – да се закрепят в парламента и политиката, като цяло. Справка воеводата Каракачанов. Напоследък имам съмнения, че поработва на хонорар в медиите. Не че е лошо. Нещо като професионален събеседник (същото, което едно време беше професионален революционер, за онези, които имат тази памет). Мине не мине и хоп позиция на Каракачанов по некакви въпроси. И от време на време, за цвят – заплахи срещу него. Ще рече непредубедения читател, че е фактор въпросният. Е, не е, ама пък набляга на медийността. Пък и за активното му присъствие си има просто обяснение – идат избори отново. И като всеки път това води до особен вид психологическо състояние определени единични (да ги наречем) политици. Под мотото “ден година храни”.
Впрочем на последния си конгрес ВМРО решиха да участват на избори и в Македония. Ше изнасят демокрация, така да се каже. Въпреки, че аз бих била любопитна да видя как биха им се получили едни македонски избори. След като тук, където и стените помагат, никакви ги няма. Ей, като казах, та се сетих. Чудя се каква ли щеше да е съдбата на Каракачанов, ако през далечната 2001-ва година Царя го беше припознал за свой мандатоносител. Тогава момчето би път чак до Мадрид за да се предложи, така да се каже. Дори хапна падпадъци на царски обяд, ама Царя не рачи. Нейсе. Това са минали истории. Тук идеята беше друга. Личната ми прогноза е, че Каракачанов и сродните нему ще родят феноменални (от гледна точка на изследователите – психолози) идеи на предстоящите местни избори. Щото и те се понаучиха на някои номера през последните 17 години. Например – разбраха, че с решение за пълен бойкот на изборите (1990 г) не им се получават нещата. В смисъл, че не хукват милиони български избиратели да последват партийното им решение. Е, сега вече знаят, че вотът няма да стане задължителен, нито пък ще има образователен ценз. Ние пък не знаем с какво ново ще ни изненадат. Но пък, както се казва в една реклама – най-доброто предстои.
Публикувано във в. “Експрес” на 4 август 2007 г