Вечер във Византия

Случи ми се наскоро да преглеждам стари новини. Какъв оксиморон само. Та от въпросните кадри от последните 18 години, между целия поток от мисли и вариации по теми, най-силно ме впечатли фактът, че колкото депутати (разпознаваеми) имаше на по-първите банките в първите демократични парламенти, толкова партии има днес към всеки един от тях. Кому е нужно, освен на самите тях.
Което пък ме отведе към една закономерност, касаеща най-новата ни политическа история – няма нищо по-лесно от това някой да се случи в политиката, освен това той да изчезне от нея със същата скорост, с която се е случил.Това пък от своя страна превръща т.нар. политически елит в сбор от кръжочници, които се учат в крачка. И ако това (ученето в крачка) беше нормално преди 10-12 години, сега вече е престъпление по отношение на държавата в цялост. Не за друго, тъй като всеки би могъл да атакува с контрааргумента, че всичките са маскари (въпреки, че лично аз не откривам какво е положителното на новите маскари, освен, че са сравнително непознати). А защото промените от този тип с нищо не допринасят за т.нар. оправяне на нещата. То една чистачка да вземеш ти трябва време да я обучиш кое, къде стои и какво да прави, какво остана за политиците. Или както казваше уважаван от мен лидер – ти още тоалетните в Парламента не си научил къде са, а голяма политика си тръгнал да правищ.
Та в този контекст се позачудих на твърдението на добър мой познат, че завръщането в старата партия било като връщането при бившата жена. Принципно може и да е прав в личната част на разсъждението. Въпрос на избор в края на краищата. Но, пак принципно, любовта и политиката не са едно и също. И слава Богу. Хеле пък семействеността. Щото, ако беше така, щеше да се наложи на всеки лидер по едно ребро адамово да се прилага и нито костица повече.
Но, че някои възприемат политиката точно по този начин е абсолютно вярно. И резултатите са именно в тази центрофуга с изборни номинации, парламенти и пр. партийна и управленска администрация.
Ето, в момента се сещам поне за двама т.нар. лидери, чиято политическа биография се състои от два реда, вторият от които започва с “искам”. Което не е порок, но е кофти за държавата. Като им дойде и на тях редът да се учат и упражняват. Няма спор, че са гениални. Особено кмета. И че медийният фокус ги вдига отвъд ръба на възторга. Но все пак. Това си остават екзистенциални проблеми, а държавата в цялост не е психиатрия все още. Въпреки, че точно този тип движение само напред и само на ново има доста шизофреничен характер. Нейсе. Празничите настъпват и с тях тоталното тържество на стомашно-чревното мислене. Или, ако използвам изключително находчивата фраза на Бойко Борисов – Честита Нова година, Весела Коледа и Весела Лечева. И, единствено бих добавила – Весела Драганова.