Тринайстата годеница на принца

В историята, за щастие, нищо не се повтаря буквално. Което е почти философско основание да подминаваме някои неща с величествено пренебрежение. И все пак тя се върти. Но не политическата история, а пуцът за политици, наречен български парламент. Чак мъчно ми стана, като го кръстих пуц (пуц – професионален учебен център, или за по-ясно – места, на които едни хора без ценз, придобиваха нещо като ценз, но не баш, каквито съществуваха преди да избухне демокрацията, за да обслужват нуждите на работническата класа.бел. авт.). Но така или иначе, това, което въведе като практика в парламента Симеон Сакскобургготски през не до там далечната 2001 година остави незабравими следи в политическата ни действителност. Защото тогава се случи нещо, което беше нечувано за парламентаристите до този момент и може и някои вече да не си спомнят, но екзотиката внесе първоначално тотален ступор в играчите от статуквото именно поради случайността (можем и така да я наричаме) на подбора. Ех, ама като си спомня, че едно от тогавашните лица на въпросния подбор – учителка от Кюстендил, ми сподели впечатленията си от изложба на ексхибиционисти (искаше да каже експресионисти)....Апропо, и тя беше излющена много бързо от парламентарната група.
Та плодовете на случайността днес вече са с претенцията на фундаменталисти. Ама не е толкова бурно, колкото изглежда. Защото напускащи парламентарни групи депутати сме виждали и далече преди настоящето народно събрание. И то и червени и сини. Но, който не вярва да провери – тогава се напускаше поради идейни несъответствия или противоречия и винаги беше индикатор за бъдещи генерални промени. Сега напускат по свързаност някои жълти, или царисти, или както и да им казваме. И то поради незадоволена претенция. Твърде банално. Е, няма да произведат революция. Много ясно. Ще направят буря в душите на тези, които трябва да ги последват, а пък хич не им се ходи никъде, защото знаят, че ще се наредят в голямата група на анонимните политически пенсионери. Което пък не е лошо. Тъкмо ще могат да се върнат към професиите си след време. Някой да си спомня днес парламентарната група с име на местоимение, която апропо беше първата царствена излюспеност? Или пък да е известно къде и как се случва другата отцепена група от този период на нововремците? Това ще се случи и сега. Няма съмнение. Ще си поиграят на група, ще пошумят и ше отшумят на следващите избори. Защото и заедно и по отделно те просто не се състояха.
Тъй като колкото и да бъде обвинявана представителната демокрация в недъзи, колкото и параноично да е българското общество, все пак и слава Богу в парламента се влиза след като едни много граждани гласуват. А тези, напусналите или дори и останалите, вече си познават поименно електората. Но не защото са много паметливи.
И ако има нещо, което са пропуснали, гмуркайки се в дълбокото на държавното управление и пр. е да се подготвят за неизбежното бъдеще - ако си се случил внезапно, ще отшумиш внезапно. Като, естествено второто е далеч по-неприятно като усещане.

Кой се страхува от Вирджиния Улф

Сръбски вестник изнесе компрометиращ материал срещу вероятния премиер на Косово, победителят на изборите и лидер на Демократическата партия, както и професионален революционер и пр. и пр. Хашим Тачи, с който се опита да затърка политическата му кариера, като я обясни с това, че бил любовник на бившия държавен секретар на САШ Мадлин Олбрайт. Тя го харесала, взела го под крилото си, изучила го на обноски и етикет и му дала пътя във висшето политическо общество. Той пък, от своя страна си изпълнявал мъжките ангажименти, каквото и да означава това.
Много тежък балкански сюжет. Щото за балканеца ако нещо е непоносимо и истински унижаващо – това е посегателството връз мъжкото достойнство. Представям си каква звънка плесница е била това в лицето на мъжкаря Тачи. Изключително неприятно. После да върви и да доказва, че няма сестра.
Но пък за нашите ширини подобен подход има почти 100% гарантиран ефект. Защото тук комплексарщината, която може да се обясни по много начини избива в политическите взаимоотношения като окровено интриганство и подобен род мърляви, унижаващи разкрития в кавички.
Изобщо емоциите са основната движеща сила на политиците на Балканите, за разлика от разума и прагмата, които мърдат фигурките по голямата шахматна дъска, както бе наречена арената на световната политика. Там хладен разум и финансова прагма, тук туптящо сърце и горещи страсти.
Е, за да не оставаме изключително в изкусителната тема за секса, може да се приложи още един емоционален двигател – страха. Като не се пропуска, че втория обикновено и производен на първия, по особен начин.
Та, ако дядо ми, царство му небесно, казваше, че на глада очите са големи, аз бих перифразирала, че на страха ушите са глухи. Щото едно се казва, второ се чува, а пък какво се разбира вече е въпрос на интерпретация, необходимости и лични комплекси. Казва Доган явление, чуло се било практика и ето ти обрасъл с толкова празни призки и тълкования дебат, че свят да ти се завие. И то защо!? От единия прост страх. И после върви му търси и началото, че и края. Няма такъв филм. Непочтени съпартийци се страхуват от Георги Първанов, пък гонен от личните си страхове за това, че завинаги е изпаднал от кариеристичния влак (за да не се бърка със сексуалното основание – този влак е без тунел в случая), хвърля дума интелектуалец.
Или пък друга случка – чета, че Станишев искал да си сътрудничи с Хилари Клинтън. Примерът с Тачи ме накара леко да повдигна вежди недоумяващо. После се оказа, че това била интерпретация на колега, журналист. На Балканите сме. Кара-вара, или до секса или до маскаренето ще я докараме на контекст информацията. Нямам идея защо така се получава. Но ако трябва да се обобщи – каквото и да се случва или ще е от страх, или ще е от секс.
От друга страна пък съм абсолютно сигурна, че политика и журналистика (още един – два занаята също, но няма да ги изброявам, защото не са нужни за целите на настоящия текст) по полов път не се предават. Пробвано е, вярно. Без резултат. Но пък опитите продължават.

Когато Хари срещна Сали

Ако някой не е бил на ясно защо на един обикновен човечец може да му се прище да стане народен представител и от там, да не е известно какво прави един случайно получил се депутат в парламентарната си битност – Владо Кузов тези дни отговори на всички въпроси с едно законодателно действие. Всъщност, точно това би трябвало да работи депутата – да законотвори. Та Кузов внесе законопроект, който в най-общи линии може да се нарече “за охрана за сексуалното здраве” (моля, да не се бърка със сексуалните предпочитания). И промяната не е къде да е, а именно в Наказателния кодекс. Затвор, глоба и обществено порицание грозят онези, които са болни и се сношат с други, които към момента на сношаването са били здрави и после и последните също стават болни.
Така де, каква друга заплаха срещу тез, дето разбират секса като оръжие за мъст. Отдавна не съм се веселила толкова на парламентарна новина. И това е повод да си припомня, че преди години един друг депутат беше внесъл законопроект за психичното здраве на народните представители. Чудя се къде потъна този проект и защо ли не стигна до гласуване в зала...Но пък всяко зло за добро. Ако онзи закон беше станал факт, щяхме да се лишим от толкова знайни и незнайни звезди.
Без изобщо да е ясно дали Кузов е направил онези неща, в които го обвиняват с малките момченца, сигурно е друго – а именно, че той не си губи времето в Народното събрание, а си осигурява правилно бъдеще и протекция чрез закон. Като не става с друго...
И после някой седнал да ми обяснява, че сексът и властта нямали нищо общо. Нямали, друг път. Е това е само едно от доказателствата. Но явно не всички сме дорасли до този цивилизационен културен скок. Нищо де, и на него времето ще дойде. Пасейки, пасейки. А докато узреем можем единствено да констатираме фактите. Например, че за вота на жителите на един от големите градове не е необходим политологичен анализ. Един бърз прочит по Фройд е далеч по-полезен и ефективен за да се коментират предпочитанията. Но при едничтото условие, че и Фройд не го четем както дявола евангелието, щото е неморално. Пък и масата май е с претенциите, че ако не от друго – то от морал всички разбират. Както от футбол и политика. Народопсихология, така да се каже.
От друга страна пък, цялата тази логическа верига може да се продължи и по друг начин. След като Това може да бъде мотив за всякакви активности от поведенчески тип, тогава мнозинството страда от какво!? От един конкретен дефицит...Лошо, Седларов. Щото пък резултатът от подобна мотивация едва ли гарантира на мнозинството нещо повече от това винаги да бъде от към страната на булката.

Забравена мелодия за флейта

Страшно срамно и скандално една репортерка втресе българския парламент с неприлично предложение към Иван Костов. Репликата била кавърверсия на лафа на един познат “а свирка в пет”. Не знам тази жена как я мисли работата, ама това на нищо не прилича. Ей, този парламент в бардак се превърна, май. Въпреки, че като се замисля в институцията са се чували далече по-мръсни и срамни думи, въпреки, че не се водят нецензурни по дефиниция. В конкретния случай не е интересен фактът, нито това, че охраната е “почистила” кулоарите от въпросната дама и (това вече е само досещане) Костов е отърчал към Драгалевци да се оплаче на жена си. Думата е за думите. Защото двойните стандарти по отношение на думите ще ни изядат главите. И поради тоталната си партийна оцветеност ще попитам почти наивно кои думи да верните – дали тези, които благодарствено отправяха партньорите от БСП към лидерът на ДПС преди две години и половина, когато получиха властта с мандата на ДПС.? Или тежките думи, които се изсипаха срещу турците и депесарите по време на предизборната кампания? Познавам хората, които ги провокираха и натрапваха в главите на избирателите, а и май всички ги познаваме. Не е новина това, че те са свикнали да вземат и вият като койоти на пълнолуние, ако им се наложи да дават. Но това е единствено и само техен, екзистенциален проблем, с който би било любезно да се справят сами. Харесва им да стъпят върху предложеното партньорство като върху стъпало и да тичат нагоре без да поглеждат назад. А не си спомнят нито приказката за стълбата, нито задължителното за добрия играч правило за подготовката на оттеглянето. Защото в техните представи добрият партньор е този, който стои в ъгъла и се появява единствено при нужда, който няма собствен ход и действия и, естествено, никога не се конкурира с тях. Да да, обаче не. Няма такъв филм. Въпреки, че тази новина още не е достигнала до дъното на червените редици. Знам, спомням си, че рибата се вмирисва от главата. Да си огледат рибата, другарите. Защото, когато някого наричат страхливец в политиката това е равносилно на провален. Независимо от това, дали е станал такъв поради конюнктурата (да не може да се справи с прилежащите му заместници, комисари или каквито и да са) или поради естествените си качества.
Когато политическите аргументи бъдат изместени от етнически или каквито и да са други, равносилно е на предизвестена политическа смърт. Защото нито ръстът, нито цветът, нито дори полът имат значение. Тъй като управлението на държавата не е конкурс за красота. Все пак. Пък и преобразуването на партийните комплекси в исторически и още повече, изваждането им като скелети от гардероба е израз на висша политическа неадекватност.
Защото от само себе си се налага естественият въпрос – след като сте на власт, след като и вие не знаете кои сте и какво сте, особено вътре в себе си, след като всеки е свободен да води политическата си игра както намери за добре, след като излизате на война, като на война, какво още се очаква? Свирка в пет!?
Публикувано във в. “Експрес” на 10 ноември 2007 г.

Слонът, моят приятел

Чудно чудо е народната любов. Нито можеш да предвидиш кога и за какво ще те огрее, нито, кога ще залезе. Единственото правилно отношение към подобни избуяли чувства е да черпиш с пълни шепи от благините и радостите. Ето например България с гордост се окичи с приза най-красиво дупе в света. Де го чукаш, де се пука. Е, разбира се това по никакъв начин не означава, че ние сме най-големите задници в света, а напротив – признаха на наша сънародничка световното първенство в категорията за красиви задни части. Новината като мълния обиколи обедните и вечерните емисии на медиите и издигна рязко авторитета на държавата, раждала и пак ще ражда такива дивни красоти. Не е лошо. Напротив. Гордост е да принадлежиш към такава нация. Ако с друго не можем да се похвалим – поне това. Но кой ти гледа. Вместо всенародни тържества по темата, ние сме се превърнали в остров на изкушението да оцеляваме и то в изборна ситуация. Поне така изглеждат нещата от малкия екран. Впрочем и това сравнение е old school, тъй като екраните отдавна нито са малки, нито сини...
Но пък темата беше за народната любов и световният обмен ежедневно ни дава примери за нейната преходност. Ето например лицето на култовия сериал “Сексът и градът” Кари Брадшоу беше обявена от критиците за най-несексапилната жена на света. Нищо свято не остана. Въпреки, че е ясно, че за установяване на доминиращото предпочитание може да се използва само един начин – допитване до мнозинството. Под каквато и да е форма. Не че разбирам нещо от женския сексапил. Просто си разсъждавам на глас.
Каза ми вчера в подобна връзка един политик, че принципът на избор бил много прост. В смисъл, че когато това, което се предлага е пределно ограничено или пределно малко по-лесно се избира. Ако изпратиш в дън гори тилилейски десет мъже и една жена, обясни той, на третия ден всички ще я ухажват, а на десетия всички ще са влюбени в нея безнадеждно. Т.е. казано по народному – като няма риба и ракът е риба. Да де, ама това е извадена от контекст ситуация. Нужно ли е да си представяме, че изборът ни се е изчерпал с един, предлаган ни субект. Мъжка му работа е това разсъждение, мисля.
Сигурно спадналия интерес към учителската стачка се дължи на факта, че има огромно предлагане на женски образи, поради тоталната феминизация на професията. Сигурно.
Което пък от само себе си довежда до обобщаване на разсъжденията в стария, класически виц за сърбите, които се разхождали из Манхатън и се дивели на небостъргачите, когато от един от тях полетяло човешко тяло и след минути в краката им се размазал трупът на жена. С традиционната си балканска разсъдливост единият от сърбите изкоментирал ситуацията с култовата фраза : ово е стандарт, ебеш и хвърляш!
Публикувано във в. “Експрес” на 3 ноември 2007 г.

Усещане за жена

Световният новинарски обмен като че ли е създаден за да ни успокоява, че колкото и да е зле, винаги има и по-зле. Ето простичък пример от последните дни, който най-вероятно е убегнал от вниманието на държавните ни мъже, ангажирани с решаването на проблемите с учителската стачка, очертаващата се стачка на медицинските сестри, забележките от страна на братския ЕС и естествено изборите за местна власт. Кой е най-многострадалният политик на територията на Европа, може ли да ми отговори някой? Естествено френският президент Никола Саркози, този най-добър приятел на България и в частност на медицинските ни сестри и военното министерство. Не стига, че преживя трудно извоювана изборна победа, не стига, че след това с още едни избори трябваше да се пребори. Не стига, че изигра решаваща роля в преговорите с Либия, ами и най-мащабната за последните 12 години стачка парализира подресорната му Франция. Енергетиците до там се развилняли в стачните си действия, че спрели тока включително и в резиденцията на френския президент. Не стига всичко това, но ето и черешката на тортата – Сесилия го напуснала и от президенстия пресцентър потвърдиха за окончателната й раздяла със Саркози. И това, ако не е карък в европейски мащаби, здраве му кажи.
Аз не знам и няма как да знам как се чуства този държавен мъж в момента. Седнал в тъмното, запалена свещ и документи за развода на бюрото му и мрачни, мрачни мисли за бъдещето. И както мъдрите французи доста отдавна са казали, каквото и да се случва “Cherchez la femme!" (търсете жената).
Апропо, една друга разгневена съпруга, зад океана е на път убедително да се справи с президентските избори в САШ и да стане първата жена –президент там. Именно за Хилари Клинтън сексуалните забежки на съпругът й Бил, който по същото време се явяваше американски президент се оказаха мотива за това екстравагантно и много успешно упражнение – да се докаже в голямата политика.
Монархиите са си най-добре, май, ама като си припомня трагичната история на принцеса Даяна и чудесата от героизъм, които се наложи да изиграе Кралицата, докато принц Чарлз си развяваше коня (може и двугърбото да го наречем) и тяхната не е лесна.
Тъй че, като принципно не уважавам и не споделям идеите на феминизма, но пък винаги с респект и симпатия наблюдавам победите на женското начало в политиката, си мисля следното : ако има нещо наистина притеснително в стачкуващия ресор унас – това е неговата тотална феминизация (пък и сестрите са жени, нали). Освен това изключенията, дори и в световен мащаб могат да направят само едно – да потвърдят правилото. Унас мнозина може и да се успокояват, че в голяма степен тук още действа чудесното правило за подпийналия на банкет мъж, който казал на жена си “ставай да танцуваме” и когато тя му отказала той се обърнал изнервено “ставай, че като ти завъртя един шамар” и тя тутакси склонила с думите : “виж, друго си е, като ме поканиш”. Но както знаем всички – традициите не са това, което бяха.

публикувано във в. "Експрес" на 19 октомври 2007 г

Нещата такива, каквито са

Мислех си да не подхващам отново темата за учителската стачка. Дори обещах на един приятел – Адаша хич, ама хич да не се занимавам с нея, щото байгън. Добре, ама изгледах националния протест и като слушах скандирането вчера сутринта пред камерите на една телевизия в Н-ския град, в който вдъхновени протестиращи подскачаха и повтаряха “Всеки ден ще е така до победата” пак ме налегна личното мнение. Алооооооооооооооооо, до коя победа, драги!? Ако може малко по-конкретно? Щото ако победата ще е увеличението на заплатите, то нема за какво да се морите. Явно ще ви се получи победата, в тесния смисъл на думата.
Макар, че като се замисля – имам предложение. Хайде да увеличат заплатите на учителите! Не два, три пъти да ги увеличат. Но с едно единствено условие. Че всички те, ама абсолютно всички ще преминат през конкурс за заеманите от тях длъжности. По специалността, гарниран с изпит по английски (или друг европейски език) и компютърна грамотност. Нещо против? Щото аз не се сещам каква е логиката дребосъка, който кандидатства за гимназия да трябва да държи изпит, а учителя да не трябва. Да не говорим, че и за първолаците вече има входни нива и пр. От друга страна конкурсното начало е основа за заемането на всяка, абсолютно всяка длъжност на т.нар. държавни служители. Или както са казали французите – на война като на война. Пък после тройни заплати. Е, за който премине изпита. И в комисиите да бъдат поканени и експерти и родители. Така де. Само някой от учителите да не се опита да каже, че родителите са некомпетентни, както днес сутринта някаква даскалица каза, че децата ни били неграмотни, защото няма да се спогодим.
И още нещо. Като станат държавни служители – учители, на същите да бъде абсолютно забранено да вземат пари за частни уроци. И разкриването за подобни действия най-малкото да ги лишава от правото да упражняват тази професия.
Ето такива идеи има. И те не живеят само в моята глава. Защото, пак ще кажа, нямам нищо против достойното заплащане на учителите, но имам много против неподплатените претенции и рекета.
Освен това упражняването на нито една професия на света не е задължително в демократичната държава.
Ето например в щатите американците си сменят работата средно на 6 години, сочи статистиката. Европейците пък се местят от една работа на друга средно на 10 години. Тука на някои още им се иска да се пенсионират там, където са получили първия печат в трудовата си книжка. Да, да, обаче не. Чудното двойно положително отрицание, което е едно от уникалните богатства на българския език. Или по народному казано – няма две добри. Е, има и още един вариант на тази мъдрост, ама за него драгия читател ще трябва сам да се досети (става дума за душата и рая).
И в края на краищата, няма да се плакнем само с благи думи по тлаки и седенки. Време е нещата да се назовават. Защото идват поколенията, които много добре знаят що е то конкуренция, що е то можене и що е то победа на по-силния и по-подготвения. Дори в сленга им има и нарочна дума за това. Както ми обясни дъщеря ми – успяват тези, които са най-тъф. И като запремигвах неразбиращо ми обясни “от английски, мама, tough, другите пък са лузери, нали разбираш”.

Детство мое, реално и вълшебно

Ако има по-голяма радост за анаризаторското око от рекламните слогани, които трябва да мотивират купувача с фундаментални истини от типа “такъв е живота”, то това са политическите рекламни изречения, които трябва да отведат избирателя до урните. И забележителното развитие на политическата реклама с напредването на демокрацията е, че вместо да става все по-професионална, професионални стават само претенциите за нея. Но на пазар, като на пазар – всеки политически играч пък е свободен да си избере кому да възложи това занимание (и отговорност).
Жалкото е само, че по никакъв начин това неможе да осмисли поведението на избирателите. Въпреки, че именно те трябва да са на прицел в убеждаването.
И ето как от десетина дни размахът на въображението респектира с мащаби и повърхностност, на която би могла да завиди и най-евтината продуктова реклама, например за прах за пране, в която посланието е просто за разбиране – изпрано (с правилния прах), респективно чисто. Апропо, наблюваме как рекламата на кока-кола например отправя послание за толерантност, т.е. съдържа повече идеология в себе си, отколкото която и да е от кметските такива.
И освен, че са плоски, обобщени посланията издават някакъв необясним инфантилизъм, който може би трябва да внуши на избирателите, че всичко е просто една игра и нищо повече. Или, че пред тях са едни палави момчета и момичета, които не са се наиграли.
И ето, кандидата тупа ли тупа топка...Или пък кандидат си играе с камиончета и коли и ги пуска в дупка на пода. Или търкаля колело и реди къщички върху рисувана стена. Яко. И твърде инфантилно. За допълнение към този образ същия раздава близалки, докато обикаля електората. Ако се пренебрегне сексуалният им подтекст остава просто недоумение. И впрочем номера с билзалките все още няма конкуренция в свободното предизборно пространство към този час. Други пък залагат на пъзел с розички. И зад всяка от тях изкача по един кандидат. Детинско, наивно и сигурно забавно. Има и полугол кандидат, който ту скача, ту пука балонче с клечица и игриво поглежда към червени буквички “пук”. Палаво та дрънка.
Своеобразен венец на усилието да привлече вниманието на гражданите поставиха чудните билбордове, осеяли “Цариградско шосе”. На бял фон с черни букви и текст “Кой е Петър Атанасов”. А!? Сега очаквам контраофанзива от някой друг палав гражданин, който би могъл да тиражира в отговор “Не ми пука кой е Петър Атанасов”.
И ако перифразираме един стар виц, обобщението на кампанийните мъки може да изглежда така. Седял си един рекламист, мислил върху послания, образ и пр., с които да представи кандидатка и се заровил в дебелите книги за да открие рецептата за успешния слоган. Прочел, че компонентите на криминалния роман са три : религия, секс и загадка. Вдъхновен от откритието рекламистът написал със замах рекламно изречение. “Боже, бременна съм, от кого ли!?”.