Нещата такива, каквито са

Мислех си да не подхващам отново темата за учителската стачка. Дори обещах на един приятел – Адаша хич, ама хич да не се занимавам с нея, щото байгън. Добре, ама изгледах националния протест и като слушах скандирането вчера сутринта пред камерите на една телевизия в Н-ския град, в който вдъхновени протестиращи подскачаха и повтаряха “Всеки ден ще е така до победата” пак ме налегна личното мнение. Алооооооооооооооооо, до коя победа, драги!? Ако може малко по-конкретно? Щото ако победата ще е увеличението на заплатите, то нема за какво да се морите. Явно ще ви се получи победата, в тесния смисъл на думата.
Макар, че като се замисля – имам предложение. Хайде да увеличат заплатите на учителите! Не два, три пъти да ги увеличат. Но с едно единствено условие. Че всички те, ама абсолютно всички ще преминат през конкурс за заеманите от тях длъжности. По специалността, гарниран с изпит по английски (или друг европейски език) и компютърна грамотност. Нещо против? Щото аз не се сещам каква е логиката дребосъка, който кандидатства за гимназия да трябва да държи изпит, а учителя да не трябва. Да не говорим, че и за първолаците вече има входни нива и пр. От друга страна конкурсното начало е основа за заемането на всяка, абсолютно всяка длъжност на т.нар. държавни служители. Или както са казали французите – на война като на война. Пък после тройни заплати. Е, за който премине изпита. И в комисиите да бъдат поканени и експерти и родители. Така де. Само някой от учителите да не се опита да каже, че родителите са некомпетентни, както днес сутринта някаква даскалица каза, че децата ни били неграмотни, защото няма да се спогодим.
И още нещо. Като станат държавни служители – учители, на същите да бъде абсолютно забранено да вземат пари за частни уроци. И разкриването за подобни действия най-малкото да ги лишава от правото да упражняват тази професия.
Ето такива идеи има. И те не живеят само в моята глава. Защото, пак ще кажа, нямам нищо против достойното заплащане на учителите, но имам много против неподплатените претенции и рекета.
Освен това упражняването на нито една професия на света не е задължително в демократичната държава.
Ето например в щатите американците си сменят работата средно на 6 години, сочи статистиката. Европейците пък се местят от една работа на друга средно на 10 години. Тука на някои още им се иска да се пенсионират там, където са получили първия печат в трудовата си книжка. Да, да, обаче не. Чудното двойно положително отрицание, което е едно от уникалните богатства на българския език. Или по народному казано – няма две добри. Е, има и още един вариант на тази мъдрост, ама за него драгия читател ще трябва сам да се досети (става дума за душата и рая).
И в края на краищата, няма да се плакнем само с благи думи по тлаки и седенки. Време е нещата да се назовават. Защото идват поколенията, които много добре знаят що е то конкуренция, що е то можене и що е то победа на по-силния и по-подготвения. Дори в сленга им има и нарочна дума за това. Както ми обясни дъщеря ми – успяват тези, които са най-тъф. И като запремигвах неразбиращо ми обясни “от английски, мама, tough, другите пък са лузери, нали разбираш”.