Дързост и красота

Коледно-новогодишните празници, в чиито вихър сме всички вече, носят един безхаберен информационен нюанс, който може да се сравни само със скуката на лятната ваканция. Колонка до колонка и кадър след кадър по медиите съжителстват потресителни новини от които става ясно, че шаранът и пържолата са непосилни за джоба на всеки втори или трети, но пък от друга страна жилищата поевтиняват рязко, с по 100 евро на квадрат, примерно. Който не може да си купи пържола, да се ориентира към апартамент. Много просто и икономически ясно.
В този празничен контекст не веднъж съм се опитвала да открия и от къде идва лекотата, с която се пише и за министерски рокади, без значение чии, и никога не съм успявала. Вероятно на мен нещо не ми работи информационната система. Но пък закономерностите, които съм установила са поне две. Първата е, че за един журналист няма нищо по просто от това да сменя министри. Отнема между 15 и 20 минути, най-много два телефонни разговора, възпроизвежда се на около 2000 знака, прибавят се една-две снимки и готово. Както ми сподели една уважавана колежка, “веднъж като “ремонтирах” кабинета дори познах двама от министрите, които бяха сменени в последствие”. Не е лошо. Още повече е очевидно, че процедурата носи творческо удовлетворение за пишещите. То е като да си месар, а в свободното си време да танцуваш класически балет. Може и да си тромавичък, но пък си е приятно забавление.
Втората закономерност е, пак според журналистите, Нова година и около е идеалното време за промени в правителството и, ако промяната не става – за нови избори. Защо – мълчит наука. Може би на принципа – нова година, нов късмет, знам ли. Но така или иначе празничният месец декември започва и завършва с тези две основни теми – цените и постовете.
Като повод за изписването на рокадите пък периодът е идеален и по друга причина. Започват класации и номинации, оценки и констатации. За мащаба и темите на които горна граница няма. Някои даже и по сексапил подредиха парламентарна класация. Сребро в косите, магнит за очите и всякакви такива дрън-дрън приказки. И какво излиза накрая. Всички в парламента се превъзбуждат, къде от празниците, къде от надеждите, дето им се мерджелеят. И започват едни бразилски да ги приказват, както казва уважаваната депутатка Дончева. Права е. Но това не променя нещата. Та тези, дето ги приказват бразилските ги разказват пред кого – ами пред журналистите. И после последните ги изписват и после първите ги обясняват по написаното. Който процес естествено не създава вечен двигател, но пък ми напомня за митичното животно самоплюещсенеможослез. Който е едно такова животинче, което се върти около един клон, плюе върху себе си и много се ядосва, че не може да слезе от клона, защото се върти около него и се плюе.